Сбъдната любов

Глава 20

Дявол да го вземе, Куин тотално губеше контрол. Почти никаква видимост. Самолетът се клатушкаше напред-назад сякаш беше човек с тремор. Двигателят се давеше. И не можеше дори да провери как е Зи. Вятърът бе твърде силен, за да се провикне, а и не можеше просто ей така да откъсне очи от илюминаторите и от мястото, където се бяха насочили — или по-скоро „мястото, където щяха да се разбият“ — макар че не виждаше абсолютно нищо… Какво на този свят го беше накарало да си помисли, че това беше добра идея? Единственото, което работеше, беше компасът, така че най-малкото можеше да се ориентира за местоположението на базата: имението на Братството се намираше главно на север и малко на изток, на върха на планина, заобиколено от невидима защитна бариера, мисът на Вишъс. Така че по посока бе на прав път, ако се приемеше, че Север-Юг-Изток-Запад бе най-надеждното нещо в тази шибана тенекиена кутия. Като погледна надясно, безпощадният вятър, който нахлуваше от разбитото предно стъкло, запищя в ушния му канал. През страничния прозорец можеше да види… един голям мрак. Което означаваше, реши той, че самолетът е минал предградията и се отправя към земеделските земи. Може би вече бяха на нивото на хълмовете, които в крайна сметка се превръщаха в планината… Звукът, подобен на давене на двигател на кола, привлече вниманието му по неприятен начин — но какво можеше да е по-зле? Внезапната тишина, която последва. Без двигател, който да бучи. Само вятър, свирещ из корпуса. Добре, вече наистина бяха в беда. За част от секундата Куин помисли дали да не се дематериализира далеч оттук. Бе достатъчно силен, достатъчно концентриран…. ала не можеше да остави Зи. Масивна длан се стовари на рамото му, което му изкара ангелите. Зи се бе довлачил напред и ако се съдеше по изражението му, изпитваше доста затруднения да стои на краката си — и то не само заради клатенето и трусовете. Братът проговори, дълбокият му глас преряза глъчката.

— Време е да тръгваш.

— Майната му на това — извика Куин в отговор. Протегна ръка напред и опита да запали. Нямаше да навреди да пробва, нали?

— Не ме карай да те хвърлям през прозореца.

— Опитай.

— Куин…

Двигателят пак тръгна и околният шум се усили. Това бяха добри новини. Проблемът бе, че след като кучият му син бе предал Богу дух веднъж, щеше да го стори и втори път. Куин пъхна ръка в джоба на якето си. Като докопа телефона си, се замисли за всички, които двамата със Зи щяха да оставят сами без себе си… и подаде телефона на брата. Ако имаше йерархия в приоритетите за сбогувания, Зи бе на първо място в списъка. Той имаше шелан и дъщеря… така че, ако някой щеше да се обажда по телефона, това беше той.

— За какво ми е? — изкрещя Зи мрачно.

— Можеш да се досетиш.

— А ти можеш да се мах…

— Няма да се махна, трябва да управлявам този боклук някак, докато не кацне някъде.

Последва спор относно това, ала той нямаше да стане от седалката на пилота и колкото и силен да беше при нормални обстоятелства, Зи не беше в състояние да вдигне нищо, по-тежко от един хляб. Така че разговорът не продължи дълго. След като темата се изчерпа, Зи изчезна в дъното на корпуса, за да може да си вземе последно сбогом с тези, които обичаше. Умна постъпка. Оставен сам, Куин затвори очи и отправи молитва към когото и да било, който можеше да го чуе. После си представи лицето на Блей…

— Ето.

Отвори рязко очите си. Пред лицето му бе телефонът му, ръката на Зейдист го държеше здраво. Джипиес картата бе заредена и посочваше с точност къде се намираха: движеща се стрелка, чийто край бе мигаща светеща точка.

— Остават ни още пет километра — извика братът сред ужасния шум. — Това е всичко, от което се нуждаем…

Чу се удар и съскане — и после още от тази ужасна тишина. С ругатня Куин се взря съсредоточено в малкия екран, с надеждата, че нещата ще се възобновят от самосебе си. Още на север, очевидно — ала се отдалечава от изток. Много се отдалечаваха. Предположението му беше добро, но съвсем не напълно точно. Без телефона? Бяха прецакани. Е, това и цялата работа с липсващия двигател. Като провери отново точната посока, мислено направи някои изчисления и насочи самолета надясно в опит да насочи стрелката на картата право към планината. После реши да опита отново да запали двигателя. Губеха височина. Не спираловидно като по филмите, както скоростомерът се срива с пълна скорост и витлата се въртят безумно. А бавно и безжалостно падаха надолу… и ако самолетът изгубеше достатъчно инерция, каквото щеше да стане заради тази скапана машина, на която не можеше да се разчита, щяха да паднат от небето като метеорит. Докато опитваше с мотора отново и отново, Куин замрънка: —Хайде, хайде, хайде…

С една единствена ръка на кормилото му бе трудно да управлява — и тъкмо когато реши да посвети цялото си внимание върху борбата с волана, ръката на Зи се стрелна напред, избута тази на Куин и се зае да пали двигателя. За част от секундата Куин видя ясно робския знак, подаващ се от ръкава на коженото яке на брата… и после се върна към работата си. Боже, раменете му горяха от дърпането на шибаното кормило. И като си помислеше, че си умира да чуе звука от… Внезапно моторът се задави и се съживи отново и промяната във височината им бе незабавна. Веднага щом буталата се задвижиха и заръмжаха отново, числата започнаха да се покачват. Като държеше скоростта на максимум, той провери показателя на горивото. Бе точно на нулата. Може би не беше механична повреда, а само липса на газ? Какво значение имаше всъщност.

— Само малко по-нататък, бебчо… само още малко, хайде, миличка, можеш да го направиш…

Докато продължаваше да мърмори насърчително, безсилните думи сякаш се давеха в единствения звук, който имаше значение… но хайде, сякаш Чесна-та* изобщо разбираше английски…? Човече, сякаш отнемаше цяла вечност, надеждите и моленето, мозъкът му се въртеше напред-назад между най-добрия и най-лошия сценарий, който можеше да се развие, докато километрите, които изминаваха, се нижеха с дяволски бавна скорост.

— Кажи ми, че звънна на твоите момичета, — извика Куин.

— Кажи ми, че няма да паднем.

— Не мога без да излъжа.

— Завий на изток.

— Какво?

— На изток. Давай на изток! — Зи увеличи картата на дисплея на телефона и задвижи пръста си в една посока — от изток на запад. — Трябва да се приземиш така — зад имението.

Куин реши, че е положителен знак, че той правеше планове за приземяване, които не включваха избухване на огнени топки. И предложението му беше много добро. Ако можеха да се насочат към дългата част на имението, от далечната страна на басейна, можеха да се забият в овощните дървета… ала щяха да разполагат с грубо казано достатъчно място на моравата, от колкото имаха нужда, за да излетят. По-добре, отколкото да се разбият в подпорната стена, която ограждаше имота… Този път двигателят не издаде звук. Просто замря, като че ли се бе уморил да играе на „недостъпна дама“ и бе решил да си вземе перманентна почивка. Поне бяха в зоната, в която искаха да кацнат. Един опит. Това бе всичко, с което разполагаха. Един опит да се приземят на земята, като се вземе предвид, че проникнат през миса, кацнат на твърда почва в близост до имота, без да се ударят в къщата, в Дупката, в колите, в портите или в друг вид собственост… тогава Куин би могъл да предостави гордия баща, обичан хелрен и превъзходен боец… в ръцете на неговото семейство. Ала Зи не беше единственият, за когото мислеше. Примейлът щеше да се грижи за здравето и безопасността на Лейла. Блей имаше любящите си родители и Сакс. Джон имаше своята Хекс. Всички щяха да бъдат добре. Куин направи завой.

— Сядай! Отзад! Сядай и затегни… — Зи отвори уста и Куин стори немислимото. Зашлеви брата през устата със свободната си ръка. — Сядай на шибаната седалка и се закопчай. Стигнахме толкова далеч, да не ставаме причина да се провалим.

Грабна телефона си.

— Отивай. Ще се справя.

Черните очи на Зи се впиха в неговите и за миг Куин се зачуди дали нямаше да го изхвърли от пилотската кабина. Но се случи чудо: появи се мигновена връзка между двамата — като верига, чиито халки са дебели колкото бедро, и ги заключваше един до друг. Зи вдигна показалец и посочи право в лицето на Куин. После кимна веднъж и изчезна някъде във вътрешността. Куин се концентрира. Движението им по инерция ги задържаше във въздуха и благодарение на насоките на Зи, този лек завой на изток ги бе поставил в добро положение. Куин свери с джипиес-а: самолетът постепенно се приближаваше до точката, в която се свързваха пътищата, обикалящи основата на планината, инч по инч. Инч… по инч… Беше доста сигурен, че сега прелетяваха над имението. Докато самолетът продължаваше да се носи надолу, той се хвана здраво, продължи да дърпа силно назад, докато раменете му не се опряха в облегалката на седалката зад него. Нямаше колелета, които да спусне — скапаното нещо бе стояло неизползвано доста дълго време… Внезапно свистене прониза пилотската кабина и това, плюс рязката промяна в ъгъла, бе знак, че гравитацията бе започнала да печели борбата, настоявайки да получи фибростъклото и металната конструкция, заедно с двамата вампири вътре, като своя награда. Нямаше да успеят… беше прекалено рано… Последва здрав трус и за миг се запита дали не бяха ударили земята и не бяха осъзнали… върховете на дърветата може би? Не. Нещо… Мисът? Внезапната защита се разтегляше нагоре и какво да видиш, самолетът реагира различно, носът излизаше от посоката си без помощ от Куин или от тежестта на мъртвия двигател. Дори неспокойното клатушкане и вибриране спря. Очевидно невидимата защита на Ви не само държеше настрана хора и лесъри, но можеше да задържи и Чесна във въздуха. Само че имаше един друг проблем — това повдигане изглежда не спираше. По начина, по който се развиваха нещата, му се струваше, че щеше да се носи тук, горе, цяла скапана вечност, изпускайки единствената възможност за кацане, която имаха… Трусовете се подновиха изведнъж и той провери висотомера. Бяха паднали на около 25 стъпки** надолу и се запита дали не бяха преминали бариерата. Светлина… О, мили Боже, светлина. През страничния прозорец, точно под тях, можеше да види осветлението на имението и двора. Още бяха твърде високо, за да различи всички детайли, но трябваше да е… да, малкото разклонение там трябваше да е Дупката. Мозъкът му веднага преобразува видяното в триизмерен образ и се преориентира. По дяволите. Ъгълът беше грешен. Ако продължаваше така, щяха да се стоварят изцяло върху имението, вместо встрани на широкото. И гадното беше, че нямаше височина за направата на хубав кръг, че да се върнат в желаната посока. Когато нямаш други опции, просто си длъжен да направиш така, че да стане. Най-големият му проблем си оставаше липсата на задната морава. По планината имаше само едно чисто място. Всичко друго? Дървета, които щяха да им разкажат играта. Трябваше да се спусне, като например сега.

— Дръж се!

Въпреки че беше напред, той бутна лоста още напред и ги насочи към земята. Веднага последва пробив в скоростта и той се замоли да обуздае паниката си, докато навлезе в зоната, където щеше да се случи сблъсъкът. И мамка му, клатенето стана дори по-зле, до степен, която го караше да се чувства адски замаян и предмишниците му го боляха от здравия захват около лоста. По-бързо. По-близо. По-бързо. По-шумно. И времето настъпи. Къщата и градината изникнаха пред тях и те се приближаваха към тях плашещо бързо. Дръпна силно и новата скорост им послужи за кратко като лифт. Над къщата…

— Приготви се! — изкрещя Куин с всичка сила. Сцената премина в забавен каданс, всичко стана по-интензивно — звуците, секундите, паренето в очите, докато гледаше право напред, усещането как тялото му се удря назад в седалката… По дяволите. Бе забравил да си сложи колан. Не си беше направил труда. Прекалено много други неща имаше, за които да мисли. Глупак… В този момент удариха нещо. Силно. Самолетът отскочи, удари нещо друго, рикошира от нещо и отскочи отново. През цялото време главата му се удряше в тавана, а задникът му подскачаше върху седалката, а неговият… Да кажем, инструментът му. Следващата фаза от адското кацане представляваше трусове-отскоци-потръпвания, които почти го изхвърлила от пилотската кабина. Това там беше земята — трябваше да е — и по дяволите, приближаваха се твърде бързо. Светлините се размазваха в процорците като в Студио 54***, докато на практика за миг ослепя. Като се вземат предвид бързите проблясъци светлина от стробоскопичните лампи, разбра, че бяха в градината, но нямаше да им стигне мястото. Като дръпна кормилото, направи опашен свредел****, като се надяваше, че законите на физиката, които действаха при автомобилите извън контрол, ще имат сила и сега: без спирачки, ограничена площ и единственият начин да забави, беше това влачещо движение. Центробежната сила го запрати от другата страна на кабината и сняг го удари в лицето; след това нещо остро. Проклятие, хич не забавяха скорост. А тази шест метра висока и петдесет сантиметра дебела стена се приближаваше бързо. Какво да говорим за напълно спиране…

*Чесна — американска самолетостроителна компания в гр. Учита, Канзас, САЩ. В България е популярно наименованието „Чесна“ на фирмата и нейните самолети, вместо правилното „Сесна“, с което е известна фирмата по света. **малко по-малко от 8 метра ***нощен клуб в Ню Йорк, набрал световна известност пред 80-те. ****опашен свредел — похват в авиационното управление