Сбъдната любов

Глава 34

Идеята, че членовете на Съ-Хийб можеха да се настанят в Колдуел, караше Трез да иска да си опакова багажа, да вземе брат си и да хукне през глава далеч от града.

Докато караше от склада към Желязната маска, усещаше в главата си пълна каша, и му се наложи сериозно да се замисли къде трябва да завие, пред кой знак да спре и къде да паркира, щом пристигне пред клуба. Когато изключи двигателя на хикс петицата, остана дълго време зад волана, загледан в тухлената стена на сградата. Каква метафора — намираше се в безизходица.

Не че не знаеше, че разочарова близките си. Проблемът бе, че не му дремеше. Не искаше да спазва старите традиции. Сега живееше собствения си живот и отказваше да спази обещанието, дадено при раждането му, което щеше да го „затвори в клетка”. Нямаше да стане.

През последния век Ривендж извърши някое и друго добро дело, спасявайки неговия задник и на брат му, и нещата за Трез се преобърнаха. На двамата с Ай Ем им беше наредено да се присъединят към симпата извън Територията, за да погасят дълговете си, и се оказа, че „принудителното” му разплащане е билета му към свободата, която отдавна чакаше. Въпреки че съжаляваше, че намеси Ай Ем в цялата драма, в крайна сметка брат му трябваше да дойде с него, което се оказа поредното перфектно решение, довело до сегашния му живот. Напускането на Съ-Хийб и живота във външния свят се оказаха неговото прераждане, за пръв път усети сладкия вкус на свободата. Тук нямаше протоколи. Нямаше правила. Никой не дишаше във врата му.

Иронично, но очакваше нож в гърба от съдбата, задето се бе осмелил да излезе извън Територията и да се замеси с Необщителните. Очакваше го наказание, което да го върне обратно в редиците.

И оттогава, дълбоко в дебрите на съзнанието си се надяваше, че благодарение на естеството на взаимоотношенията му с Необщителните през последното десетилетие, щеше да изглежда осквернен в очите на Съ-Хийб, и така щеше да се окаже неподходящ за „честта”, която му се оказваше по рождение. И петното върху честта му щеше да е неговия път към постоянната свобода, завинаги.

Проблемът бе, че щом са изпратили Анс Лай, първосвещеника, явно не бе успял да постигне целта си. Освен ако посещението му не беше с цел да го накара да се отрече от обещанието. Все пак Ай Ем му съобщи за посещението.

Трез погледна телефона си. Нямаше пропуснати видео съобщения, нямаше есемеси. Двамата с брат му отново бяха в немилост — освен ако Ай Ем не бе решил да зареже всичко и да се прибере у дома при племето. По дяволите…

Рязкото почукване на прозореца му не само го върна към действителността, но дори го накара да извади оръжието си. Трез се намръщи. Отвън до колата му стоеше човек с размерите на къща. Имаше бирено шкембе, ала широките рамене предполагаха, че редовно се занимава с тежка физическа работа, а голямата, широка челюст разкриваше кроманьонския му произход, и също говореше за арогантност, присъща на големите, тъпи животни. Дъха излизаше през разширените му ноздри като на бик; наведе се и задумка по стъклото с голямата си мечешка лапа.

Явно искаше да му обърнат внимание. Трез беше повече от готов да му го даде. Без предупреждение отвори рязко вратата и удари пича право в топките. Човекът залитна назад и се хвана за чатала, а Трез се изправи в целия си ръст и запаса пистолета на кръста си така, че да не се вижда, но да може лесно да го стигне.

Когато господин Агресивния се освести достатъчно, че да погледне нагоре, ама много нагоре, изглежда че за момент изгуби ентусиазма си. Все пак Трез беше четирийсет-петдесет сантиметра по-висок и с около четирийсет килограма по-тежък от мъжа. Независимо, че носеше спортни кецове Дънлоп.

— Мен ли търсиш? — попита Трез с тон, все едно питаше „Сигурен ли си, че искаш да продължиш, големия?”.

— Да. Аз е.

Ясно, на човека му куцаше не само преценката за риск, но и граматиката. Сигурно имаше проблеми и със събирането и изваждането на цифрите.

— Съм, — каза Трез.

— Какво? — Произнесе го „къкво”.

— Сигурен съм, че се произнася „Да. Аз съм.”, а не „Аз е”.

— Може да ми целунеш задника. К'во ще речеш за тва? — Мъжът се приближи. — И стой настрана от нея.

— Нея? — Това свеждаше бройката до, колко, стотина хиляди жени?

— Моето момиче. Тя не те иска, няма нужда от теб, и повече няма да се задява с теб.

— За коя по-точно говориш? Кажи ми име. — Може би дори името нямаше да помогне.

Вместо отговор мъжът се олюля. Очевидно се канеше да го удари с юмрук, но се движеше толкова бавно и мудно, че можеше да се изгледа цял филм преди удара.

Трез улови юмрука му във въздуха като баскетболна топка. После с бързо завъртане обърна говедото и го притисна да не мърда — още едно доказателство, че точките за масаж вършеха работа, особено тези на китката. Трез заговори в ухото на мъжа, изяснявайки му основните правила.

— Опитай отново и ще строша всичките кости в китката ти с едно движение. — Наблегна на думите си, като отново изви ръката му, и мъжа захленчи. — После ще продължа с цялата ти ръка. След това ще последва врата ти — знай, че няма мърдане. А сега, за какво, по дяволите, говориш.

— Тя е била тук снощи.

— Много жени бяха. Може ли да бъдеш малко по-конкретен…

— Има предвид мен.

Трез погледна назад. О… просто прекрасно. Там стоеше мацката, която преди няколко вечери полудя като орангутан. Същата, която си играеше на преследвач.

— Ка’ах ти, че ще се справя! — изкрещя приятеля ѝ.

Да бе, тоя наистина „държеше всичко под контрол”. Очевидно и двамата халюцинираха и може би това обясняваше връзката им — той си мислеше, че тя е супер-модел, а тя си бе втълпила, че той има мозък.

— Това твое ли е? — Трез попита жената. — Защото ако е, би ли си го завела у вас, преди да ти потрябва кофа и парцал, за да чистиш след касапницата?

— Казах ти да не идваш тук, — заговори жената. — Какво правиш тук?

И още едно доказателство, че двамата бяха двойката мечта.

— Какво ще кажете да ви оставя да се разберете? — предложи Трез.

— Влюбена съм в него!

В последвалата секунда мъжът се опита да осмисли думите ѝ. И после, без да обръща внимание на мърляшкия акцент, потъна в лайната — коконата говореше за другия. Трез изгледа свирепо жената и осъзна, че да я чука се бе оказало голяма грешка с фатални последствия.

— Не си!

Е, поне този път приятеля използва правилно глаголите.

— Да, влюбена съм!

И в този момент всичко се прецака до неузнаваемост. Бикът счупи собствената си китка, за да се освободи, и се спусна към жената. Двамата застанаха лице в лице, крещяха и се псуваха, а телата им се гърчеха. Очевидно имаха опит.

Трез се огледа. На паркинга нямаше хора, не се виждаше и никой да върви по алеята, но въпреки това не искаше пред клуба му да се разиграва семеен спор. Безспорно някой щеше да види и да се обади на 911 — или по-зле, тази четирийсет килограмова кифла щеше да предизвика грамадния си, глупав приятел и той хубавичко щеше да я ступа.

Само ако имаше кофа с вода или градински маркуч под ръка, за да раздели тези двамата.

— Вижте, двамата трябва да го обсъдите…

— Обичам те! — заяви жената, обърна се към Трез и задърпа прилепналата си блуза точно пред сърцето. — Не схващаш ли? Обичам те!

Предвид лъщящата ѝ от пот кожа — макар навън да беше около нулата — беше съвсем ясно, че е надрусана. Кокаин или метамфетамин бяха първите му предположения. Подобна агресия не можеше да бъде предизвикана от екстази.

Чудесно. Още една пристрастена. Трез поклати глава.

— Миличка, ти изобщо не ме познаваш.

— Не е вярно!

— Не ме познаваш…

— Недей да ѝ говориш с такъв тон, шибаняк!

Мъжът посегна към Трез, но жената застана между тях, препречвайки пътя на товарния влак. По дяволите, трябваше да се намеси — нямаше да позволи да наранят никоя жена в негово присъствие. Дори и непозната.

Трез се движеше толкова бързо, почти като да върне времето назад. Той отмести защитничката си от огневата линия, и нанесе такъв удар, който се стовари право върху челюстта на устременото животно. Онзи почти не му обърна внимание. Сякаш беше ударил крава с нагънат вестник. Трез получи юмрук в окото и пред него се появи светлинно шоу. Но удара бе по-скоро случаен, отколкото насочен. Отговорът му беше много по-жесток: той изпука кокалчетата на ръцете си и с бързи, премерени движения, заудря стомаха на мъжа, и за нула време превърна цирозния му черен дроб в боксова круша — докато в един момент гаджето не започна да се люлее сериозно. Трез приключи, като събори с ритници на земята скимтящия чувал с картофи. След което извади пистолета си и заби дулото право в сънната артерия на мъжа.

— Имаш само един шанс да се измъкнеш, — заговори спокойно Трез. — Ето как ще стане. Ще се изправиш и няма да поглеждаш към нея, нито да я заговаряш. Ще отидеш пред входа на клуба, ще си хванеш шибано такси и ще се прибереш в скапаната си къща.

За разлика от Трез, мъжът нямаше добре развити и здрави дробове, и сега дишаше като парен локомотив. И все пак, макар зачервените му, пълни със сълзи очи да се взираха ужасено нагоре, той успя да фокусира погледа си въпреки хипоксията, и очевидно бе схванал посланието.

— Ако излееш гнева си върху нея, ако я нападнеш, ако някой посегне на имуществото ѝ… - Трез се наведе по-близо до него — …ще те издебна в гръб. Няма да разбереш, че съм там, и няма да оцелееш след това, на което ще те подложа. Обещавам ти го.

Мда, сенките имаха специални начини за обезвреждане на враговете си, и макар да предпочиташе месо с малко мазнини като пилешко или риба, беше готов да направи изключение. Работата беше такава, че и в личния, и в професионалния си живот бе виждал как домашното насилие ескалира. В повечето случаи трябваше да се намеси нещо голямо, за да прекъсне омагьосания кръг. И само си представете — той пасваше идеално за ролята.

— Кимни, ако разбираш условията. — Последва кимане и той натисна още по-силно дулото към месестия врат. — Сега ме погледни в очите и запомни какво ти казах.

Трез се втренчи в него и посади една мисъл право в кората на мозъка му, имплантира я като микрочип, инсталира я между лобовете. Всяка велика идея за разправа с жената, която му хрумнеше, щеше да активира мисълта; ефектът щеше да накара мъжа да мисли, че го очаква неизбежна и бърза смърт, и той щеше всячески да се стреми към нея.

Сянката умееше да прилага най-добрата когнитивна поведенческа терапия. Със сто процента успех.

Трез отскочи назад и даде възможност на дебелака да се покаже като добро момче. И ти да видиш, кучият му син се надигна от паветата, и разтърси глава като куче, което въртеше опашка, а размъкнатата му тениска се мяташе насам-натам. После си тръгна с накуцване.

И тогава се чу подсмърчане отзад.

Трез се завъртя. Жената трепереше от студ, разголените ѝ дрехи не пречеха на декемврийския студ, беше пребледняла, вече не изглеждаше надрусана — може би пистолета му, опрян в гърлото на приятеля ѝ, имаше отрезвяващ ефект. Спиралата ѝ се разтичаше по лицето, докато гледаше как принца си тръгваше като улично псе.

Трез вдигна поглед към небето и влезе в спор със себе си. В крайна сметка, не можеше да я остави сама на паркинга, особено така разтреперана.

— Къде живееш, миличка? — Дори и той чу изтощението в гласа си. — Миличка?

Жената погледна към него и изражението ѝ моментално се промени.

— Никой преди не се е застъпвал така за мен.

Добре, сега вече му се прииска да разбие главата си в тухлена стена. О, вярно, точно до него имаше една.

— Нека те закарам у вас. Къде живееш?

Когато тя се приближи, Трез заповяда на краката си да стоят на място, въпреки че тя се притисна силно в тялото му.

— Обичам те.

Трез стисна очите си здраво.

— Хайде, — каза той, отмести я от себе си и я поведе към колата. — Ще се оправиш.