Сбъдната любов

Глава 68

На следващата вечер, докато се смрачаваше, Асейл седеше гол на бюрото си, очите му се взираха в компютъра пред него. Екранът беше разделен на четири, които бележеха север, юг, изток и запад, и от време на време той превключваше камерите, играеше си с фокуса и посоката им. Или може би превключваше на други камери из къщата. Или се връщаше на онези, които вече беше гледал.

Беше се изкъпал и избръснал преди часове и знаеше, че трябва да се облече и излезе. Онзи лесър с ненаситния апетит за стоката твърдеше, че са го излъгали с пратка кокаин. Само че близнаците бяха изпълнили точно тази поръчка според желанията на убиеца и го бяха записали.

Просто малка предпазна мярка, която Асейл беше предприел.

Така че не знаеше за какво е всичко това, но със сигурност щеше да разбере: беше изпратил записа на лесъра чрез телефон преди около час и все още чакаше отговор.

Може би щеше да се наложи още една среща лице в лице.

А недоволният му купувач не беше единственото, което му беше на главата. Наближаваше онова време от месеца, когато с Бенлоиз трябваше да си оправят сметките — сложни трансфери от банкови сметки, които изнервяха всички, включително и Асейл. Въпреки че правеше редовно седмични вноски, те бяха една четвърт от реалните му доходи и на тридесето число трябваше този баланс да се оправи.

Много пари. А хората взимат доста скапани решения, когато толкова много пари са в играта.

Също така бе и това, че за първи път щеше да поиска близнаците да го придружат. Не мислеше, че Бенлоиз щеше да се зарадва на допълнителната компания, ала бе нужно за двамата му съдружници да бъдат въведени по-натам в нещата — и това плащане щеше да бъде най-голямото изобщо.

Със сигурност щеше да има нов рекорд, ако той и лесърът продължат сделките си.

Асейл премести мишката. Кликна на един от квадратите. Завъртя охранителната камера наоколо, търсеше в задната част на къщата си. Нищо не се движеше. Нямаше раздвижени сенки. Дори върховете на боровете не се помръдваха от вятъра.

Нямаше следи от ски. Нито надничащи от прикритието си фигури.

Можеше да го наблюдава от другаде, помисли си той. От страната на реката. Или на пътя. Откъм уличката.

Разсеяно се пресегна за стъкленичката с бяло, която държеше до клавиатурата. Беше взел в късния следобед, когато бледата светлина на деня бе причинила превключването на нощно виждане за камерите. Също така беше взимал още няколко пъти оттогава, просто за да остане буден.

Не беше спал вече два дни.

Или бяха три?

Докато мърдаше малката сребърна лъжичка в кръг вътре, чу само почукването на метал в стъкло.

Той погледна вътре.

Изглежда беше довършил доста от материала.

Раздразнен просто от всичко в живота му, Асейл метна настрани стъкленичката и се облегна назад в стола си. Умът му се завъртя и желанието да мине от картина на картина, на картина, го притисна сякаш нямаше свобода на избор, едва усещаше, че мозъкът му работи по опасен начин.

Беше затворен обаче. Отиваше бързо наникъде.

Къде беше красивата му натрапница?

Със сигурност не беше мислела това, което бе казала.

Асейл разтърка очи и наистина мразеше начина, по който мислите му препускаха, изстрелваха се напред-назад от едната страна на черепа му към другата.

Просто не можеше да повярва, че тя щеше да стои настрана.

Телефонът му иззвъня и той се протегна към него с рефлекси, които бяха прекалено бързи, прекалено резки. И когато видя кой е, нареди на мозъка си да се стегне.

— Получи ли видеото? — попита той настоятелно, вместо „Ало“.

Гласът на най-големия му клиент не беше доволен.

— Как да знам кога е записан?

— Трябва да знаеш какво са носили хората ти тогава.

— Тогава къде ми е стоката?

— Не съм аз този, който трябва да каже. След като сключа сделката с твоите хора, моята отговорност изчезва. Доставих исканото на уговореното място в уговорения час и с това изпълних дълга си към теб. Какво става оттук нататък не е моя грижа.

— Ако те спипам, че ме пързаляш, ще те убия.

Асейл въздъхна отегчено.

— Скъпи човече, не бих си губил времето с нещо такова. Как иначе ще вземеш това, което искаш? И в допълнение, може ли да ти напомня, че за мен няма изгода да съм нечестен с теб и твоята организация. Печалбата, която ти представляваш, е това, което има значение за мен и ще направя всичко по силите си, за да продължат тези пари да идват при мен. Това е бизнесът.

Последва дълго мълчание, но Асейл беше достатъчно умен, че да стигне до заключението, че е защото убиецът от другата страна на линията беше съвсем объркан.

— Трябва ми нова доставка, — промърмори лесърът след миг.

— С радост ще я доставя.

— Трябва ми заем, — сега Асейл се намръщи, ала лесърът продължи преди той да каже нещо. — Донеси ми тази стока и ще се погрижа да ти платят.

— Не правя бизнес така.

— Ето какво знам за теб и твоите хора. Управлението ви е малко, но контролира голяма зона. Имате нужда от доставчици, защото сте избили всички, които преди са били тук. Без мен и моята организация? Не се обиждай, но сте прецакани яко. Не можете да обслужите цял Колдуел и стоката ви не струва нищо, ако не можете да я сложите в ръцете на онези, които я ползват, — след като Асейл не отговори веднага, лесърът се засмя леко. — Или мислеше, че никой не ви знае, приятелю?

Асейл стисна здраво телефона си.

— Така че мисля, че си прав, — заключи убиецът. — С теб сме приятелчета. Няма нужда да правя сделки с който и да е главният. Особено не и в моето… настоящо състояние.

Да, само миризмата би накарала Бенлоиз да му тръшне вратата под носа, помисли си Асейл.

— Аз имам нужда от теб. И ти от мен. И точно затова ще ми донесеш поръчката и ще ми отпуснеш четиридесет и осем часа, за да ти я платя. Точно както ти каза. Без другото нямаме нищо, братле.

Асейл оголи зъби, отражението на лицето му в монитора определено беше страховито.

И все пак гласът му остана равен и спокоен.

— Къде искаш да се срещнем?

Лесърът се засмя отново сякаш се наслаждаваше на това, а Асейл се фокусира върху ръмжащия си образ. Би било неразумно за лесъра да става алчен или да си позволява много своеволия.

Нещото, което винаги е вярно за бизнеса? Никой не е незаменим.

Когато Трез се събуди, се почувства сякаш се носи върху облак — и за част от секундата се зачуди дали наистина не беше така. Тялото му беше напълно безтегловно, до степен, в която не беше сигурен дали лежи по гръб или по корем.

Странен звук разряза мъглата.

Шшшшсст.

Вдигна глава и веднага се ориентира: червената светлина на алармения му часовник му казваше, че е по корем и то диагонално на леглото.

Звукът отновосе появи.

Какво беше? Метал върху метал?

Усещаше как Ай Ем се движи в коридора, присъствието на брат му беше познато като неговото собствено. Така че ако беше някой друг в апартамента или някаква заплаха? Ай Ем щеше да се справи с това.

Изправи се, стана от леглото и… о, уоу, стаята се завъртя. И все пак в стомаха му нямаше нищо. Като се замисли, беше възможно да е повърнал черния си дроб, бъбреците и дробовете си от тази мигрена. Добрите новини бяха, че болката я нямаше и гадният резултат от това не беше толкова лош. Нещо като да си пиян, с целия махмурлук на пълни обороти.

Когато влезе в банята, не светна лампите. Все още беше малко рано за това.

Душът беше толкова приятен, че почти се разплака. И не си направи труда да се обръсне — щеше да има време за това после, след като се нахрани. Халатът беше добро решение — топъл, особено след като прибра краищата му и се покри съвсем.

С боси крака бе малко гадно, особено след като излезе от спалнята си и стъпи върху мраморния под в коридора, но трябваше да разбере какво, по дяволите, бе…

Трез се спря, когато достигна входа на няколкото стаи на брат си. Ай Ем беше до гардероба си, вадеше ризи, закачени по закачалки.

След като дръпна още една купчина наведнъж от месинговата пръчка, този „шшсст“ звук прозвуча отново.

Както обикновено, брат му не се изненада, когато Трез се появи. Просто метна нещата върху леглото си.

По дяволите.

— Отиваш ли някъде? — промърмори Трез, гласът му звучеше прекалено силен в главата му.

— Да.

Дявол да го вземе.

— Слушай, Ай Ем, не исках…

— Стягам и твоя багаж.

Трез примигна няколко пъти.

— О? — поне нямаше да изчезне сам. Освен ако не искаше да изпита удоволствието от това да метне нещата на Трез през балкона?

— Намерих по-безопасно място.

— В Колдуел ли е?

— Да.

И ето, че звучи мелодията от „Джиопарди!“*.

— Ще ми кажеш ли къде?

— Бих, ако можех.

Трез простена и се облегна на касата на вратата, разтърка очи.

— Намерил си ни място и не знаеш къде е?

— Не.

Добре, може би не беше мигрена, а инсулт.

— Съжалявам. Не разбирам…

— Имаме… — Ай Ем погледна часовника си, — три часа да си стегнем багажа. Само дрехи и лични вещи.

— Значи е обзаведено, — каза сухо Трез.

— Да, така е.

Трез се помота малко, гледайки как брат му бързо и изпълнително стяга багажа. Ризи хвърчаха от закачалките, сгъваха се внимателно, поставяха се в черни куфари. Същото и с панталоните. Пистолети и ножове си отидоха по местата в метални куфарчета.

С това темпо щеше да е готов с нещата си за половин час.

— Трябва да ми кажеш къде отиваме.

Ай Ем вдигна поглед.

— Местим се при Братството.

Мозъкът на Трез сякаш се изключи и после мъглата изчезна внезапно.

— Съжалявам. Какво?

— Местим се при тях.

Очите на Трез се разшириха.

— Аз… чакай, не чух правилно.

— Напротив.

— Кой е на власт?

— Рот, син на Рот.

— Поо дяволитеее. Как, мамка му, уреди това?

Ай Ем сви рамене сякаш не беше направил нещо повече от обикновена резервация в мотел.

— Говорих с Ривендж.

— Не знаех, че той има такава власт.

— Няма. Но отиде при Рот, който оценява подкрепата ни на срещата на Съвета. Кралят смята, че ще сме в помощ на редиците в дома му.

— Тревожи се за нападения, — каза тихо Трез.

— Може би. А може би не. Но това, което наистина знам, е, че никой няма да ни намери там.

Трез въздъхна. Значи това беше „защо“-то на всичко: брат му не искаше той да бъде завлечен обратно при Съ-Хийб по-малко от него самия.

— Страхотен си, — каза той.

Ай Ем просто отново сви рамене, както правеше винаги.

— Може ли да започнеш да си събираш багажа или да започна аз?

— Не, всичко е наред, — той потропа по вратата и понечи да се обърне. — Обичам те, братко.

— Трез.

Той погледна през рамо.

— Да?

Очите на брат му бяха мрачни.

— Това не е като бягство от затвора. Не можеш да избягаш от кралицата. Така просто ни припечелвам време.

Трез сведе поглед към босите си крака и се зачуди колко всъщност можеше да измине, ако беше обул маратонките Найк.

Доста, по дяволите.

Брат му беше единствената връзка, която не беше прекъснал, единственото, което не искаше да изостави, за да се спаси от позлатения живот на сексуално робство.

И в момент като този, в който той за пореден път беше прекрачил граници доста сериозно… той се зачуди дали беше възможно никога да не успее да си тръгне от Ай Ем. Може би все пак щеше да се наложи да прегърне съдбата си.

Шибана кралица. И проклетата й дъщеря.

Традициите нямаха смисъл. Никога не беше виждал младата принцеса.

Никой не беше. Така ставаха нещата — следващата в рода за трона беше свята като майката, защото точно тя щеше да ги поведе в бъдеще. И като рядка роза, на никого не бе позволено да я вижда, докато не е омъжена за подходящия.

Чистота и всичко това.

Бла, бла, бла.

Щом веднъж е сватосана обаче, беше свободна да се покаже в обществото, да живее живота си в Съ-Хийб. А нещастникът, който се ожени за кучката? Заемаше мястото си до нея зад стените на този палат, за да прави каквото тя поиска, когато и да го поиска — стига да не е в краката на майка й, боготворейки я.

Да, същински купон.

И мислеха, че трябва да се чувства удостоен с честта да си сложи тези юзди?

Наистина.

Беше превърнал тялото си в кошче за отпадъци през последните десет години като чукаше всички тези жени — и за какво се изтощаваше наистина? Искаше му се от всички тези досадни човешки болести да може да хване някоя. Неспособен беше за това. Беше правил толкова много секс без предпазни средства, колкото и с другите раси и пак беше здрав като бик.

Жалко.

— Трез? — Ай Ем се напрегна. — Трез? Говори ми. Къде си?

Трез зяпна брат си, запомни това гордо интелигентно лице и тези бездънни проницателни очи.

— Тук съм, — промърмори той. — Виждаш ли?

Той протегна ръце и се завъртя на босите си крака, загърнат в халата, както и от ужасната замайваща мъгла от мигрената.

— Какво се случва в главата ти? — настоя Ай Ем.

— Нищо. Мисля, че това, което си направил, е страхотно. Ще ида да си приготвя багажа. Ще изпратят ли кола или нещо такова?

Ай Ем присви очи, но все пак отговори.

— Да. Иконом на име Фред? Или беше Фостър?

— Ще съм готов.

Трез се отдалечи, остатъкът от главоболието, произлязло от надникването му в бъдещето… и наистина много се разтревожи за последния си роднина.

Но това местене беше добро нещо. Ай Ем беше прав: залъгваше се през последните години, осъзнаваше, че принцесата расте и времето минава, а съдбовният ден бързо наближаваше.

Има неща, които можеш да отложиш. Това не бе от тях.

По дяволите, може би щеше да се наложи да изчезне. Дори това да го убие.

Освен това, ако брат му е с Рив в дома на краля? Ай Ем щеше да има подкрепата, от която щеше да се нуждае, ако Трез се изпареше.

И може би след начина, по който нещата вървяха? Щеше да се радва да се отърве от него.

*Джиопарди“ — американско телевизионно шоу-игра с въпроси