Сбъдната любов

Глава 35

Когато заведоха Лейла в клиниката, сърцето ѝ биеше лудо и краката й трепереха. За щастие Фюри и Куин я подкрепяха. Този път обаче изживяването беше съвсем различно, благодарение на присъствието на Примейла. Когато стъклената врата на болничното заведение се плъзна, ги чакаше една сестра, която незабавно ги отведе в друго крило на клиниката, различно от онова, в което я бяха приели предната вечер. Когато ги настаниха в манипулационната, Лейла се огледа и усети тревожност. Какво… беше това място? Стените бяха покрити с бледа коприна, и на равно разстояние една от друга висяха картини в златни рамки. Нямаше кушетка за прегледи, каквато имаше в стаята от предната вечер — вместо това имаше легло, покрито с елегантна кувертюра и купчина дебели възглавници. И вместо мивка от неръждаема стомана и бели обикновени шкафчета, един изрисуван параван отделяше цял ъгъл от стаята, зад който тя предположи, че са подредени медицинските инструменти на Хавърс.

А дали четиримата не бяха настанени в стаята за почивка на лекарите?

— Всеки момент ще пристигне, — сестрата се усмихна на Фюри и се поклони. — Да ви донеса ли нещо? Кафе? Чай?

— Само извикай доктора, — отговори Примейла.

— Веднага, Ваше превъзходителство.

Тя се поклони отново и побърза да излезе.

— Нека те качим на това, става ли? — Фюри заговори и посочи леглото.

Лейла поклати глава.

— Сигурен ли сте, че сме на правилното място?

— Аха. — Примейлът се приближи и ѝ помогна да прекоси стаята. — Това е една от ВИП стаите им.

Лейла хвърли поглед през рамо. Куин стоеше в противоположния на паравана ъгъл на стаята, а облеченото му в черно тяло хвърляше заплашителна сянка. Той бе застанал неестествено неподвижен, очите му фокусирани в пода, ръцете му зад гърба. И въпреки това не беше спокоен. Изглеждаше готов да се бие, способен на убийство, и за момент тя усети как я пробожда стрелата на страха. Никога преди не се беше страхувала от него, ала и никога не беше го виждала в толкова агресивно състояние.

Слава богу натрупания гняв не беше насочен към нея или към Примейла. Определено не засягаше и доктор Джейн, която се настани в облицования с коприна стол.

— Хайде, — каза нежно Фюри. — Хоп и вече си горе.

Лейла опита да се повдигне, но матрака бе разположен прекалено високо, и всъщност не я боляха само краката, а цялото тяло.

— Държа те. — Фюри внимателно плъзна едната си ръка зад гърба ѝ, а другата пъхна под коленете ѝ; после я вдигна грижовно. — Ето така.

Настанена на леглото, тя изпъшка и в следващия момент остър спазъм я прониза в областта на таза. Всички в стаята я гледаха и тя опита да прикрие изкривеното си лице зад усмивка. Обаче без успех — макар да кървеше както досега, болезнените вълни се увеличаваха, продължаваха по-дълго и все по-начесто. Ако продължаваше така, скоро щеше да изпадне в непрекъсната агония.

— Добре съм…

Почукването на вратата я прекъсна.

— Може ли да вляза?

Едва дочула гласа на Хавърс, и вече ѝ се прииска да скочи.

— О, пресвета Скрайб Върджин, — измърмори тя и се опита да събере сили.

— Да, — отговори мрачно Фюри. — Влез…

Последвалите действия се развиха толкова бързо и яростно, че единствения начин да ги опише, бе като използва един разговорен израз, който бе научила от Куин.

Адът се отприщи на земята.

Хавърс отвори вратата, прекрачи прага и Куин атакува доктора — стрелна се от ъгъла, в който стоеше, с насочен напред кинжал. Лейла извика предупредително, но той не целеше да убие мъжа. Обаче блъсна тялото му толкова силно във вратата, че тя се затвори — или може би я блъсна с главата му. И наистина беше трудно да се прецени дали последвалия трясък се чу заради удара на вратата в касата, или дойде от доктора, хвърлен към стената. Може би заради двете. Ужасяващото острие се притисна към пребледнялото гърло на доктора.

— Познай какво ще направиш първо, задник, — изръмжа Куин. — Ще ѝ се извиниш, че си я третирал като шибан инкубатор.

Куин подмяташе мъжа из стаята. Приличащите на черупки на костенурки очила на Хавърс се строшиха, едното стъкло бе покрито с пукнатини като паяжина, а рамката от другата страна стърчеше под много странен ъгъл.

Лейла хвърли поглед към Фюри. Примейлът не изглеждаше особено притеснен: просто беше кръстосал ръце върху огромните си гърди, облегнат на стената до нея, очевидно напълно спокоен предвид сцената, която се разиграваше пред него. Отсреща, седналата на стола, доктор Джейн също не реагира, горско-зеления ѝ поглед остана спокоен, докато наблюдаваше драмата.

— Погледни я в очите, — дърлеше се Куин, — и се извини.

Когато боецът раздруса лекаря, все едно Хавърс беше обикновена парцалена кукла, доктора започна да бръщолеври. Като гръм от ясно небе, Лейла знаеше, че трябва да се държи като дама и да не се забавлява за сметка на другите, но в отмъщението се криеше сладко задоволство. Тъжното в случая бе, че изобщо не биваше да се стига дотук.

— Приемаш ли извинението му, — Куин попита нетърпеливо със злокобен тон. — Или искаш да пълзи на колене? Ще съм адски щастлив да го превърна в постелка под краката ти.

— Това беше достатъчно. Благодаря ви.

— Сега ще ѝ кажеш, — Куин отново го раздруса, ръцете на Хавърс се замятаха като откачени от ставите, а свободната му бяла престилка се развя като знаме, — само и единствено на нея, какво по дяволите се случва с тялото ѝ.

— Трябва ми… картона…

Куин оголи зъби и ги доближи съвсем до ухото на Хавърс, все едно имаше намерение да го отхапе.

— Глупости. А ако случайно казваш истината? Загубата на паметта от миналата вечер ще ти коства живота. Веднага.

Хавърс вече изглеждаше пребледнял, ала след думите му стана бял като платно.

— Започвай да говориш, докторе. И ако Примейла, който адски много те впечатлява, бъде така добър да ми каже дали отместваш погледа си от нея, ще бъде чудесно

— С най-голямо удоволствие, — отвърна Фюри.

— Нищо не чувам, док. И да знаеш, че изобщо не съм от търпеливите.

— Ти… — Очите на мъжа срещнаха погледа на жената иззад счупените стъкла. — Твоето малко е…

Почти ѝ се прииска Куин да спре да го принуждава да я гледа в очите. Беше ѝ достатъчно трудно да чуе това, което имаше да ѝ казва, и не беше нужно да гледа и лицето на доктора, който се отнесе зле с нея. Но пък от друга страна, Хавърс бе принуден да я гледа, а не тя него. Тя впери поглед в очите на Куин, когато Хавърс продължи:

— Ти правиш аборт.

В същия момент стаята се залюля и очите ѝ се насълзиха. Но не изпитваше нищо. Все едно бяха изтръгнали душата ѝ от тялото, и всичко, което я движеше и я свързваше с този свят, изчезна безвъзвратно. Куин не показа никаква реакция. Не мигна. Не промени позицията си, нито премести кинжала в другата ръка.

— Има ли някакъв начин да ѝ помогнем с медикаменти? — попита доктор Джейн.

Хавърс опита да поклати отрицателно глава, но замръзна, когато острието на кинжала се заби в кожата на врата му. Кръвта рукна и се стече надолу по колосаната яка на официалната му риза, и червеното идеално пасна на папийонката му.

— Не, доколкото ми е известно, — каза с пресипнал глас лекаря. — Никъде на земята, при никакви обстоятелства.

— Кажи ѝ, че вината не е нейна, — настоя Куин. — Кажи ѝ, че не е направила нищо нередно.

Лейла затвори очи.

— Да приемем, че е вярно…

— При хората това е обичайно явление, при условие, че няма травма, — прекъсна я доктор Джейн.

— Кажи ѝ, - отсече Куин, ръката му започна да трепери леко, все едно беше на крачка да избухне.

— Вярно е, — изграчи Хавърс.

Лейла опита да срещне погледа на доктора зад счупените очила.

— Нищо?

Хавърс отговори бързо.

— Спонтанният аборт се случва при една от три бременности. Вярвам, че също като при хората, е предизвикан от саморегулираща се система, която разпознава дефектите и тези ембриони не биват износени докрай.

— Но аз съм бременна със сигурност, — каза тя с празен глас.

— Да. Кръвните тестове го потвърдиха.

— Има ли риск за здравето ѝ, - попита Куин, — ако това продължи?

— Ти ли се нейния уорд?

Фюри се намеси.

— Той е бащата на детето ѝ. Така че се отнасяй към него със същото уважение, както се отнасяш с мен.

Очите на лекаря се разшириха и веждите му се вдигнаха над приличащите на костенурка строшени очила. Изглеждаше смешно. Дори Куин показа някаква минимална усмивка за част от секундата, преди свирепото изражение отново да се настани на лицето му.

— Отговаряй, — отсече Куин. — Има ли опасност за нея?

— Аз… аз — Хавърс преглътна тежко. — Няма медицински гаранции. Общо казано, бих отговорил, че няма — тя е съвсем здрава, и изглежда аборта следва някакъв генетичен курс. По-нататък…

Когато доктора продължи да говори, а образования му, изискан тон звучеше много по-несигурно от предната вечер, Лейла се отнесе. Всичко се смали, слуха ѝ изчезна, не усещаше температурата в стаята, леглото под себе си, останалите тела, застанали около нея. Единственото нещо, което виждаше, бяха различните очи на Куин. Мислеше единствено за опрения кинжал в гърлото на другия мъж.

Макар да не бяха влюбени, той беше точно типа мъж, който би искала да бъде баща на детето ѝ. Откакто взе решението да се присъедини към истинския свят, бе научила колко суров е живота, как другите може да заговорничат срещу теб — и как понякога силата на принципите е единствената, която ти помага да преживееш нощта.

Куин държеше козовете. Той беше велик, всяващ страх защитник, а бременните жени се нуждаеха точно от това — някой да се грижи за тях, или да се тревожи за бебето. Това и вродената му доброта го превръщаха в благородник в очите ѝ. Цветът на очите му нямаше никакво значение.

Почти на петдесет мили южно от клиниката, където Хавърс беше напълнил гащите от страх, Асеил стоеше зад волана на своя Рейндж Роувър и клатеше невярващо глава. Ситуацията с тази жена ставаше все по-интересна. Благодарение на джипиеса той проследи аудито ѝ по-далеч, дори след като тя нарочно подмина квартала си и продължи по магистралата на север. На всеки изход от града той я очакваше да завие, но след като оставиха в прахта зад тях Колдуел, той започна да си мисли, че тя може би отиваше чак в Манхатън.

Оказа се, че не е съвсем така.

Уест Поинт, дом на уважаваното човешко военно училище, се намираше почти по средата на пътя между Ню Йорк и Колдуел, и когато тя излезе от магистралата в тази посока, той почувства облекчение. Там, в земята на пощенските кодове, започващи със сто, се случваха много неща, и той не искаше да се отдалечава твърде много от дома по две причини — още нямаше вест от близнаците дали тия дребни дилъри са се появили, и второ, зазоряваше се и мисълта да изостави сериозно модифицирания си и подсилен Рейндж Роувър някъде по средата на пътя, защото му се налагаше да се дематериализира на безопасно място, никак не му харесваше.

Когато излязоха от магистралата, жената продължи точно с четиридесет и пет мили в час през покрайнините на градчето, подминавайки бензиностанциите, хотелите за туристи и заведенията за бързо хранене. По-нататък, след бързите, евтини и лесни заведения, нещата изглеждаха далеч по-скъпи. Грамадни къщи, от онези, които се настаняваха върху приличните на килими поляни, започнаха да никнат пред тях, и ниските им, разчупени каменни огради току изскачаха от двете страни на пътя. Тя подмина всички имения, и накрая отби на малък паркинг с изглед към реката. Тъкмо слизаше от колата, когато той мина плътно покрай нея, главата му се обърна в нейна посока и той я измери с поглед.

Стотина метра по-нататък, извън погледа ѝ, Асеил спря колата си на един завой, излезе навън на хапещия вятър и закопча догоре двуредното си палто. Мокасините му не бяха идеални за следене в снега, но не му пукаше. Краката му щяха да свикнат със студа и мокрото, а и у дома го очакваха още дузина такива обувки в гардероба.

Тъй като проследяващото устройство се намираше в колата ѝ, а не върху тялото ѝ, той не я изпускаше от поглед. Очевидно се обличаше в дрехите, с които обикновено се прекосяваше страната, на главата си сложи бялата ски маска, и благодарение на светлия камуфлаж, покриващ гъвкавото ѝ тяло, тя изчезна в синевата на зимния пейзаж.

Той остана с нея. Бързо мина петнайсет-двайсет метра пред нея и се скри зад стената от борове, докато тя крачеше обратно към именията, а ските ѝ изяждаха под себе си покритата със сняг земя. Щеше да отиде в някоя от големите къщи, си помисли той, докато крачеше наравно с нея, следейки посоката ѝ, и се оказа прав. Всеки път, когато минаваше покрай него, без да знае, че е там, тялото му искаше да скочи върху нея. Да я повали. И да я ухапе. По някаква причина, тази човешка жена го караше да изпитва глад. В същото време играта на котка и мишка му се струваше много секси, особено когато само котката бе наясно, че играта е започнала.

Имотът, в който тя се шмугна, бе близо миля по-надолу, но въпреки разстоянието темпото, с което се придвижваше със ските, не се забави нито за миг. Тя мина от дясната страна на предната морава, стъпи на стария нисък дувар, и после продължи пътя си.

Нямаше никакъв смисъл. Все едно бе изложена на голям риск и искаше като предпазна мярка да се отдалечи възможно най-много от колата си. Може би имаше повече смисъл да мине покрай по-близката ограда. В крайна сметка, и в двата случая се озоваваше на открито, без дървета за прикритие, нямаше и как да се защити, ако някой я забележеше и нападнеше.

Освен ако не познаваше собственика. В такъв случай защо ѝ беше да се крие и да се промъква през нощта?

Поляната беше приблизително седем-осем акра и постепенно се издигаше към каменната къща, разположена на почти две хиляди квадрата. Модернистични скулптори стояха на входа като слепи, лъскави часови, а зад тях се простираха градините. През цялото време тя се движеше близо до стената, и докато я наблюдаваше от трийсетина метра, той остана впечатлен от нея. Въпреки снега тя се движеше като бриз, невидима и бърза, а сянката ѝ падаше върху сивата каменна стена и изчезваше…

Ах. Тя специално беше избрала точно този път. Именно — луната я огряваше под такъв ъгъл, че сянката ѝ падаше точно върху камъните и тя се прикриваше още по-ефективно. По тялото му пробягна странна тръпка.

Умница.

Асеил се стрелна напред, и намери скривалище сред растенията отстрани до къщата. Отблизо забеляза, че огромното имение не беше ново, не беше и съвсем старинно, и все пак, в Новия свят беше рядкост да налетиш на сграда, кнструирана през осемнайсти век. Имаше много прозорци с капаци. И веранди. И тераси. Всичко в едно — благосъстояние и елегантност. Без съмнение сградата бе защитена с множество аларми.

Не му изглеждаше, че просто е решила да шпионира имота, както направи с неговия. От една страна, в далечния край на каменната ограда имаше залесен кръг, на който щеше да се натъкне. Можеше да захвърли ските, да се покатери по триметровата къпина и от там да си открие гледка към навеса на къщата. От друга страна — в този случай раницата, която висеше на раменете ѝ, нямаше да ѝ потрябва. А и раницата беше толкова голяма, че вътре можеше да се пъхне човек, и на всичко отгоре беше пълна.

Като по команда тя се спря, извади бинокъла и огледа имота, застинала на място, като само главата ѝ се помръдваше от време на време. И внезапно тя тръгна да прекосява моравата съвсем спокойно, придвижвайки се дори по-бързо от преди, и стигна до момент, в който буквално препускаше към къщата. Към НЕГО.

В действителност тя се насочи право към Асеил, точно към процепа между храстите на входа на имението, и покрай високия плет, който обикаляше къщата и продължаваше към задната градина. Очевидно познаваше имота. Очевидно той беше избрал перфектното място. Докато тя приближаваше, той отстъпи назад съвсем малко… защото нямаше нищо против да го спипат да шпионира.

Жената мина със ските само на метър и петдесет от мястото, където се намираше той, приближавайки се толкова близо, че той можеше а усети аромата ѝ не само с ноздрите си, но и дълбоко в гърлото си. Още малко, и ако не се спреше, щеше да замърка.

След усилията да премине въпросния участък трева така набързо, сега тя дишаше тежко, но сърдечно-съдовата ѝ система се възстановяваше бързо — знак, че кипеше от здраве и сила. Скоростта, с която се придвижваше сега, беше някак еротична. Първо свали ските. После раницата. Отвори раницата. Извади…

Ще се качи на покрива, си помисли той, докато тя сглобяваше харпуна, после се прицели високо и натисна спусъка, за да изстреля голямата кука. Миг по-късно тя се озова до металния улук на ръба на покрива.

Загледан нагоре, той осъзна, че тя е избрала един от малкото каменни участъци, където нямаше прозорци… и който е предпазен от много дълга стена от високи храсти, зад която самия той се спотайваше.

Тя щеше да проникне вътре.

В същия момент Асеил се намръщи и изчезна от мястото, от което я наблюдаваше. Появи се на гърба на къщата до приземния етаж, и започна да наднича през прозорците, залепил извити длани на студените стъкла. Вътрешността беше предимно тъмна, ала не съвсем — тук-там светеха лампи, а крушките хвърляха светлина върху мебелите, смесица от антики и модерно изкуство. Модерно и фантастично: в спокойната си дрямка мястото приличаше на музей, или на нещо, фотографирано за списание — предметите бяха толкова старателно подредени, че нищо чудно да бяха ползвали линийка, за да наместят мебелите и предметите на изкуството.

Не се забелязваше бъркотия, нямаше случайно захвърлени вестници, сметки, писма, рецепти. На гърбовете на столовете не се виждаха метнати палта и до дивана нямаше набързо свалени и захвърлени обувки.

Всеки пепелник светеше от чистота. В съзнанието му изникна една-единствена личност.

— Бенлоиз, — прошепна на себе си той.