Сбъдната любов

Глава 59

— Изглеждаш много щастлива.

Лейла вдигна поглед. Струваше ѝ се необяснимо как кралицата на расата седеше облегната на леглото до нея, зачетена в Пийпъл и Уиклий, докато слушаше предаването по телевизията. Но пък от друга страна, като изключим огромния кървавочервен оловен рубин, проблясващ на пръста ѝ, тя си беше съвсем нормална.

— Така е. — Лейла остави настрана новия брой на списание „Ерген” и сложи ръка върху корема си. — Възторжена съм.

Особено след като Пейн се отби по-рано и отново приличаше на себе си. Макар желанието на Лейла да запази бебето да бе достигнало патологични размери, мисълта, че нейната благословия се отразяваше зле на някой друг, ѝ причиняваше болка.

— Искаш ли да имаш дете? — изтърси Лейла. Наложи се да добави: — Разбира се, ако въпроса не те обижда…

Бет ѝ показа, че няма от какво да се притеснява.

— Може да ме питаш всичко. И, Господи, да. Толкова много ми се иска. Интересно, но преди трансформацията ми изобщо не се интересувах от бебета, ама изобщо. Смятах ги за шумни, неконтролируеми усложнения, и честно казано, не разбирах защо хората толкова много държат да запълнят живота си с бебета. После срещнах Рот. — Тя приглади тъмната си коса назад и се засмя. — Безполезно е да казвам, че всичко се промени.

— Колко пъти си била в период на нужда?

— Чакам. Моля се. Отброявам.

Лейла се намръщи и се зае да отваря нов пакет солени бисквити. Беше ѝ трудно да си спомни нещо конкретно от онези луди часове с Куин — цялото изживяване бе епично изпитание. Обаче като се вземе предвид чудото, което растеше в нея, си заслужаваше. Сега обаче не би казала, че иска да мине отново през периода на оплождане. Или поне не би го направила без обезболяващи.

— Тогава ти желая скорошен период на нужда. — Лейла захрупа поредната бисквита, която бързо се раздроби в устата ѝ и се стопи. — Не мога да повярвам, че го казах.

— Толкова ли е брутално, колкото… Искам да кажа, нямах възможността да разговарям с Уелси за нейния период, преди да почине, а и Бела никога не е споменавала нищо за нейния. — Бет погледна към кралския пръстен, възхищавайки се как фасетите му улавяха и пречупваха светлината. — А и не познавам толкова добре Есен — тя е прекрасна, но като си помисля през какво преминаха двамата с Тор, ми се струва, че не е подходящо да повдигам темата пред нея.

— Повечето време ти се губи, ако трябва да съм честна.

— Сигурно е малка благословия, а?

Лейла потръпна.

— Иска ми се да можех да ти кажа нещо друго, но наистина си е благословия.

— Но трябва да си струва.

— Без съмнение — мислех си абсолютно същото. — Лейла се усмихна. — Знаеш ли какво казват за бременните жени?

— Какво?

— Ако прекарваш повече време с тях, може да помогнат скоро да дойде и твоя период на нужда.

— Наистина ли? — Кралицата се ухили. — Тогава ти може би си отговора на молитвите ми.

— Е, не съм много убедена, че е вярно. От Другата страна постоянно сме плодовити. Само тук, на Земята, жените са обект на хормонални колебания, но в библиотеката четох за този ефект.

— Какво ще кажеш да направим експеримент? — Бет подаде ръка, за да се ръкуват. — Освен това, тук ми харесва. Ти си много вдъхновяваща.

Лейла вдигна вежди, докато се ръкостискаха.

— Вдъхновител — не, не. Не се възприемам като такава.

— Помисли си само през какво премина.

— Но бременността сама реши да се запази и да продължи…

— Не само това. Ти си оцелялата от един култ. — Лейла я погледна с празен поглед, и кралицата попита: — Не си ли чувала за това?

— Знам какво означава думата. Но не мисля, че се отнася за мен.

Кралицата отмести поглед встрани; не искаше да изпаднат в разногласие.

— Е, може да греша, а и ти със сигурност знаеш по-добре от мен — освен това, сега вече си щастлива и само това е от значение.

Лейла се фокусира върху телевизора в другия край на стаята. От това, което бе разбрала, „култ” не означаваше нещо хубаво, а „оцелял” бе термин, който се свързваше с хора, обикновено претърпели травма. Светилището винаги бе спокойно и приятно като пролетен ден на земята, всички жени в свещеното място бяха спокойни и примирени със задълженията си към майката на расата. Без принуда. Без препирни. По някаква причина гласа на Пейн прозвуча в главата ѝ.

„Ти и аз сме сестри в страданията, причинени от тираничната ми майка — жертви на мащабния ѝ план как трябва да се развиват нещата. И двете ѝ бяхме затворници, по различен начин — ти като Избраница, а аз като нейна родна дъщеря”.

— Съжалявам, — каза кралицата, пресегна се и докосна ръката на Лейла. — Не исках да те разстройвам. Честно, не знам какви ги дрънкам.

Лейла се откъсна от мислите си.

— О, моля те, не бери грижа. — Хвана ръката на кралицата. — Не си ме засегнала. Но сега нека си говорим за хубави неща — като твоя хелрен. Сигурно е нетърпелив да дойде и твоето време.

Бет се изсмя тихо.

— Той не е точно на тази страница.

— Сигурно очаква наследник.

— Мисля, че ще ме дари с дете, но само защото аз го искам толкова много.

— Ох.

— Ох е точната дума. — Бет стисна леко ръката на Лейла. — Просто се притеснява повече. Аз съм силна и здрава, и съм готова. Сега, ако наистина успееш да накараш тялото ми да се задейства, да се надяваме, че ще се получи.

Лейла се усмихна и погали плоския си корем.

— Чу ли това, мъниче? Трябва да помогнеш на кралицата. Важно е кралското семейство да си има бебе.

— Но не, за да наследи трона, — прекъсна я Бет. — Поне аз не искам. Искам само да съм майка и да родя дете на мъжа си. Такава е простата истина.

Лейла замълча. Радваше се, че Куин бе до нея през това пътешествие — но още по-прекрасно би било да има подходящ мъж, който да лежи до нея и да я гушка през деня, да я обича, и да я държи в обятията си, и да ѝ казва, че е безценна не само заради това, на което е способно тялото ѝ, но и заради емоциите, които предизвиква в сърцето му.

Образа на суровото лице на Кор прескочи в съзнанието ѝ. Тръсна глава и си помисли, че не бива да живее с тази мисъл. Нужно бе да остане спокойна и отпочинала заради малкото, защото със сигурност нейния стрес се предаваше на съществото, носено в утробата ѝ. Освен това, вече бе благословена с повече, отколкото заслужава, и ако износеше бебето и оцелееше след раждането, щеше да означава, че са я дарили с истинско и неочаквано чудо.

— Сигурна съм, че ще се разберете с краля, — заяви тя. — Съдбата е тази, която ни дава онова, от което се нуждаем.

— Амин, сестро. Амин.

Сола отби направо по алеята пред стъклената къща до реката и паркира точно пред задната врата на проклетата сграда. Слезе, заби ботушите си в снега, пъхна ръка в дебелото яке, хвана пистолета и затвори вратата със задник. Като тръгна към задния вход, вдигна поглед към покрива. Сигурно имаше скрити охранителни камери.

Не си направи труда нито да позвъни на звънеца, нито да почука на вратата. Той би трябвало да разбере, че е пристигнала. Ами ако не си бе у дома? Тогава щеше да измисли някаква малка визитка, която да му остави. Като да активира охранителната система, или да отвори някой прозорец или шкаф. Или щеше да отмъкне нещо…

Вратата се отвори и ето го и него, на живо — точно както изглеждаше и предната вечер, и все пак, както винаги, изглеждаше малко по-висок, по-опасен и по-секси, доколкото си спомняше.

— Не ти ли се струва малко очевидно? — провлачено попита той.

Носеше тъмен дизайнерски костюм — сигурно шит по поръчка, като се имаше предвид, че му пасваше перфектно.

— Тук съм, за да изясним нещо, — каза тя.

— И изглежда искаш ти да диктуваш условията. — Говореше сякаш идеята е отживелица. — Нещо друго? Случайно не се ли сети да донесеш нещо за вечеря? Гладен съм.

— Ще ме пуснеш ли вътре, или трябва да го направя навън на студа?

— Да не би случайно ръката ти да държи пистолет?

— Разбира се.

— В такъв случай, заповядай.

Той отстъпи и тя врътна очи. Кое точно му даде кураж да я пусне в къщата си, при условие, че можеше да го застреля, си остана загадка за нея.

Сола замръзна, когато видя модерната кухня. Застанали рамо до рамо, двамата мъже пред нея бяха пълно копие един на друг. И също толкова грамадни като мъжа, заради когото бе дошла, и опасни — всеки държеше оръжие в ръцете си. Сигурно те бяха с него под моста.

Вратата се затвори с трясък и въпреки че надбъбречните ѝ жлези отделиха достатъчно адреналин като предупреждение, тя скри реакцията си. Онзи, когото бе дошла да види, мина покрай нея.

— Това са партньорите ми.

— Искам да говорим насаме.

Мъжът се облегна на гранитния плот, пъхна цигара между зъбите си и я запали със златна запалка. Затвори капачето, издиша синия дим и я погледна.

— Господа, бихте ли ни извинили за момент.

Близнаците „веселяци” не изглеждаха щастливи, че ги разкараха. Но от друга страна, можеше да се опиташ да им подадеш печеливш билет от лотарията и те пак щяха да ти изядат ръката до китката, само за да се докопат до него. Само за принципа. Обаче двамата се оттеглиха, движейки се толкова синхронизирано, че чак те караше да се чувстваш неудобно.

— Къде ги намери тия двамата? — попита сухо тя. — По интернет?

— Удивително е какво може да си поръчаш в eBay.

Тя прекъсна простотиите рязко.

— Искам да спреш да ме следиш.

Мъжът си дръпна от цигарата и края ѝ засвети в ярко оранжево.

— Сигурна ли си?

— Нямаш причина да продължаваш. Повече няма да дойда тук — в никакъв случай.

— Сериозно?

— Имаш думата ми.

Сола мразеше най-много да признае, че е победена, ала да се отърве от наблюдението на този мъж и от неговата собственост ѝ се струваше като отказване. Но начина, по който налетя на нея миналата вечер, докато бе на среща с напълно невинен наблюдател, ѝ подсказа, че нещата излизат извън контрол. Бе напълно способна да играе на котка и мишка — правеше го непрестанно заради професията си. Обаче с този мъж? Нямаше какво да спечели: не чакаше деня, в който да му отмъсти след събраната информация, нито пък имаше намерение да го обира. А залогът се увеличаваше с всеки изминал ден. Особено ако се случеше така, че да се целунат отново — защото се съмняваше, че ще го спре, а ако си легнеше с някой като него, щеше да бъде равносилно на глупост.

— Твоята дума? — попита той. — И колко точно тежи?

— Само нея мога да ти предложа.

Очите му, пронизващи като лазерни лъчи, се фокусираха върху устните ѝ.

— Не съм напълно убеден.

Акцента му и този плътен, сладък глас, превръщаха думите в ласки — тя почти можеше да ги усети върху кожата си. Именно това бе причината да направи това.

— Нямаш причина да ме следиш. Влиза в сила от този момент.

— Може би ми харесва гледката. — Когато очите му обходиха тялото ѝ, пред нея мина поредната шокова вълна, но не от вълнение. — Да, наистина осъзнах, че ми харесва. Кажи ми нещо — наслади ли се на срещата си снощи? Хареса ли храната? Компанията… допадна ли ти?

— Приключваме тази вечер. Повече няма да ме видиш.

Това бе всичко, което имаше да каже, затова се обърна да си върви.

— Честно ли смяташ, че тук приключва всичко между нас?

В мрачния му, красив глас, се криеше зловеща заплаха. Сола погледна през рамо.

— Ти ме помоли да не нахлувам с взлом и да не шпионирам — и ще го изпълня.

— А аз отново те питам, наистина ли мислиш, че ще приключи така?

— Давам ти онова, което поиска.

— Дори не си близо, — изръмжа той.

За момент искрата, пламнала между тях, когато в колата ѝ устните им се докоснаха и телата им се притиснаха, отново се запали.

— Твърде късно е за отстъпление. — Той издиша още едно облаче дим. — Шанса ти да се измъкнеш дойде… и си отиде.

Тя се извърна с лице към него.

— Не че държа да приключим цивилизовано, но дрънкаш глупости. Не ме е страх от теб, нито от някой друг — така че давай. Но знай, че за да се защитя, бих те наранила.

Внезапно между тях се настани вибриращ звук, който ги прекъсна. Мъркане? Той в действителност измър…

Той направи крачка назад. После още една. И като истински джентълмен отмести цигарата си, сякаш не искаше дима да влиза в очите ѝ или да я изгори.

— Кажи ми как се казваш, — каза той. Или по-скоро изкомандва.

— Трудно ми е да повярвам, че още не си го научил.

— Не съм. — Каза и вдигна веждата си, все едно информацията, която търсеше, бе пред него. — Кажи ми името си и ще ти позволя да си тръгнеш веднага.

Господи… очите му… бяха смесица от лунна светлина и сянка, невъзможен цвят някъде между сребристо, виолетово и бледо синьо.

— Тъй като пътищата ни няма да се пресекат повече, името ми няма особено значение…

— Само да знаеш … че ще ми се отдадеш…

— Какво каза…

— Но първо ще ме молиш да съм с теб.

Сола скочи напред, и вътрешно кипна до такава степен, че бе готова да зареже добрите маниери.

— Само през трупа ми.

— Съжалявам, но не си падам некрофил. — Той отвори уста и я загледа с премрежен поглед. — Предпочитам те гореща… и мокра.

— Няма да стане. — Тя се завъртя и тръгна към вратата. — И приключихме.

Точно влезе в антрето, когато нещо на пейката, разположена до отсрещната стена, привлече погледа ѝ. Главата ѝ се извърна и краката ѝ се заковаха на място. Беше нож, много дълъг нож, толкова дълъг, че почти можеше да мине за меч. По острието имаше следи от ярко червена кръв.

— Да не би да преосмисляш заминаването си? — мрачният му глас прозвуча точно зад нея.

— Не. — Тя се стрелна към вратата и рязко я отвори. — Движа се точно по разписание.

Тръшна вратата зад гърба си и ѝ се прииска да изтича в колата, но отказа да се подаде на паниката, въпреки че имаше вероятност да я настигне. И въпреки това мъжа остана на място, загледан през прозореца на вратата, която жената успя да използва толкова драматично, загледан в нея, докато се качва в колата, пали и включва на скорост.

Докато даваше на задна по алеята, сърцето ѝ препускаше…

Особено когато в съзнанието ѝ проблесна наистина ужасяващата мисъл. Бръкна с ръка в дамската чанта, затърси телефона си и когато го намери, влезе в указателя, откри номера и набра. Настръхнала от ужас, тя доближи телефона до ухото си, макар че имаше включен блуутот — и веднага наруши един от законите в Ню Йорк, които забраняваха да се шофира без хендс фри.

Звън, звън, звън…

— Здрасти! Надявах се да те чуя.

Сола се отпусна на седалката и облегна глава.

— Здрасти, Марк.

Господи, какво облекчение бе да чуе гласа на мъжа.

— Добре ли си? — попита треньора ѝ.

Тя си спомни за окървавения меч.

— Да. Добре съм. Скоро ли свършваш работа?

Разговорът тръгна в по-приятна посока и тя потегли, натиснала здраво газта, а около нея пейзажите се сменяха бързо: бял сняг; разбит път, посипан със сол; дървета, приличащи на скелети; малка старомодна хижа със светещи прозорци; равно, оголено поле покрай реката отляво.

Всеки път, когато мигнеше, пред очите ѝ изникваше фигурата зад прозореца на вратата. Наблюдаващ. Планиращ. Изчакващ…

Нея.

И, за бога, тялото ѝ копнееше да попадне в ръцете му.