Сбъдната любов

Глава 76

— Ехо? — Сола зачака отговора на баба си от горния етаж, сложила крак на най-долното стъпало и наведена към парапета. — Будна ли си? Най-после се прибрах.

Погледна часовника си. Показваше десет вечерта.

Каква седмица. Бе приела работа като оценител на телесни повреди при един от сериозните бракоразводни адвокати в Манхатън — самият той подозираше съпругата си в изневяра. В крайна сметка се оказа, че жената е била с двама други едновременно.

Отне ѝ много нощи, потънала в работа, и когато най-после успя да подреди фактите — и тряс — наложи ѝ се да отсъства шест дни.

Времето, прекарано извън работата, ѝ се отрази добре. А и баба ѝ, с която си говореше всеки ден, не ѝ съобщи за нови посетители.

— Спиш ли? — подвикна тя, макар да беше глупаво. Жената щеше да ѝ отговори, ако беше будна.

Тя се врътна и отиде в кухнята, а погледа ѝ мигновено се спря на прозореца над масата. Асейл неизменно присъстваше в мислите ѝ — и тя много добре знаеше, че работата ѝ в Голямата Ябълка бе по-скоро с цел да се раздалечи от него, отколкото да трупа пари или да напредва в детективската кариера.

След всичките години, в които се грижеше за себе си и за баба си, сега не харесваше другото си аз, което губеше контрол в негово присъствие: на този свят имаше само себе си и можеше да разчита само на себе си. Не беше учила в колеж, нямаше родители, нямаше и пари, освен ако не се хванеше на работа. И на всичко отгоре беше отговорна за осемдесет годишната жена с големи медицински разходи и намаляваща подвижност.

Когато си млад и идваш от нормално семейство, може да си позволиш да ти се завърти главата от мимолетен романс, защото зад гърба си имаш подсигурителната мрежа на семейството.

В нейния случай Сола сама трябваше да си бъде подсигурителна мрежа. И сега се молеше след седмицата, в която не бяха се виждали…

Ударът бе нанесен в гръб, право в главата, и от сблъсъка коленете ѝ се подкосиха и тя падна. Като удари балатума, тя успя добре да огледа обувките на мъжа, който я удари: от типа мокасини, които не бяха особено модерни.

— Вдигнете я, — заповяда припряно мъжа.

— Първо ще я претърся.

Сола затвори очи и остана неподвижна, докато грубите ръце я претърколиха и започнаха да я опипват; зимното ѝ яке шумолеше меко, колана на панталоните ѝ се удряше в бедрата ѝ. Взеха ѝ оръжието, заедно с айфона и ножа ѝ…

— Сола?

Мъжът, който я претърсваше, замръзна, а тя започна борба с вътрешните си инстинкти, които я караха да използва разсейването като предимство и да се опита да поеме контрол над ситуацията. Имаше обаче един проблем — баба ѝ. В най-добрия случай щеше да изведе мъжете от къщата, преди да наранят старицата. Сола можеше да се справи с тях, независимо къде щяха да я отведат. Но ако замесеха баба ѝ?

Някой, когото обичаше, можеше да умре.

— Нека я изведем оттук, — прошепна онзи отляво.

Вдигнаха я и тя остана отпусната, но леко повдигна единия си клепач. И двамата носеха ски маски, с отвори за очите и устата.

— Сола! Какво правиш?

Хайде бе, задници, помисли си тя, докато двамата се мъчеха да наместят ръцете и краката ѝ. Мърдайте…

Блъснаха я в стената. Почти паднаха върху лампата. Псуваха толкова силно, че чак съседите можеха да ги чуят, докато прегърбени мъкнеха отпуснатото ѝ тяло през всекидневната. Тя се ядоса и тъкмо бе готова „да се свести” и да им помогне, когато те успяха да стигнат до входната врата.

— Сола? Ей сега слизам…

В главата ѝ започната да се въртят молитви и старите, добре познати думи, които бе слушала цял живот, сами идваха на мястото си. Имаше една съществена разлика в монотонното ѝ рецитиране — тя не започна да се моли по навик. Отчаяно искаше баба ѝ поне веднъж да се забави. И да не слезе по стълбите, преди да излязат от къщата.

„Моля те, Господи…”

Горчиво студеният вятър, който я връхлетя, беше добра новина. Както и внезапно разбързалите се мъже, които искаха по-скоро да я занесат до колата. Доволна бе и от факта, че когато я набутаха в багажника, забравиха да вържат ръцете и краката ѝ. Само я метнаха вътре и се качиха в колата, завъртайки гуми върху хлъзгавия лед, докато триенето постепенно задвижи превозното средство и те поеха.

Не виждаше нищо, но усещаше завоите. Ляв. Десен. Претърколи се в багажника и използва ръцете си, за да потърси нещо, което да използва като оръжие. Без успех. На всичко отгоре беше доста студено. Което щеше да се отрази на физическите ѝ реакции и на силата ѝ, ако пътуването продължеше дълго. Слава Богу, че не беше успяла да свали зимната си грейка.

Стиснала зъби, тя си припомни, че е попадала и в по-лоши ситуации. Наистина. По дяволите.