Сбъдната любов

Глава 56

Блей крачеше из стаята си неспокойно. Макар да бе изцяло екипиран за бой, нямаше да ходи никъде. Никой от тях нямаше да мърда.

След срещата на Съвета, Тор бе наредил на Братството да останат в готовност за всеки случай. Рив се опитваше да достигне до членовете на Съвета и насочваше съзнанието си извън имението, за да усети къде се намира глимерата. Все пак не можеше да се появи с шестима братя в ролята на охранители, не и ако държеше да запази цивилизования тон — затова всички трябваше да се успокоят. Но предвид политическия климат, беше много важно подкрепленията да са по местата си, в случай че Преподобния има нужда от тях.

Отдавна никой не го наричаше така…

Вратата на стаята се отвори без почукване, без „здрасти”, без „облечен ли си”. Куин застана на прага, дишаше тежко, сякаш беше тичал по коридора със статуите. По дяволите, да не би Лейла наистина да беше изгубила бебето?

Разноцветните му очи се стрелкаха наоколо.

— Сам ли си?

Защо, по дяволите, питаше… А, да, заради Сакстън.

— Да…

Мъжът направи три крачки напред, протегна ръце и целуна страстно Блей. Беше от онези целувки, които помниш цял живот; в тези мигове усещаш здраво изкованата връзка помежду ви — от момента, в който телата ви се долепят едно до друго, когато горещите устни на другия се плъзнат по твоите, до мига, в който усетиш силата му и той те завладее, а чувствата се пропият в съзнанието ти.

Блей не зададе никакви въпроси. Просто се отдаде на момента, обгърна другия мъж с ръце, заигра се с езика, проникнал в устата му, и отвърна с готовност на целувката, без дори да се замисли каква бе причината. Може би трябваше да бъде по-загрижен. Вероятно трябваше да се отдръпне.

Можеше, трябваше, щеше.

Все тая.

В съзнанието му се прокрадна мисълта, че вратата към коридора е отворена, ала в действителност не му дремеше — макар че се очертаваше нещата много бързо да станат недискретни.

Вместо това Куин внезапно удари спирачки, отдръпна устните си от неговите и се отдалечи.

— Извинявай. Не дойдох за това.

Боецът още дишаше тежко, и това, заедно с пламъка в невероятния му поглед, бе почти достатъчно, за да накара Блей да изтърси нещо от сорта на „Добре, но не може ли преди това да довършим почнатото”.

Куин се доближи до вратата и я затвори. После пъхна ръце в джобовете на кожените си панталони, сякаш се опитваше да спазва дистанция — в противен случай можеше пак да се залепи за Блей.

„Шибани джобове”, помисли си Блей и едва доловимо намести възбудения си член.

— Какво има? — попита той.

— Знам, че си ходил при Пейн.

Произнесе думите бавно и ясно, и Блей изпита неудобство. Отмести погледа си от неговия и закрачи из стаята.

— Спасил си бременността, — заяви Куин, а в гласа му се четеше както успокоение, така и страхопочитание.

— Значи тя все още е добре?

— Ти спаси…

— Пейн го направи.

— Сестрата на Ви каза, че никога не би ѝ хрумнало да опита, докато ти не си отишъл при нея.

— Пейн има страшен талант…

Внезапно Куин закрачи към него — солидна планина от мускули, през която не може да преминеш. Пресегна се и погали бузата на Блей.

— Ти спаси дъщеря ми.

Настъпи неловко мълчание и Блей знаеше, че трябва да каже нещо. Да… бе на върха на езика му. Точно…

Мамка му. Под погледа на Куин не можеше да си спомни дори собственото си име. Блейсокс? Блеклок? Блабърфокс? Как беше, по дяволите…

— Ти спаси дъщеря ми, — прошепна отново Куин.

По-късно Блей щеше да съжалява за думите, излезли от устата му в този момент, защото бе много важно да запази някаква дистанция, ако искаше секса между тях да продължи. Но така свързани, вплели погледите си, той се почувства безсилен и каза истината.

— Как да не опитам… след като гледах как те убива. Не можех да стоя със скръстени ръце — трябваше да опитам нещо. Каквото и да е.

Куин затвори бавно очи. А после се загледа в Блей, изпивайки го с поглед.

— Винаги си насреща, когато имам нужда от помощ, нали?

Горчивата истина прониза гърдите на Блей — мъжа щеше да създаде семейство с някой друг, с жена, с Лейла. Усети, че това бе неговото проклятие. Той отпусна прегръдката си и се отдръпна от Куин.

— Ами, надявам се, че това…

Преди да довърши изречението, Куин отново застана пред него, а разноцветните му очи горяха.

— Какво? — попита Блей.

— Дължа ти… всичко.

По някаква причина го заболя от думите. Може би защото след годините опити да се отдаде на другия мъж, сега най-после получи признателност задето му помогна да има дете с някой друг.

— Все тая, и ти щеше да направиш същото за мен, — отвърна грубо той.

И макар да прозвуча уверено, вътрешно не изпитваше същата сигурност. Ако някой го нападнеше, Куин със сигурност щеше да му се притече на помощ. Все пак чепатото копеле обичаше да се бие и естествено се държеше като герой — и това нямаше нищо общо с Блей. Може би точно затова изпитваше онази празнина. Всичко трябваше да става, както Куин искаше. И приятелството им. И дистанцията помежду им. Дори и секса.

— Защо ме гледаш така? — попита Куин.

— Как?

— Сякаш съм непознат.

Блей разтърка лицето си.

— Извинявай. Нощта беше дълга.

Настъпи дълго, напрегнато мълчание, и той усещаше единствено втренчения поглед на Куин.

— Ще вървя, — каза след малко боеца. — Предполагам, че исках само… да. Както и да е.

Звука от кубинките, приближаващи се към вратата, накара Блей да изпсува…

На вратата се почука силно само веднъж: някой от братята. Гласът на Рейдж проникна през стените.

— Блей? Тор свика среща, за да се огледа мястото на срещата за утре вечер. Знаеш ли къде е Куин?

Блей погледна към мъжа в другия край на стаята.

— Не, не знам.

„Да го вземат дяволите”, помисли си Куин, когато ги прекъснаха. Въпреки че разговорът им бе приключил още преди това.

Добрата новина беше, че поне Рейдж не нахлу в стаята. Блей със сигурност предпочиташе да не ги виждат заедно в стаята му. Холивуд приключи с:

— Ако го видиш, му кажи, че ще се съберем в пет часа. Напълно ще го разбера, ако предпочете да остане с Лейла.

— Разбрано, — отвърна Блей с мъртвешки глас.

Когато Рейдж отиде до съседната стая и почука на вратата на Зи, Куин разтърка лицето си. Нямаше идея какво минаваше през главата на Блей, но начина, по който сините очи се взираха в него, го накара да се почувства все едно е видял призрак да минава над гроба му.

Все пак какво очакваше в действителност? Нахълта в стаята, която Блей делеше със Сакстън, целуна го страстно, а после се разнежи заради историята с Пейн… Стаята бе територия на Сакстън. А не на Куин.

Но той имаше навик да си присвоява нещата, нали?

— Повече няма да идвам тук, — каза Куин, опитвайки се по някакъв начин да компенсира неприятностите. — Просто исках да го знаеш — наистина ти дължа адски много.

Куин се доближи до вратата и се облегна, ослушвайки се за гласа на Рейдж, затвори очи и зачака коридора със статуите отново да опустее. Господи, понякога наистина се държеше като егоистичен задник…

— Куин.

Тялото му се извърна на секундата, сякаш гласа на Блей го държеше като кукла на конци.

— Да?

Мъжът се приближи. Когато застанаха лице в лице, Блей каза:

— Все още искам да те чукам.

Веждите на Куин скочиха толкова високо, че почти се изтърколиха на килима. И той се надърви на мига.

Бедата бе, че Блей не изглеждаше много щастлив от разкритието, което сам направи. В крайна сметка не беше от типа мъже, които лесно биха изневерили — въпреки че липсата на моногамия от страна на Сакстън го бе излекувала от верността му. На Куин отново му се прииска да удуши братовчед си. И единственото нещо, което го спря да тръгне да търси „уличницата”, бе, че сега ситуацията се развиваше в негова полза.

— И аз искам да съм с теб, — каза той.

— Ще дойда в стаята ти след зазоряване.

Куин не искаше да пита, но се налагаше.

— Ами Сакстън?

— Той замина на почивка.

Сериозно!

— За колко време?

— Само за няколко дни.

Твърде жалко. Дали нямаше шанс да удължи почивката си с година… или две. А защо не завинаги?

— Добре, значи това е… — Куин спря, преди да използва думичката „среща”.

Нямаше смисъл да си прави майтап. Сакстън го нямаше. Блей искаше да го изчукат. А Куин бе повече от готов да даде на мъжа онова, за което копнееше. Изобщо не приличаше на среща. Майната му.

— Заповядай, — изръмжа гърлено. — Ще те чакам.

Блей кимна, все едно бяха сключили споразумение, и пръв излезе от стаята, а тялото му се движеше агресивно, докато минаваше през вратата.

Куин наблюдаваше мъжа. Изчака го да излезе. Прииска му се да се заключи в стаята, за да има време да се съвземе.

Внезапно нещо в главата му щракна, въпреки обещанието, че след няколко часа ще се видят: изражението на Блей го преследваше до такава степен, че усети пробождане в гърдите. Проклятие, може би няколкото им последователни срещи бяха просто резултат от кофти миналото им, и щяха да се превърнат в нов аспект на общото им нещастие.

Досега не му беше просветвало, че не са подходящи един за друг. Не се бе замислял, че нямат бъдеще, но когато разкри уязвимите си места след толкова години, най-после го осъзна. Сви юмрука си и го заби в касата на вратата. По кокалчетата му остана отпечатъка от корниза. Ръката му пламна от болка и започна да тупти, и по някаква незнайна причина той си спомни как удряше таблата на леглото и крещеше от удоволствие. Стори му се, че оттогава са минали години.

Нямаше връщане назад. Бе готов да се задоволи с това, което му се предлагаше, дори да беше само секс. Освен това, стореното от Блей — онова, че се опита да помогне на Лейла — трябваше да значи нещо. Приятелят му бе достатъчно загрижен, за да промени целия живот на Куин.

Всъщност, Блей беше променил живота му още пред години.