Сбъдната любов

Глава 16

— Някой вече е бил тук.

Докато Рейдж говореше, Куин извади джобното фенерче и насочи тънкия лъч светлина към земята. Едно беше сигурно — стъпките в снега бяха пресни, още непокрити с нови снежинки… и водеха директно към горското сечище. Изключи фенерчето и насочи вниманието си към ловната хижа пред тях, която изглеждаше необитаема в студа: не се виждаше да излиза дим от каменния комин, вътре не светеше и най-важното — не се усещаха никакви миризми наоколо.

Петимата се приближиха, заградиха сечището и започнаха да се промъкват бавно. Не се виждаше жива душа, която да защити хижата, затова те се качиха на ниската веранда и огледаха вътрешността през еднокрилните прозорци.

— Нищо, — Рейдж измърмори и тръгна към вратата.

Натисна бравата — оказа се заключено. Засили се и блъсна вратата с масивното си рамо, отвори я с трясък и фрагменти от ключалката и трески от вратата се разхвърчаха наоколо.

— Здравей, скъпа, прибрах се, — изкрещя по холивудски и прекрачи прага.

Куин и Джон последваха протокола и останаха на верандата, докато Блей и Зи влязоха вътре и претърсиха. Горите наоколо бяха тихи, ала зоркия му поглед проследи стъпките, които след като бяха спрели пред хижата, се бяха отправили в северозападна посока. Имаше право, като предположи, че някой бе тук, и едновременно с тях бе решил да претърси имота. Човек? Лесър? Предположи, че е второто, като се има предвид бъркотията в хангара — а и имота бе доста отдалечен, следователно слабо охраняван. Освен това се налагаше първо да извикат фирма за почистване. Гласът на Блей се разнесе през отворената врата:

— Открих нещо.

Куин вложи всичко, на което бе научен, за да не обърне поглед към него и да спре с претърсването на околността — не че му пукаше особено какво бяха открили. През цялото търсене, постоянно следеше Блей и се мъчеше да разбере дали настроението му се е променило. По всичко личеше, че се е влошило. От хижата се чуха приглушени гласове и тримата се появиха.

— Открихме сейф, — Рейдж съобщи, откопча якето си и пъхна продълговатата метална кутия във вътрешния си джоб. — Ще го отворим по-късно. Момчета, нека да намерим собственика на тези ботуши.

Дематериализираха се на 50–60 крачки, разпръснаха се между дърветата, проследявайки тихо стъпките в снега.

Озоваха се пред лесъра след около половин миля. Самотният убиец маршируваше през покритата със сняг гора с крачка, която само трениран човек можеше да поддържа в разстояние на няколко стотин метра. Дрехите му бяха тъмни, носеше раница на гърба, и факта, че разчиташе само на зрението си доказваше, че е враг: никой човек не би могъл да се придвижва толкова бързо в мрака, без да си служи с фенер.

Рейдж направи няколко знака с ръце и ориентира групата в обърната триъгълна формация, която загради пътеката на лесъра. Продължиха да напредват заедно с него, проследиха го още на разстояние колкото дължината на футболно игрище, и едновременно затвориха формацията, заградиха убиеца и го блокираха, всеки насочил дуло от различна посока. Лесърът спря да се движи. Личеше, че е привлечен наскоро, тъмната му коса и маслинова кожа предполагаха, че е с мексикански или италиански корени, и успя да спечели няколко точки, като не показа ни следа от страх. Въпреки че изглежда бе ранен, той погледна спокойно през рамо, сякаш за да се увери, че наистина е попаднал в засада.

— Как я караш? — попита провлачено Рейдж.

Лесърът не си направи труда да отговори, и това им се стори странно, като се имаше предвид на какво ставаха свидетели в последно време. За разлика от останалите, този не изглеждаше като някой млад пънкар, който плямпа постоянно и размахва патлака си за щяло и нещяло. Спокоен, пресметлив, контролиран — точно от типа врагове, заради които подобряваш изпълнението на работата. Не че беше лошо. Обаче ръката му се шмугна в палтото.

— Не бъди глупав, човече, — извика Куин, готов да вкара куршум в копелето на секундата.

Лесърът не спря. „Добре, щом така е решил”. Натисна шибания спусък и повали копелето.

В мига, в който лесъра падна на снега, Блей замръзна на място с оръжие в ръка. Същото направиха и останалите. В последвалата тишина те не сваляха очи от застреляния лесър. Не забелязаха раздвижване. Наоколо наистина нямаше никого. Куин бе обезвредил съществото и очевидно то работеше само.

Странно, но дори и да не беше чул изстрела с лявото си ухо, Блей пак щеше да е сигурен, че е стрелял Куин — всеки друг би дал още един шанс на врага да премисли действията си. Рейдж подсвирна кратко и това бе сигна да се доближат. Петимата тръгнаха като глутница вълци към повалената плячка, с бързи и сигурни крачки през снега и с насочени оръжия. Убиецът оставаше неподвижен — но все още не беше мъртъв, защото за да умре, трябваше да пронижат гърдите му със стоманен кинжал. Въпреки че и това му състояние бе задоволително. На всички им се искаше да могат да ги разпитат. Или поне да са в състояние насилствено да проговорят…

По-късно, когато щеше да си припомня какво предстоеше да се случи, когато умът му щеше да се бунтува и да изгаря обсебен от фактите, когато щеше да се опитва да събере парчетата от пъзела и да пресъздаде ситуацията с надеждата да разгадае какво се бе променило в начина на действие, за да бъде сигурен, че никога, ама никога повече няма да се повтори… Блей щеше да си спомни за трепването. Лекото потрепване в ръката. Просто анатомичен импулс, който изглежда нямаше никаква връзка с каквато и да е съзнателна мисъл или воля. Нищо опасно. Без да извести какво щеше да се случи. Просто трепване.

Само дето, с едва доловимо движение убиецът извади отнякъде оръжие. На това му се казваше прецедент — в един момент лежеше почти мъртъв на земята, а в следващия стреляше прецизно по заобикалящия го кръг.

Още преди пукотевицата да спре, Блей улови ужасяващата гледка на Зейдист, в чието сърце тъкмо бе попаднала сачма — ударната сила спря инерцията на брата, тялото му изхвърча назад и краката му се подкосиха, а ръцете се проснаха встрани.

Ситуацията се промени мигновено. Вече никой нямаше намерение да разпитва копелето. Четири кинжала проблеснаха високо. Четири тела се засилиха едновременно. Четири ръце заметнаха студените, наточени остриета. Последваха четири удара, един след друг. Обаче закъсняха.

Убиецът изчезна точно пред тях и кинжалите се забиха в петното черен сняг, където бе паднал врага, а не в празния му гръден кош. Нямаше значение — по-късно щяха да обсъдят безпрецедентното изчезване. За момента трябваше да се погрижат за ранения боец.

Рейдж буквално скочи върху брата, и започна да му прави масаж на сърцето.

— Зи? Зи? О, майко на расата…

Блей измъкна телефона си и набра номер. Когато отсреща отговори Мани Манело, нямаше време за губене.

— Един от братята е ранен. Прострелна рана в гърдите…

— Почакай!

Гласът на Зи изненада всички. Ръката на брата се изстреля напред и избута Рейдж встрани.

— Разкарай се от мен!

— Ама аз само щях да ти направя изкуствено дишане…

— По-добре да умра, отколкото да те целуна, Холивуд, — Зи опита да седне, и се чу как диша тежко. — Дори не си го и помисляй.

— Ало? — отново се чу гласа на Манело. — Блей?

— Задръж…

Куин падна на колене до Зейдист, и макар брата да не обичаше да го докосват, той го хвана под мишница и му помогна да надигне тялото си от снега.

— Говоря с болницата, — каза Блей. — Какво е състоянието ти?

В отговор Зи се пресегна и разкопча канията на кинжала. После свали ципа на коженото си яке и разкъса тениската си до средата. Само за да открие най-красивата бронирана жилетка, която Блей някога бе виждал. Рейдж изпита облекчение и така се отпусна, че се наложи Куин да го подхване със свободната си ръка, иначе щеше да падне на земята.

— Кевлар, — Блей измърмори на Манело. — Слава богу, той носи кевлар.

— Това е чудесно, но, слушай, трябва да свалиш жилетката и а провериш дали куршума е останал в нея, става ли?

— Разбрано. — Погледна към Джон и се зарадва, когато видя, че е на крака, с насочени пистолети, оглеждайки периметъра, докато останалите преценяваха ситуацията. — Ще се погрижа.

Блей се затътри и приклекна пред брата. Куин може и да имаше смелост да пипне Зейдист, но той нямаше намерение да го докосва без изричното разрешение.

— Д-р Манело попита може ли да свалиш жилетката, за да проверим имаш ли някакви наранявания?

Зи повдигна ръце и се намръщи. Пробва пак. След третия опит брата успя да вдигне ръцете си до лепенките велкро, но не успяваше да ги контролира. Блей преглътна тежко.

— Може ли да се погрижа? Обещавам да не те докосвам, така де, да се опитам.

Страшен словоред. Но беше съвсем сериозен. Зи вдигна очи към неговите. Имаха черен цвят, а не жълт, вероятно заради болката.

— Направи каквото е нужно, синко. Ще се опитам да стоя неподвижен.

Братът погледна встрани, лицето му се изкриви в гримаса, белега с S-образна форма от хрущяла на носа му до ъгъла на устата оформяше груб релеф. След като сам си изнесе лекция на ум, Блей нареди на ръцете си да не треперят и да пипат уверено, и някак съобщението стигна до тях: разлепи закрепващите ленти на раменете, звука от отлепящото се велкро бе по-силен от писъците в главата му, после отдели жилетката от тялото му, ужасен какво може да открие отдолу.

В средата на широките, мускулести гърди на Зи се виждаше голямо кръгло петно. Точно където се намираше сърцето. За щастие изглеждаше само като натъртено. Нямаше дупка. Просто натъртено.

— Вижда се само повърхностна рана. — Блей заби пръст в гъстата материя на жилетката и намери сачмата. — Мога да усетя куршума в жилетката…

— Тогава защо не мога да си движа…

Миризмата на прясната кръв на брата удари носовете на всички едновременно. Някой изруга и Блей се наведе.

— Улучен си и под ръката.

— Зле ли е? — попита Зи.

От другата страна на слушалката Манело нареди:

— Виж къде е раната и огледай мястото ако можеш.

Блей повдигна тежкия крайник и насочи фенерчето отдолу. Очевидно един куршум бе успял да влезе през малкия, незащитен джоб на жилетката точно под мишницата — имаше шанс едно на милион да успееш да възпроизведеш точно същия изстрел. По дяволите.

— Не виждам изходна рана. Намира се точно отстрани на ребрата му, най-отгоре.

— Диша ли равномерно? — попита Манело.

— Затруднено, но равномерно.

— Беше ли му направено изкуствено дишане?

— Заплаши, че ще кастрира Холивуд, ако устните им се докоснат.

— Гледай сега, нека просто се дематериализирам. — Зи се закашля леко. — Просто ми дайте малко пространство…

В този момент всеки предлагаше различни варианти, но Зейдист нямаше намерение да приема съвети. Избутвайки останалите, братът затвори очи и…

Нищо не последва, а Блей осъзна, че имат истински проблем. Да, не убиха Зейдист и той беше много по-добре, отколкото ако не носеше бронирана жилетка. Но не можеше да се движи сам, а за нещастие се намираха по средата на нищото, толкова дълбоко в горите, че дори и да се обадеха за подкрепление, едва ли някой щеше да успее да се приближи с кола на по-малко от няколко километра от тях.

И още по-лошо. Блей имаше усещането, че убиеца, който повали един от братята, бе значително повече от обикновените лесъри, които можеше да заловиш след не повече от миля преследване.

Нямаше вест кога щяха да пристигнат подкрепленията. Чу се звук от съобщение на нечий телефон и Рейдж погледна надолу.

— Мамка му. Другите са отишли като подкрепление в централната част на града. Трябва сами да се оправяме.

— Да го вземат дяволите, — измърмори под носа си Зейдист.

Мда. Думите му обхващаха цялата ситуация.