Сбъдната любов

Глава 46

Викът се разнесе в мрачната спалня — силен, остър и неочакван.

Докато отекваше в ушите й, Лейла не осъзна веднага кой я беше събудил с този вик. Какво…

Като погледна надолу, видя, че е седнала, чаршафите бяха намачкани в здраво стиснатите й ръце, сърцето й бумтеше, а ребрата й сякаш му бяха клетка.

Огледа се и усети, че устата й е широко отворена…

Затвори челюстта си и осъзна, че тя беше издала звука. В стаята нямаше друг. И вратата беше затворена.

Вдигна ръце, завъртя китките си, така че дланите й да сочат нагоре, след това ги обърна. Светлината в стаята, както си беше, не идваше вече от плътта й. Беше от банята.

Извъртя се настрани и погледна през ръба на леглото.

Пейн вече не лежеше на една страна. Жената вероятно си бе тръгнала или я бяха изнесли?

Първата й мисъл бе да излезе и да намери сестрата на Вишъс, просто скочи и започна да търси. Макар да не беше разбрала напълно какво се бе случило между тях, нямаше съмнение, че бе коствало много на жената войн.

Ала Лейла се спря след като тревога относно нещо нейно взе надмощие: съзнанието й от съвсем леко будно стана нащрек, умът й сякаш се завърна в тялото, потърси и очакваше да намери спазмите, топлината, извираща между краката й, странните бавни болки, които препускаха през костите й.

Нищо.

Както стая притихва, когато всички вътре млъкнат, същото става и когато нито една част от тялото не изпитва осезаема болка.

Като изтика завивките от себе си, тя премести крака, така че да се провесят през края на матрака. Подсъзнателно се приготви за ужасяващото усещане на кръв, напускаща утробата й. Когато не усети нищо такова, тя се зачуди дали абортът не беше приключил. Но нали Хавърс бе казал, че щяла да мине още една седмица? Отне й много кураж, за да се изправи. Въпреки че предположи, че това е глупаво.

Отново нищо.

Лейла бавно се запъти към банята, очаквайки всеки момент симптомите да се завърнат с яростна атака и да я повалят на колене. Чакаше болката да нанесе своя удар, ритмичните спазми да се завърнат, процесът още веднъж да вземе превес над тялото и ума й.

Не знам дали ще проработи, но ако ми позволиш, бих искала да направя каквото мога.

Лейла почти разкъса дрехите си, разпарчетоса това, което я покриваше, на парцали. И влезе в тоалетната.

Нямаше кръв.

Нито спазми.

Част от нея потъна в толкова дълбока скръб, че се опасяваше, че това чувство няма край — по странен начин по време на аборта, се чувстваше сякаш все още имаше своето дете. А ако беше свършило? Смъртта тогава беше окончателна — въпреки че логиката й казваше, че нищо не беше оживяло или оцеляло; иначе бременността нямаше да се бе прекъснала.

Друга част от нея се беше уловила за звънката надежда.

Ами ако…

Взе си набързо душ, въпреки че всъщност не знаеше защо бърза или къде щеше да иде.

Погледна надолу към корема си и прокара сапунени ръце по гладката и плоска изопната кожа.

— Моля те… всичко, което поискаш, вземи каквото желаеш… дай ми този живот в мен и може да вземеш всичко друго…

Говореше на Скрайб Върджин, разбира се — не че майката на расата им слушаше.

— Дай ми детето ми… нека го запазя… моля те…

Отчаянието, което почувства, бе почти толкова ужасно, колкото и физическата болка, и тя излезе от банята, подсуши се набързо и облече чисти дрехи.

От това, което бе гледала по телевизията, човешките жени имаха тестове, които можеха да си направят, клечки и какво ли не още, очевидно направени, за да ги информират за потомствените мистерии на телата им. Вампирите нямаха подобни неща — поне не знаеше за такива.

Но мъжете знаеха. Те винаги знаеха.

Излезе с трясък от стаята си и се забърза към коридора със статуите, като се молеше да се натъкне на някого, когото и да е…

Само не и Куин.

Не, не искаше той да е този, който да разбере дали се беше случило чудо… или нищо не се беше променило. Щеше да е прекалено жестоко.

Първата врата, до която стигна, беше на Блейлок и тя почука след малко колебание. Блей знаеше отдавна за ситуацията. И дълбоко в себе си той беше много добър мъж, силен, добър мъж.

Когато не получи отговор, тя изпсува и се обърна. Не беше погледнала колко е часът, но като се имаше предвид, че капаците на прозорците бяха вдигнати и не се усещаше миризмата на сервирана вечеря надолу, вероятно беше по средата на нощта. Несъмнено беше на бойна задача…

— Лейла?

Тя се завъртя. Блей се бе облегнал на касата на вратата на стаята си, изражението му беше изненадано.

— Много съжалявам… — гласът й се пречупи, затова се прокашля. — Аз… аз…

— Какво има? Добре… уоу, полека. Ето, ела да те сложим да седнеш.

Когато се появи нещо, което опря в седалището й, тя осъзна, че я беше поставил върху малкото диванче със златни листа по тапицерията пред стаята му.

Той коленичи долу пред нея и взе ръката й.

— Да повикам ли Куин? Мисля, че той…

— Кажи ми дали още съм бременна, — очите му се ококориха, и тя стисна ръцете му. — Трябва да знам. Нещо… — не беше сигурна дали Пейн иска да се знае за станалото между тях. — Просто имам нужда да знам дали се е свършило или не. Можеш ли… моля те, трябва да знам…

Когато тя започна да мърмори, той постави ръка на рамото й и я помилва.

— Успокой се. Просто си поеми дълбоко въздух… ето, дишай с мен. Точно така… добре…

Тя направи всичко по силите си, за да се подчини, съсредоточи се върху равния и спокоен тон на дълбокия му глас.

— Искам да се обадя на доктор Джейн, става ли? — когато понечи да му се възпротиви, той поклати решително глава. — Стой тук. Обещай ми, че няма да ходиш никъде. Само ще си взема телефона. Ти стой тук.

Поради някаква причина зъбите й започнаха да тракат. Странно, не беше студено.

Секунда по-късно войнът се върна и отново коленичи. Телефонът бе до ухото му и говореше.

— Добре, Джейн идва веднага, — каза той, докато оставяше телефона настрани. — И ще остана тук с теб.

— Но можеш да кажеш, нали? Можеш, можеш да уловиш миризмата…

— Шшшт…

— Съжалявам, — тя извърна лице настрани и го наведе ниско. — Не исках да те въвличам в това. Аз просто… много съжалявам.

— Всичко е наред. Не се тревожи за това. Просто ще почакаме доктор Джейн. Хей, Лейла, погледни ме. Погледни ме.

Когато най-накрая погледна сините му очи, беше удивена от нежността му. Особено когато мъжът се усмихна внимателно.

— Радвам се, че дойде при мен, — каза той. — Каквото и да не е наред, ще се погрижим за това.

Като гледаше това силно и красиво лице, усети сигурността, която той така щедро предлагаше, долови благоприличието до мозъка на костите на боеца, и се сети за Куин.

— Сега разбирам защо е влюбен в теб, — изтърси тя.

Блей направо пребледня, всичкият цвят се дръпна от бузите му.

— Какво… каза…?

— Тук съм, — обади се доктор Джейн отдолу в основата на стълбището. — Точно тук!

Докато лекарката идваше бегом при тях, Лейла затвори очи.

По дяволите. Какво беше казала току-що.

В центъра, Кор бе прекарал деня в склада, водачът на шайката копелета най-после се показа в студения мрак на нощта.

Оръжията му бяха в него, а телефонът — в ръката му.

По някое време през дългите дневни часове усещането, че е забравил нещо най-после се беше разкрило и той се беше сетил, че бе наредил на бойците си да се махнат от мястото. Което обясняваше защо нито един от тях не се появи преди изгрев.

Новото им скривалище не беше в центъра. И още повече, беше неточна преценка от негова страна да опита да установи щаб в тази част на града, дори и мястото да бе изоставено: имаше прекалено голям риск да бъде открито, усложнения или обстоятелства, които пораждаха компромиси.

Както и бяха научили вечерта преди посещението от Сянката.

Затвори очи за кратко и си помисли колко беше странно, че събитията можеха да се преобърнат коренно различно от първоначалните намерения на човек. Ако не беше намесата на Сянката, се зачуди дали изобщо щеше да може да намери своята Избраница. И ако не я беше последвал до клиниката, нямаше да разбере, че има дете… или да открие за Братството.

Като излезе в острия вятър, се материализира на покрива на най-високия небостъргач в града. Поривите на вятъра бяха още по-злобни на високото, подмятаха краищата на якето му напред-назад около тялото му, оръжието на гърба му едва се крепеше. Косата му, която ставаше все по-дълга, се оплете и закри очите му, като препречи гледката на разпростиращия се под краката му град.

Обърна се по посока на планината на краля, голямото възвишение бе далеч в хоризонта.

— Мислехме, че си мъртъв.

Кор се завъртя на кубинките си, вятърът отметна косата от лицето му.

Троу и другите стояха в полукръг около него.

- Уви, дишам и живея, — само че всъщност се чувстваше мъртъв. — Как е новото място?

— Къде беше? — настоя Троу.

— Другаде, — докато примигваше, си спомни, че търсеше това странно, мъгливо място, обикаляше ли, обикаляше около планината. — Новото място… как е?

— Добре е, — промърмори Троу. — Може ли да поговорим насаме?

Кор вдигна вежда.

— Разбира се, изглеждаш разтревожен.

Двамата отидоха встрани, като оставиха останалите в брулещия вятър — и случайно се озова срещу посоката, в която беше убежището на Братството.

— Не може да правиш така, — каза Троу, надвиквайки силните и студени пориви на вятъра. — Не може да изчезваш отново цял ден. Не и в това политическо положение, помислихме, че си убит или по-лошо — заловен.

Имаше време, когато Кор би наказал подобни упреци с остро срязване или нещо по-физическо. Но войникът му беше прав. Нещата бяха различни между някои от тях — откакто бе изпратил Троу в търбуха на звяра, бе започнал да се чувства някак свързан с тези мъже.

— Уверявам те, това не бяха намеренията ми.

— Е, какво стана? Къде беше?

В този миг Кор видя пред себе си кръстопът. В едната посока можеше да иде с бойците си при Братството, право в кървавия конфликт, който щеше да промени живота им завинаги за добро или зло.

А другата?

Помисли си как неговата Избраница я държат точно от тези двама войника, внимателно като стъкло.

Кое от двете щеше да бъде.

— Бях в склада, — чу себе си да казва след момент. — Прекарах деня в склада. Върнах се много разсеян и беше прекалено късно, за да отида другаде. Изчаках дневните часове на долния етаж и телефонът ми нямаше обхват. Дойдох веднага след като си тръгнах оттам.

Троу се намръщи.

— Доста след залез е.

— Загубих представа за времето.

Това беше най-голямата информация, която имаше желанието да даде. Нищо повече. И войнът му вероятно усети тази особена линия на разграничаване, защото макар че веждите му си оставаха свъсени, не продължи с въпросите.

— Искам само бързо преброяване тук и след това ще се разделим, за да намерим враговете си, — обяви Кор.

Когато извади телефона си, не успя да разчете на екрана, но знаеше как да провери гласовата си поща. Имаше пропуснати повиквания — вероятно Троу и останалите. И съобщение от някого, когото очакваше да чуе.

— Аз съм, — обяви Елан, син на Ларекс. Последва пауза сякаш в главата му се чуваха тромпетни фанфари. — Събранието на Съвета е утре в полунощ. Помислих, че трябва да знаеш. Ще се състои в сграда тук, в града, собствениците наскоро са се върнали от скривалището си. Ривендж доста настояваше да се съобразят с графиците, така че мога да гадая, че нашият скъп лийдайър носи съобщение от краля. Ще те държа в течение за ставащото, но не очаквам да те видя. Всичко добро, съдружнико.

Като натисна бутона за изтриване, Кор оголи зъби и събуждането на агресията му беше приятно — завръщане към нормалното.

Как смееше този хилав малък аристократ да му казва какво да прави.

— Срещата на Съвета е утре вечер, — каза, като остави телефона си.

— Къде? Кога? — попита Троу.

Кор погледна над града към планината. После се обърна с гръб към посоката.

— Добрият Елан е убеден, че не трябва да сме там. Обаче не е разбрал, че това е мое решение. Не негово.

Сякаш като отказваше да му даде адреса щеше да го задържи далеч, ако той не го искаше сам?

— Стига разговори, — той пристъпи към събралите се войници. — Да отидем долу и да се съберем, както правят воините.

На гърба му, косата сякаш започна отново да му говори, гласът й беше пронизителен и ясен в ума му, жадните й за кръв думи бяха като молба на любовница…

Мълчанието й му се бе сторило странно.

С голямо облекчение се дематериализира от височините на небостъргача, желязната му воля насили молекулите в тялото му към земята и после към полето на атаката. По много начини предните двадесет и четири часа му се струваха като изживяни от друг.

Сега беше отново в собствената си кожа обаче.

И готов да убива.