Сбъдната любов

Глава 12

Беше късно следобед, когато Рот удари стената. Беше зад масата, на трона на баща си, пръстите му следяха рапорта, написан на брайловата азбука, когато изведнъж просто не можеше повече да разбира от скапания текст.

Като метна настрани листовете, той изпсува и разкъса бинтовете от лицето си. Точно когато понечи да ги хвърли към стената, една муцуна го докосна по лакътя.

Като докосна голдън ретривъра, той стегна ръката си в меката козина, която растеше по хълбоците на кучето.

— Винаги знаеш, нали…

Джордж излая дълбоко, притисна се в крака на Рот, което беше намек, че някой искаше да стане и да тръгне. Рот се приведе и хвана 40-те килограма в ръцете си. Като го пусна на четирите лапи, заглади лъвската козина и проследи опашката, за да се увери, че всичко е нормално, си помисли, че е хубаво, че е толкова висок. Големите крака предполагаха наличие на по-голям скут.

Докато галеше козината, се успокои, макар че умът му все пак остана напрегнат.

Баща му беше невероятен крал, способен да издържа безброй часове церемонии, безкрайни нощи, изпълнени с планиране на прокламации и съвети, цели месеци и години с протоколи и традиции. И всичко това го правеше преди да се натрупат постоянните глупости от всяко крайче: писма, обаждания, и-мейли, макар че, разбира се, последните не бяха съвсем грижа по времето на баща му.

Рот някога беше боец. И то доста добър.

Като вдигна ръка, докосна врата си по мястото, където куршумът го беше пронизал…

Почукването на вратата беше остро и по-скоро настоятелна, отколкото уважителна молба за покана.

— Влез, Ви, — извика той.

Острата омайваща миризма на лешници, която предвестяваше появата на брата, бе абсолютна подсказка, че някой е ядосан. А и в допълнение, дълбокият глас звучеше някак заплашително.

— Най-после приключих с балистичните тестове. Проклетите късчета винаги отнемат толкова време.

— И? — попита Рот.

— Имаме стопроцентово съвпадение, — докато Вишъс сядаше на стола отсреща, той изскърца изпод тежестта му. — Спипахме ги.

Рот издиша шумно, някои от важните му тревоги сякаш се източваха от мозъка му.

— Добре, — той прокара длан от здравата глава на Джордж надолу по корема му. — Това е нашето оръжие в такъв случай.

— Да. Онова, което така или иначе щеше да се случи, сега е добро и легално дело.

Братството знаеше от самото начало кой беше натиснал спусъка на пушката, която почти го бе убила през есента и да погнат шайката копелета един по един бе дълг, който те очакваха с нетърпение, беше почти свещено задължение на расата им.

— Виж, трябва да съм честен, нали?

— Че кога не си? — провлачи Рот.

— Защо, по дяволите, ни връзваш ръцете?

— Не знаех, че го правя.

— С Тор.

Рот премести Джордж, така че кръвообращението на левия му крак да не спира от тежестта на кучето.

— Той поиска обявяването.

— Всички имаме правото да отстраним Кор. Задникът е наградата, която всички сме си спечелили. Не трябва да бъде поверена само на него.

— Той поиска.

— Така става по-трудно да убием копелето. Ами ако някой от нас го открие някъде и Тор не е с нас?

— Тогава ще го доведете, — настъпи дълга напрегната тишина. — Чуваш ли, Ви? Водите скапаното нищожество и оставяте Тор да си върши задълженията.

— Целта ни е да елиминираме шайката копелета.

— И как това ти пречи да си вършиш работата? — когато не получи отговор, Рот поклати глава. — Тор беше с мен в буса, братко. Спаси ми живота. Без него…

Докато изречението затихваше, Ви изруга тихо, сякаш изчисляваше нещо шепнешком по памет и стигна до заключението, че братът, който бе направил импровизирана трахеотомия на краля му с изрязано шише за вода в движещо се превозно средство на хиляди километри от медицинска помощ, може би имаше мааааалко повече право да убие заподозрения.

Рот се усмихна леко.

— Ще ти кажа нещо, понеже съм добър човек, обещавам на всички ви да му направите каквото искате, преди Тор собственоръчно да убие копелето. Става ли?

Ви се засмя.

— Това наистина смекчава малко нещата.

Почукването на вратата, което ги прекъсна, бе тихо и уважително — няколко леки тропота, които предполагаха, че който и да беше, нямаше да има против да го изгонят или да чака, както и че се надяваше на незабавно виждане — всичко това едновременно.

— Да? — провикна се Рот.

Скъп парфюм обяви пристигането на адвоката: Сакстън винаги ухаеше хубаво и това пасваше на имиджа му. От това, което Рот помнеше, в добавка към доброто образование на мъжа и остротата на ума му, той се обличаше според модата като добре отгледан син на глимерата, иначе казано перфектно.

Не че Рот го беше виждал скоро.

С едно бързо движение се загърна в дрехите си. Едно беше да е изложен така пред Ви, това обаче нямаше да се случи пред млад способен мъж, влязъл в стаята му — независимо колко се доверяваше и консултираше със Сакс.

— Какво имаш за мен? — рече Рот, докато опашката на Джордж махаше наляво-надясно в поздрав.

Дълга пауза.

— Може би трябва да дойда по-късно?

— Можеш да кажеш всичко пред брат ми.

Още една дълга пауза, през която Ви вероятно гледаше адвоката сякаш иска да му хвърли един хубав бой, задето е предложил част от информацията да не му бъде поверена.

— Дори ако се отнася за Братството? — попита Сакстън равно.

Рот буквално можеше да усети как Ви върти очи. И естествено, братът се обади остро:

— Какво за нас?

Когато Сакстън не продума, Рот усети за какво става дума.

— Ще ни оставиш ли за минута насаме, Ви?

— Шегуваш ли се, по дяволите?

Рот вдигна Джордж и го пусна на пода.

— Трябват ми само пет минути.

— Хубаво. Дано ви е забавно, господарю, — Ви се изплю, когато стана на крака. — Шибано конте.

Миг по-късно вратата се затвори с мощен трясък.

Сакстън се прокашля.

— Можех да дойда после.

— Ако исках, щях да ти кажа. Говори.

Пое си дълбоко дъх и издиша, сякаш гледаше към вратата и се чудеше дали бясното напускане на Ви нямаше да стане причина да се събуди мъртъв на другия ден.

— Ъм… проверката на Древните закони е приключена и мога да ви предоставя изчерпателни списъци от всички области, за които са необходими промени, заедно с предложения за самите поправки, както и срокове, за които промените могат да се направят, ако…

— Да или не. Само това ме интересува.

От тихия звук, породен от тупкането на меките мокасини по френския килим, Рот разбра, че адвокатът му си прави малка разходка.

По памет си представи читалнята, бледите сини стени и кръговете плесен по тях, както и чупливите антични френски мебели.

Сакстън определено пасваше повече на кабинета му, отколкото Рот с кожените си дрехи и тениските по тялото.

Но законът определяше кой да бъде крал.

— Трябва да започнеш да говориш направо, Сакстън. Гарантирам ти, че няма да те уволня, ако ми кажеш как стоят точно нещата. Но ако опиташ да преправиш или скриеш истината? Изхвърчаш оттук, без да ми пука с кого спиш.

Ново прокашляне. И тогава възпитаният глас се понесе към него, идвайки отсреща през бюрото.

— Да, можете да правите каквото пожелаете. Имам колебания за времето обаче.

— Защо? Може да ти отнеме две години за поправките ли?

— Правите фундаментална промяна в част от обществото, която предпазва видовете, а това може допълнително да разклати управленското ви място. Наясно съм с натиска, на който сте подложен, и ще е проява на небрежност от моя страна да не ви посоча очевидното. Ако промените кой да има правото да влезе в Братството на Черния кинжал, може дори да причините още повече несъгласия — това е различно от всичко, което сте опитвал по време на властването ви, и се случва във време на изключителна социална несигурност.

Рот вдиша продължително и бавно през носа си, и не усети мириса на нещо забранено и нередно: нямаше доказателство, което да предположи, че намеренията на мъжа бяха лицемерни или че не искаше да свърши работата.

И имаше право.

— Оценявам проницателността ти, — каза Рот. — Но няма да се кланям на миналото. Отказвам да го направя. И ако имах съмнения за въпросния мъж, нямаше да правя това.

— Какво мислят останалите братя?

— Това не те засяга, — всъщност още не беше споделил идеята с тях. Все пак защо да причинява тревоги, ако нямаше възможност да се продължи натам. Тор и Бет бяха единствените, които знаеха точно колко далеч бе готов да стигне с това. — Колко време ще ти отнеме, за да го легализираш?

— Мога да оправя всичко до утре сутринта — най-късно до вечерта.

— Направи го, — Рот сви юмрук и го стовари върху ръчната облегалка на трона. — Направи го веднага.

— Както желаете, господарю.

Чу се шумолене на дрехи, сякаш от движението на мъжа при поклон и после още стъпки, преди едното крило на двойната врата да се отвори и затвори.

Рот зяпна в нищото, което му предоставяше слепотата.

Наистина бяха опасни времена. И честно казано, нещото, което бе умно и трябваше да направи, бе да приеме повече Братя, а не да измисля причини да не го прави — макар че контрааргументът на това беше, че ако тези три момчета имаха желание да се бият редом с тях, без да бъдат въведени официално, защо да си прави труд?

Но майната му на това. Беше старомодно да искаш да почетеш някого, който си бе заложил живота, за да може твоят да продължи.

Истинският проблем беше, дори настрана от законите,… какво биха помислили другите?

Това беше по-вероятната пречка от каквито и да било други законни бъркотии.

Докато се стъмваше няколко часа по-късно, Куин лежеше гол насред оплетените чаршафи, нито тялото му, нито умът му си почиваха, въпреки че спеше.

В съня му отново беше на пътя, отиваше си от къщата на семейството му. През едното му рамо беше преметнат сакът, в колана му беше затъкната декларацията, че напуска, а портфейлът му беше на единадесет долара от абсолютно изпразване.

Всичко беше кристално ясно — нищо не беше изменено от паметта му: от влажната лятна нощ до звука от кубинките му Ню Рокс по камъчетата на банкета… и до факта, че напълно осъзнаваше, че в бъдещето му няма нищо.

Нямаше къде да отиде. Нямаше дом, в който да се върне.

Никакви перспективи. Дори нямаше вече и минало.

Когато колата отби зад него, знаеше, че са Джон и Блей…

Само че не. Не бяха приятелите му. Беше смъртта под формата на четирима мъже с черни роби, които се спуснаха от четирите врати и го обградиха.

Пазителите на честта. Изпратени от баща му, за да го пребият, задето бе обезчестил семейното име.

Каква ирония. Някой би стигнал до заключението, да намушкаш социопат, който се е опитал да изнасили твой приятел, ще е добро дело. Но не и когато нападателят беше собственият ти перфектен братовчед.

Като на забавен каданс, Куин зае бойна поза, готов да посрещне атаката. Нямаше очи, които да погледне директно, нито лица, които да забележи, а и нямаше причина за това: робите, които скриваха самоличностите им, бяха предназначени да накарат провинилия се да се чувства така, сякаш цялото общество не одобрява неговите действия.

Наобикаляха, наобикаляха, стесняваха кръга… накрая щяха да го повалят, но щеше да ги нарани, докато се опитват.

И така и направи.

Но също така се оказа прав: след борба, която му се стори, че траеше часове, накрая се оказа по гръб и именно тогава започна същинският побой. Проснат на асфалта, той покри главата си и ценния си пакет колкото можеше по-добре, ударите валяха отгоре му, черни роби шумоляха като криле на гарвани, докато го налагаха отново и отново.

След известно време не чувстваше болка.

Щеше да умре тук, насред пътя…

— Спрете! Не трябва да го убиваме!

Гласът на брат му сякаш разсече всичко, разнесе се по начин, по който ударите вече не…

Куин се събуди с вик, зарови лице в ръцете си, бедрата му се повдигнаха, за да предпази слабините си…

Но нямаше юмруци и ритници.

И не беше насред пътя.

С желанието за малко светлина той се огледа в спалнята, в която оставаше, откакто бе изритан от дома на семейството си. Изобщо не му пасваше, тапетите като от коприна и антиките бяха нещо, което майка му би избрала, и все пак в онзи момент, когато видя всички тези вехтории, които някой друг бе избрал, купил, окачил и оставил, се успокои.

Дори докато споменът още витаеше.

Боже, гласът на брат му.

Собственият му брат беше част от Пазителите на честта, изпратени за него. Все пак това беше доста ясно съобщение за глимерата относно сериозността на семейството му за тези неща — а и той беше обучен. Бяха го научили на бойни изкуства, макар че никога не му бе позволено да се бие, разбира се. По дяволите, даже едва му позволяваха да прави спаринги.

Прекалено ценен беше за рода. Ако му станеше нещо? Онзи, който трябваше да върви по стъпките на татенцето и накрая да стане лийдайър на Съвета, не можеше да бъде жертван.

Дори малък риск можеше да нанесе катастрофални щети на семейството.

А Куин от друга страна? Преди да се отрекат от него, беше подложен на пълната тренировъчна програма, може би с надеждата, че щеше да претърпи някоя смъртоносна травма на бойното поле и с цялата си благосклонност към всички да вземе да умре.

Стига! Не трябва да го убиваме!

Това беше последният път, когато бе чул гласа на брат си. Малко след като Куин беше изхвърлен от къщата, Обществото на лесърите бе нападнало внезапно и ги бе избило всички — бащата, майката, сестрата и Лукас.

Всички бяха мъртви. И въпреки че част от него ги мразеше за всичко, което му бяха причинили, не би пожелал такава смърт на никого от тях.

Куин разтри лицето си.

Време беше за душ. Само това знаеше.

Като стана на крака, той се протегна, докато гърбът му не изпука, и провери телефона си. Групово съобщение до всички гласеше, че ще има среща в кабинета на Рот, а един бърз поглед към часовника му каза, че закъсняваше.

Което не беше лошо. Като се забърза и влезе в банята, с облекчение се съсредоточи върху истинските неща, вместо върху скапаното минало.

Нямаше какво да направи за последното, освен да го проклина. А със сигурност знаеше, че го беше правил достатъчно за поне дванадесет цели живота.

Ставай, ставай, помисли си.

Време е за работа.