Сбъдната любов

Глава 80

Лейла остана в мерцедеса. Вътре беше топло, а седалките бяха удобни и тя се чувстваше в безопасност във вътрешността на тази голяма стоманена клетка. И имаше и гледка, която да съзерцава: фаровете осветяваха ярко пред колата, лъчите светлина се разпростираха в нощта на сравнително голямо разстояние.

След малко вихрушка се понесе надолу пред осветеното, мързеливите й кръгови движения предполагаха, че спускането й от облаците щеше да продължи доста.

Докато седеше мълчаливо и ту включваше, ту изключваше двигателя, както Куин я бе учил да прави при студено време, умът й беше зает с мисли. Не, изобщо не блуждаеше. Въпреки че зяпаше право напред и гледаше как снегът вали тихо и право пред нея в тази спокойна фермерска територия,… това, което виждаше, беше боецът. Този предател. Мъжът, който изглежда винаги беше с нея, особено когато беше сам-сама.

Дори докато седеше сама в тази кола насред нищото, присъствието му се усещаше, спомените й за него бяха толкова силни, че можеше да се закълне, че може да го докосне. И жаждата… прескъпа Скрайб Върджин, желанието, което той усещаше, беше нещо, което не можеше да сподели с някого другиго от тези, които обичаше.

Беше толкова жестока съдба да имаш такива чувства към онзи, който е…

Лейла се обърна назад в седалката, от устните й се надигна вик, който наруши тишината и отекна в колата.

Първоначално не беше сигурна, че това, което се дематериализира пред лъчите светлина, беше всъщност истинско: Кор изглежда стоеше здраво забил ботуши в пътя отпред, огромното му облечено в черна кожа тяло сякаш поглъщаше светлините на фаровете като черна дупка.

— Не, — извика тя. — Не!

Не беше сигурна на кого говори или отказва.

Но едно беше ясно — докато той направи крачка напред, а после още, тя знаеше, че войнът не беше плод на въображението й или ужасните желания, а съвсем истински.

Включи колата на скорост, каза тя на себе си. Включи на скорост и настъпи газта здраво.

Плът и кръв, дори страховито силни като неговите, нямаше как да не пострадат при такъв удар.

— Не, — изсъска тя, докато той се приближаваше.

Лицето му беше точно каквото го помнеше: идеално симетрично, с високи скули, присвити очи и постоянно смръщени вежди. Горната му устна беше извита сякаш ръмжеше, а тялото му… тялото му се движеше като на огромно животно, раменете му се местеха с умерена сила, тежките му крака го носеха напред с обещанието за брутална сила.

И все пак… не я беше страх.

— Не, — простена тя.

Той спря, когато беше само на крачка от вратата на колата, коженото му яке се вееше встрани от него, оръжията му проблясваха. Ръцете му бяха спуснати отстрани на тялото му, ала не останаха така. Той се протегна нагоре, движеше се бавно…

За да махне нещо от гърба си.

Някакъв вид оръжие. Което постави върху колата.

И после ръцете му, покрити с кожени ръкавици, се насочиха към гърдите му… и той извади два пистолета изпод палтото си.

И кинжали от кожените кобури, които се кръстосваха през гърдите му. И дълга верига. И нещо, което проблесна, но тя не разпозна какво е.

Постави всичко върху капака на колата.

После се отдръпна. Вдигна ръце във въздуха. И бавно се обърна кръгом.

Лейла задиша тежко.

Тя не беше от хората, които не се примиряват. Никога не беше била. Но инстинктивно знаеше, че според кодекса на войните, да се обезоръжиш пред някого е демонстрация на уязвимост, която не се възприема лесно. Той все пак оставаше смъртоносен обаче — мъж с неговото телосложение и бойно обучение можеше да убие просто с голи ръце.

Но й се предоставяше.

Доказваше по най-видимия възможен начин, че не й мисли злото.

Ръката на Лейла се насочи към редицата с бутони отстрани на панела на вратата и замръзна там. Но не съвсем — дишаше тежко сякаш летеше, сърцето й биеше лудо, над горната й устна бяха избили капчици пот…

Тя отключи вратите.

Скрайб Върджин да й е на помощ… но тя отключи наистина вратите.

Докато звукът отекваше наоколо, Кор затвори за кратко очи, изражението му се отпусна сякаш бе получил неочакван подарък. После заобиколи…

Когато отвори другата врата, студен въздух нахлу вътре, след което голямото му тяло се навря върху седалката до нея. Вратата се затвори силно и те се обърнаха един към друг.

С осветлението вътре в колата тя можеше да го огледа дори по-добре. Той също дишаше тежко, широките му гърди се надигаха нагоре-надолу, устните му бяха леко отворени. Изглеждаше суров, слабата нотка на възпитание бе изчезнала от чертите му или по-скоро никога не беше намирала място там. И макар че другите го наричаха грозен заради деформацията му, за нея… беше красив.

И това беше грях.

— Ти си истински, — каза тя на себе си.

— Да, — гласът му бе дълбок и отекващ, като милувка за ушите й. Но после се пречупи сякаш го болеше. — А ти носиш малко.

— Така е.

Той отново затвори очи, но сега сякаш беше повален от гръм.

— Видях те.

— Кога?

— В клиниката. Преди много нощи. Мислех, че са те наранили.

— Братството? Защо изобщо…

— Заради мен, — очите му се отвориха и в тях имаше толкова страдание, че й се прииска да го успокои някак. — Никога не бих избрал да си в такова положение. Не си част от войната и подчиненият ми не трябваше изобщо да те намесва, — гласът му ставаше все по-дълбок. — Ти си невинна. Дори аз, който нямам чест, разпознах това моментално.

Ако нямаше чест, защо беше оставил оръжията си току-що, помисли си тя.

— Имаш ли мъж? — каза той сурово.

— Не.

Внезапно горната му устна откри страшните му остри зъби.

— Ако си била насилена…

— Не. Не, не… сама го избрах. Както и мъжа, — ръката й се спусна към корема. — Исках бебе. Периодът ми на нужда настъпи и всичко, за което можех да мисля, беше колко много исках да съм мамен на нещо, което е изцяло мое.

Присвитите очи отново се затвориха и той покри лице с мазолестата си ръка. Прикри несиметричната си устна и каза:

— Иска ми се…

— Какво?

— Да бях достоен да ти дам това, което си желала.

Лейла отново почувства нечистата нужда да се протегне и да го докосне, да го успокои по някакъв начин. Реакцията му беше толкова естествена и честна, и страданието му изглеждаше по-скоро като нейното собствено, когато си мислеше за него.

— Кажи ми, че се отнасят добре с теб, въпреки че ми оказа помощ?

— Да, — прошепна тя. — Много добре.

Той спусна ръката си и отпусна глава назад облекчено.

— Това е добре. Това е… хубаво. И трябва да ми простиш, че дойдох тук. Усетих те и осъзнах, че съм неспособен да се удържа.

Сякаш беше привлечен от нея. Сякаш… я искаше.

О, прескъпа Скрайб Върджин, помисли си тя, докато тялото й се стопляше отвътре.

Очите му се бяха фокусирали върху едно от дърветата отпред.

— Мислиш ли си за онази нощ? — попита той с нежен глас.

Лейла погледна надолу към ръцете си.

— Да.

— И те боли, нали.

— Да.

— Мен също. Винаги си в мислите ми, но поради друга причина, опасявам се.

Лейла пое дълбоко дъх, а сърцето й бумтеше в ушите й.

— Не съм сигурна,… че е толкова по-различна от твоята причина.

Чу как главата му се извъртя настрани.

— Какво каза? — ахна той.

— Вярвам,… че ме чу доста добре.

Моментално между тях се разпростря осезаемо напрежение, сякаш мястото между тях се стесни, притисна ги по-близо, въпреки че нито един от двама им не помръдна.

— Трябваше ли да им бъдеш враг, — замисли се тя на глас.

Последва дълго мълчание.

— Вече е твърде късно. Сторени са неща, които не могат да бъдат върнати назад чрез думи или обети.

— Иска ми се да не беше така.

— В тази нощ, в този момент… и на мен ми се иска.

Сега нейната глава се извърна бързо.

— Може би има начин…

Той се пресегна и я накара да замълчи, като постави пръста си така нежно върху устните й.

Очите му се вгледаха в устните й, той издаде едва доловимо ръмжане,… ала не позволи това да продължи дълго, спря звука от себе си сякаш не искаш да я тревожи или може би плаши.

— Ти си в сънищата ми, — промърмори той. — Всеки ден си в мислите ми. Ароматът ти, гласът ти, очите ти… тези устни.

Той премести ръката си и докосна долната й устна с палеца си.

Лейла затвори очи и се отдаде на докосването, знаейки, че това е всичко, което някога ще получи от него. Бяха на противникови страни във войната и макар че не знаеше особеностите, беше чула достатъчно в имението, за да знае, че той е прав.

Не можеше да върне назад каквото бе сторено.

И това означаваше, че ще го убият.

— Не мога да повярвам, че ми позволяваш да те докосвам, — гласът му стана дрезгав. — Ще помня това завинаги.

В очите й запариха сълзи. Скъпа Скрайб Върджин, цял живот беше чакала момент като този…

— Не плачи, — палецът му погали бузите й. — Красива и достойна жена не бива да плаче.

Ако някой й беше казал, че човек, груб като него, беше способен на такова състрадание, не би му повярвала. Но той беше такъв. С нея беше.

— Трябва да тръгвам, — каза внезапно той.

Инстинктът й беше да го помоли да внимава,… но това означаваше, че желае добро на този, който иска да свали Рот от трона.

— Прекрасна Избранице, знай това. Ако някога имаш нужда от мен, аз ще съм до теб.

Той извади нещо от джоба си — телефон. Постави го пред погледа й, екранът светна при докосването на бутон.

— Можеш ли да разчетеш този номер?

Лейла примигна и насили очите си да се фокусират.

— Да. Мога.

— Мой е. Знаеш как да ме намериш. И ако съвестта ти настоява да издадеш тази информация на Братството, ще разбера.

Не можеше да разчете цифрите, осъзна тя — и не поради проблем със зрението.

Какъв ли живот беше водил, зачуди се тъжно тя.

— Всичко добро, моя красива Избранице, — каза той, докато я гледаше с поглед не просто на любим, а на хелрен.

И после изчезна без да каже дума повече, излезе от колата, събра оръжията си и се въоръжи наново… преди да се дематериализира в нощта.

Лейла веднага покри лице с ръцете си, раменете й се разтресоха, главата й натежа, чувствата преляха.

Хваната натясно между ума и душата си, беше разкъсана отвътре, макар че си оставаше цяла.