Сбъдната любов

Глава 62

— Държиш ли се? — попита Блей.

Застанал на верандата на хижата, Куин вдиша дълбоко и забеляза тънката струйка дим. Блей пушеше отново и колкото и да мразеше този факт, Куин не можеше да го вини. Господи, ако някога попаднеше в такава ситуация, сигурно и той щеше да забие няколко пирона в ковчега.

Извърна поглед. Блей го изучаваше с поглед търпеливо, очевидно готов да изчака отговор на въпроса си, дори и да отнемеше цялата нощ.

Куин погледна часовника си. Един през нощта. Колко щеше да отнеме на останалите членове на Братството да се появят тук? И наистина ли евакуационния план, върху който всички работеха, щеше да се получи…

— Имам чувството, че губя разсъдъка си, — отвърна той.

— С теб съм. — Блей издиша дима в другата посока. — Не мога да повярвам, че той е…

Куин се загледа в дърветата пред тях.

— Никога не съм те питал за онази нощ.

— Не. И честно казано, не те виня.

Зад тях, в хижата, Рейдж, Ви и Джон останаха при Лукас. Всички бяха съблекли якетата си и ги бяха увили около мъжа с надеждата да го стоплят.

Само по прилепнала тениска и с препасани оръжия, Куин не усещаше студа. Прочисти гърлото си.

— Видя ли го?

Блей бе този, който се върна в имението след нападенията. Куин просто нямаше смелост да разпознае телата.

— Да, видях го.

— Тогава беше ли мъртъв?

— Доколкото ми е известно, да. Той беше… аха, не мисля, че имаше какъвто и да е шанс да е оживял.

— Знаеш ли, така и не продадох къщата.

— Дочух за това.

Технически, като отхвърлен член на семейството, той нямаше никакви права върху имота. Но тъй като всички бяха убити и никой друг не предяви претенции към имота, според Древните закони имението автоматично стана собственост на краля — и така Рот го преотстъпи на Куин срещу символична такса. Каквото и да означаваше това.

— Не знаех какво да мисля, когато ми съобщиха, че са ги избили. — Куин погледна нагоре към небето. Прогнозата обещаваше още сняг и наистина не се виждаха звезди. — Те ме мразеха. Предполагам, че и аз ги мразех. А после тях вече ги нямаше.

Застанал до него, Блей не помръдваше. Куин знаеше защо и, почувствал се неловко, той пъхна ръце в джобовете си. Презираше разговорите за чувства и тям подобни глупости, ала не можеше да пази всичко в себе си завинаги. Не и тук, останал насаме с Блей. Като се окашля, той продължи:

— Изпитах повече от облекчение, за да бъда честен. Не мога да ти опиша какво беше да израсна в тази къща. Всички тези хора ме гледаха като ходещо, говорещо проклятие. — Той поклати глава. — Бях свикнал да ги избягвам, доколкото е възможно, като използвах стълбите на слугите, и прекарвах повече време в тази част на къщата. Но тогава догена заплаши, че ще напусне. В действителност, най-голямата полза от преобразяването ми беше, че вече можех да се дематериализирам през прозореца на стаята ми. Така не се налагаше никой да се справя с мен.

Дори когато Блей изпсува тихо, Куин не намери за нужно да спре.

— Знаеш ли кое беше най-гадното? Разбрах, че любовта съществува, когато виждах как баща ми гледа брат ми. Щеше да е съвсем различно, ако копелето мразеше всички ни, но не беше така. И така само разбрах колко съм отритнат. — Куин го погледна. Размърда краката си. — Защо ме гледаш така?

— Съжалявам. Да, съжалявам. Ти просто… никога не говориш за тях. Никога.

Куин се намръщи и отново погледна към небето, представяйки си блещукащите звезди, макар да не можеше да ги види.

— Исках. Да разкажа на теб. И на никой друг.

— Защо не го направи? — Блей наистина се питаше отдавна.

В настъпилата тишина Куин си припомни мигове, към които не искаше да се връща. Видя себе си, семейството си, Блей…

— Обичах да идвам у вас. Не мога да ти кажа какво е означавало за мен тогава — спомням си първия път, когато ме покани. Бях убеден, че родителите ти ще ме изритат. И се подготвих за това. По дяволите, изправях се пред тия лайна в собствената си къща постоянно, така че не очаквах някой напълно непознат да реагира различно. Но майка ти… — Куин отново прочисти гърлото си. — Майка ти ме настани на масата в кухнята и ме нахрани.

— Беше ужасена, че заради нея си се почувствал зле. Малко по-късно ти изтича в банята и повръща цял час.

— Не повръщах в банята ви.

Блей извърна глава.

— Но ти каза…

— Плаках.

Блей потръпна и Куин вдигна рамене.

— Стига де, какво друго можех да кажа. Че се държах като момиче и хълцах цял час на пода до мивката? Пуснах водата, така че никой да не чува, и дори от време на време пусках водата в тоалетната.

— Не знаех.

— Такъв беше плана. — Куин го погледна. — Такава беше идеята винаги. Не исках да знаеш колко е зле у дома, защото не исках да ме съжаляваш. Не исках ти или родителите ти да се чувствате задължени да ме подслоните. Исках да си ми приятел — и ти беше. Винаги си бил.

Блей бързо погледна встрани. После с ръката, с която не държеше цигарата, изтри лицето си.

— Вие ми помогнахте да го преживея, — Куин се чу да казва. — Живеех за нощта, защото тогава можех да дойда у вас. Това беше единственото, което ме крепеше. Вие бяхте единствените. Всъщност… ти.

Блей отново премести погледа си върху него и му се стори, че той се опитва да намери точните думи.

И Бог не можеше да им помогне, добре че беше Сакстън. Куин щеше да изтърси думичката с „л” още тогава, макар момента изобщо да не беше подходящ.

— Можеш, нали знаеш, — каза най-накрая Блей. — Да говориш с мен.

Куин пристъпи на място и събра рамене, опъвайки мускулите на гърба си.

— Внимавай. Може да съжалиш, че си предложил услугите си.

— Ще ти помогне. — Куин отново го погледна и този път Блей поклати глава. — Не знам какви ги говоря.

„Глупости”, помисли си Куин.

Без предупреждение Ви изскочи от хижата, и докато тичаше навън, запали свита цигара. Куин замълча и сам не можеше да прецени дали изпита облекчение заради принудителното прекратяване на разговора или не.

Издишайки, Ви каза:

— Искам да се уверя, че разбираш последствията.

Куин кимна.

— Вече знам какво се готвиш да ми кажеш.

Диамантените очи срещнаха неговите.

— Е, така или иначе, нека хвърлим малко светлина, става ли? Не усещам присъствието на Омега в него, но ако се прояви, ако се окаже, че съм го пропуснал, ще се наложи да се погрижа за него.

„Убий ме, братко мой. Убий ме.”

— Ще направиш необходимото.

— Не може да влезе в имението.

— Съгласен съм.

Ви протегна не-смъртоносната си ръка.

— Закълни се.

Беше странно да стисне ръката на брата и да обвърже думите си, защото в подобни ситуации това се правеше от най-близкия роднина, а само дявола знаеше, че той не значеше нищо за роднините си: още преди да го отритнат, той бе последния, на който се разчиташе да продължи рода.

Все пак времената се меняха.

— Още нещо. — Ви изтръска свитата цигара. — Той ще се възстановява дълго и мъчително. И не говоря само за физическите травми. Трябва да се подготвиш.

Говореше му, сякаш двамата бяха имали неразривна връзка в миналото. Можеше и да споделят едно ДНК, но само толкова — Лукас си оставаше непознат.

— Наясно съм.

— Добре. Разбрахме се.

В далечината няколко пронизителни писъка разкъсаха мрака.

— Дяволите го взели, — изпсува Куин и се върна в хижата.

В ъгъла, близо до обърнатия варел, брат му изглеждаше като купчина якета — изкривеното му тяло бе покрито с импровизираните одеяла. Куин закрачи по дървения под и кимна към Джон Матю и Рейдж. Коленичил до брат си, той се почувства като в сън.

— Лукас? Чуй какво ще стане оттук нататък. Ще те пренесат на шейна. Ще те настаним в нашата клиника за лечение. Лукас? Чуваш ли ме?

Двете моторни шейни наближиха хижата, а Блей ги наблюдаваше от верандата. Гледаше как фаровете им стават все по-големи и ярки, слушаше как двата двигателя мъркаха, приближавайки целта си. О, това беше добре: зад един от снегомобилите имаше покрита шейна — от онзи тип, който бе виждал да се използват по телевизията по време на олимпийските игри, когато някой скиор се разбие зад преградите и трябва да го евакуират от планината. Перфектно.

Мани и Бъч слязоха от шейните и изтичаха при тях.

— Вътре са, — каза Блей и се отмести от пътя на доктора.

— Лукас? С мен ли си? — той чу Куин да шепне.

Блей надзърна вътре, гледайки как Мани се наведе над тялото на Лукас. Човече, каква адска нощ. А той си мислеше, че въздуха отпреди няколко нощи е изпълнен с драма.

„Винаги си бил ти.”

Като се обърна отново към гората, Блей изтри лицето си, все едно щеше да помогне. Искаше да запали още една цигара Дънхил, но колкото повече време минаваше, толкова по-параноичен ставаше той. Последното, от което се нуждаеха, е тук да се появи легион лесъри, преди да са успели да отведат Лукас на безопасно място.

По-добре да държи пистолет в ръка, отколкото цигара.

„Винаги си бил ти.”

— Добре ли си? — попита го Бъч.

В духа на честността, която очевидно бе водеща тема тази вечер, той отговори:

— Ни най-малко.

Ченгето го хвана за рамото.

— Значи си го познавал?

— Мислех си, че съм. — О, чакай, въпроса се отнасяше за Лукас. — Искам да кажа, да, познавах го.

— Сигурно ти изглежда много извратено, всичко това.

Блей отново хвърли поглед през рамо и погледа му се изпълни с Куин, коленичил до брат си. Лицето на стария му приятел изглеждаше древно на светлината от фенерите, и той се зачуди дали изобщо го беше видял отпуснат след нощта, в която бяха заедно. А можеше и да грешеше.

„Всъщност ти беше единственото….”

— Тежко е, — измърмори той.

А също и странно. Веднага след трансформацията си, той започна да търси някакъв признак, че чувствата са взаимни и искаше да разбере къде точно се намира Куин по отношение на тях двамата. Ала не виждаше нищо необичайно — само безгранична лоялност, приятелство и убийствени бойни умения: между забежките им, обучението и вечерите на бойното поле, той винаги се озоваваше от другата страна на връзката, която искаше да изгради, втренчен в стената, която не може да заобиколи.

Малкото време, което прекараха на верандата, всъщност бе първия път, в който той успя да зърне онова, за което копнееше и което бе много повече от секс. За един ужасяващ момент дори се запита дали наистина може да се говори за „влюбване”, особено след като Лейла се намеси помежду им.

— Местят го. — Бъч хвана ръката на Блей и го отмести от вратата. — Остани с мен.

Сега Лукас бе загърнат по нормален начин — около него, от глава до пети, бе увито сребристо одеяло Майлър, и лицето му едва се подаваше. Бяха го сложили на разтегаема носилка с Куин от едната страна и Ви от другата. Мани вървеше до тях, и още не знаеше дали в даден момент няма да му се наложи отново да го съживява.

Като стигнаха шейната, прехвърлиха брата на Куин на нея и го завързаха с каишите.

— Аз ще го откарам, — каза Куин, качи се на шейната и запали двигателя.

— Бавно и внимателно, — предупреди го Мани. — Костите му са потрошени.

Куин хвърли поглед към Блей.

— Ще се возиш ли с мен?

Нямаше смисъл да отговаря. Просто се приближи и се настани зад мъжа. Типично за него, Куин не си направи труда да изчака другите. Просто натисна педала на газта и потегли. Обаче послуша добричкия доктор: направи широк завой и тръгна по вече оставените следи, поддържайки достатъчно висока скорост, за да навакса малко време, но не прекалено висока, за да не разбърка съвсем Лукас. Блей извади двете си оръжия.

Мани и Бъч тръгнаха успоредно с тях, а останалите братя и Джон Матю се дематериализираха на равни интервали, появявайки се от двете страни на шейните. Изглеждаше, че им отнема стотици години. Блей буквално си помисли, че никога няма да се измъкнат оттук. Струваше му се, че свиренето на двигателите, и размазаната тъмна гора, и искрящите, покрити със сняг поляни щяха да са последното, което вижда. През целия път не спираше да се моли.

Когато най-после пред тях изникна големия, приличащ на кутия хангар, до него стоеше паркирано най-красивото нещо, което Блей бе виждал някога. Кадилакът ескалейд на Ви и Бъч.

Всичко след това се разви мълниеносно. Куин паркира успоредно на джипа, прехвърлиха Лукас на задната седалка, качиха моторните шейни на ремаркето отзад, Куин се настани на предната седалка до шофьора.

— Искам Блей да кара, — каза той, преди да влезе в колата.

Настъпи мълчание за миг. После Бъч кимна и подхвърли ключовете.

— Мани и аз ще седнем на по-задната седалка.

Блей се настани зад кормилото, намести седалката да му е удобно и запали двигателя. Куин се настани до него и той го погледна.

— Сложи си колана.

Мъжът направи каквото му бе наредено, разпъвайки найлоновия колан пред гърдите си, закопчавайки го на място. После мигновено се извърна назад, за да наблюдава брат си.

Блей се почувства отдаден на момента и раменете и ръцете му се стегнаха. Не му дремеше какво щеше да прегази, да събори или по какво щеше да остави следи: щеше да върне Куин и брат му в тренировъчния център до клиниката.

Натисна педала на газта и повече не се обърна.