Сбъдната любов

Глава 13

Горе-долу по същото време, по което Куин се оправяше в главната къща, Блей се събуди в стола, в който бе заспал, в подземния офис. Главоболието, което му служеше като аларма, не бе причинено от виното, а от факта, че беше пропуснал Последното Хранене. Но Боже, така му се искаше напиването да беше причината за ужасното пулсиране в черепа му.

Можеше да използва извинението, че в главата му е било абсолютна бъркотия, когато е слязъл тук долу.

Псувайки, махна краката си от бюрото и се изправи. Тялото му бе като вдървено, от всяка негова част усещаше болки, приведен под светлината.

Мамка му. Все още беше гол.

Но хайде де, сякаш елфите на благоприличието щяха да се промъкнат и да го облекат в съня му? Просто за да не си спомня за това, което бе сторил?

Като обу едни шорти, обу маратонките си и после се протегна за тениската — преди да си спомни за какво я ползваше преди.

Докато съзерцаваше намачканите извивки на дрехата и докосваше втвърдените места по тъканта, осъзна, че нямаше достатъчно смислено обяснение, което да промени факта, че беше изневерил на Сакстън. Физическият контакт с друг бе само част от мерилото на изневярата — и да, това бе най-голямата част. Ала това, което бе направил снощи, беше потъпкване на връзката, въпреки че оргазмът бе причинен от мозъка му, а не от ръката.

Изправи се на крака, беше като полужив, докато вървеше към вратата, и я отвори със скърцане. Ако наоколо имаше някого, със сигурност щеше да причака възможност, опрял гръб в стената, за да премине набързо през коридора: така не му се искаше да го хванат как излиза от празния офис, полуоблечен и приличащ на нищо. Предимството на това, че живееше в имението бе, че си заобиколен от хора, на които им пука за теб; недостатъкът бе, че всеки имаше очи и уши, и всеки се месеше в чуждите работи.

След като не чу нито гласове, нито стъпки, той изскочи в коридора и закрачи бързо, сякаш се връщаше от някаква важна работа и се отправяше към стаята си със също толкова важна цел.

Имаше чувството, че вече му се е разминало и точно тогава влезе в тунела. Разбира се, обикновено не ходеше без тениска, ала много от Братята и мъжете го правеха, когато се връщаха от фитнеса — нищо необичайно.

Наистина се чувстваше сякаш е спечелил джакпота, когато излезе под главното стълбище на имението и отново се озова в абсолютно празен коридор. Проблемът беше, че, чувайки звуците от потракващия китайски порцелан в дневната, сигурно бе по-късно, отколкото си мислеше. Очевидно бе пропуснал Първото Хранене — лошо за главата му, но поне имаше някакви протеинови блокчета в стаята си.

Късметът му сякаш свърши като се заизкачва по стълбите за втория етаж. Застанали пред затворените врати на кабинета на Рот, Куин и Джон бяха облечени за бой, оръжията им — в готовност, телата им бяха покрити в черна кожа.

Нямаше сила на света, която да го накара да погледне Куин. Да го вижда с периферията си бе достатъчно зле.

— Какво става? — попита Блей.

— Имаме среща, — изписа Джон. — Или поне би трябвало да имаме. Не получи ли съобщението?

По дяволите, нямаше никаква представа къде му беше телефонът. В стаята му? Дано.

— Ще си взема душ и се връщам веднага.

— Може да не бързаш. Братята са в изолация през последния половин час. Нямам никаква идея какво се случва.

До него Куин се поклащаше напред-назад в кубинките си, тежестта на тялото му се преместваше сякаш вървеше, макар че никъде не отиваше.

— Пет минути, — промърмори Блей. — Толкова ми трябва.

Надяваше се, че Братството ще отвори вратите дотогава — последното, което искаше, бе да му се наложи да чака дълго в близост до Куин.

Като псуваше, докато тръгна натам, Блей се затича надолу към стаята си. Обикновено не бързаше, за да се приготви, особено ако Сакс е в настроение, но този път щеше да бъде бързичко…

Отвори вратата и замръзна.

Какво…. по дяволите?

Сакове. На леглото. Толкова много, че не можеше да види половин сантиметър от огромното легло — и знаеше чии бяха. Бяха в тон с обувките Гучи, с бяло и тъмносиньо лого, както и с тъмносини и червени платнени каишки, защото според Сакстън традиционното кафяво с червено и зелено бе „прекалено очебийно“.

Блей тихо затвори вратата. Първата му мисъл беше „По дяволите, Сакстън знае. Някак беше разбрал какво се беше случило в залата за тренировки“.

Въпросният мъж излезе от банята, в ръцете си държеше шампоан, балсам и други мазила. Спря се стъписан.

— Здрасти, — рече Блей. — Ще си вземеш почивка?

След един напрегнат миг, Сакстън спокойно се приближи, остави нещата си в един от саковете и се обърна. Както винаги, красивата му руса коса бе отметната от челото му на плътни вълни. И беше облечен идеално, с друг спортен костюм от Туийд, който беше в тон с връхната му дреха, червена вратовръзка и червена кърпичка, които бяха точно допълнителното количество акцент върху цвета.

— Мисля, че знаеш какво ще кажа, — Сакстън се усмихна тъжно. — Защото далеч не си толкова глупав, колкото съм аз.

Блей отиде да седне на леглото, ала се наложи да измисли друго, защото нямаше къде да се настани. Накрая седна на креслото и с дискретно наклоняване на една страна, затъкна смачканата тениска под седалката. Да не се вижда. Поне това можеше да направи.

Боже, това наистина ли се случваше?

— Не искам да си тръгваш, — чу се Блей да казва сурово.

— Вярвам ти.

Блей погледна към всичките сакове.

— Защо сега?

Помисли си за тях двамата само преди ден, под чаршафите, как правеха секс. Бяха толкова близки — макар че ако трябваше да бъде брутално честен, може би всичко беше просто физическо привличане.

Направо да махнем „може би“.

— Заблуждавах се, — Сакстън поклати глава. — Мислех, че мога да продължа по този начин с теб, но не мога. Това ме убива.

Блей затвори очи.

— Знам, че дълго време бях на бойното…

— Не за това говоря.

Докато Куин изпълваше празнотата между тях, на Блей му се искаше да изкрещи. Но какво щеше да направи така — изглежда със Сакстън бяха достигнали до същия труден момент в точно същия тъжен миг.

Любовникът му погледна към багажа.

— Тъкмо приключих със задачата, която Рот ми даде. Моментът е подходящ да си взема почивка, да се изнеса и да потърся друга работа…

— Чакай, напускаш и краля? — намръщи се Блей. — Независимо как стоят нещата между нас, трябва да продължиш да работиш за него. Това е по-голямо от нашата връзка. — Сакстън сведе поглед.

— Предполагам за теб е доста по-лесно да го кажеш.

— Не е вярно, — отговори рязко Блей. — Боже, толкова… толкова съжалявам.

— Не си направил нищо лошо — трябва да знаеш, че не съм ти сърдит, нито обиден. Винаги си бил откровен и винаги съм знаел, че нещата ще завършат така. Просто не знаех кога… не знаех… докато не достигнахме края. И той е сега.

О, по дяволите.

Въпреки че знаеше, че Сакстън имаше право, Блей почувства някаква инстинктивна нужда да се бори за тях.

— Слушай, през последната седмица наистина бях много разсеян и съжалявам. Но нещата могат да се оправят, с теб пак ще се върнем към нормалните…

— Влюбен съм в теб.

Блей затвори шумно устата си.

— Така че виждаш — продължи Сакстън с дрезгав глас, — не става дума за това, че ти си се променил. Аз се промених… и се страхувам, че глупавите ми чувства създадоха доста голяма дистанция помежду ни.

Блей скочи на крака и с няколко крачки мина през мъхестия килим до другия мъж.

Когато стигна, беше толкова облекчен, че Сакстън не се възпротиви на прегръдката му. И докато държеше първия си истински любим до себе си, усещайки тази позната разлика във височините им и прекрасния му парфюм, част от него поиска да продължат да спорят за раздялата им, докато и двамата не решат да продължат да опитват.

Но не беше честно.

Като Сакстън, той също имаше смътното усещане, че нещата отиваха към своя край в един момент. И отново като него, той също беше изненадан, че този миг е сега.

Това обаче не променяше крайния резултат.

Сакстън се отдръпна.

— Никога не съм мислел, че ще се намесят чувства.

— Много съжалявам… толкова съжалявам… — по дяволите, всичко това излизаше от неговите устни. — Бих дал всичко, за да съм различен. Ще ми се да можех… да бъда различен.

— Знам, — Сакстън се протегна и го помилва по лицето. — Прощавам ти… трябва и ти да си простиш.

Както и да е, не беше сигурен, че можеше да го направи — особено когато точно в този момент и по дяволите, както обикновено, емоционално обвързване, което не желаеше и не можеше да промени, все пак му отнемаше нещо, което искаше.

Куин беше като шибано проклятие за него, наистина беше.

На около петнадесет мили южно от планинското имение на Братството, Асеил се събуди на кръглото си легло в най-голямата спалня в имението си на Хъдсън. Над него, в огледалните панели на тавана, голото му тяло блестеше под меката светлина на лампите, поставени в основата на матрака. Осмоъгълната стая беше тъмна навътре, капаците на прозорците все още бяха спуснати, падналата нощ оставаше скрита.

Докато вземаше решението за количеството стъкло в къщата, знаеше, че толкова много вампири биха сметнали стаите за неприемливи. Повечето дори щяха да избегнат напълно имението.

Прекалено много риск за дневните часове.

Асеил обаче не робуваше на условия и опасностите, които се състояха в живот в сграда с толкова достъп на светлина, бяха нещо, с което той се справяше, а не нещо, което му връзваше ръцете.

Като стана, той отиде до бюрото, въведе паролата на компютъра си и влезе в охранителната система, която наблюдаваше не само къщата, но и площта около нея. През по-ранните часове алармите няколко пъти се бяха включили, известия не за предстояща атака, но за някаква активност се бяха появили в програмата.

Всъщност му липсваше енергията да бъде прекалено притеснен, неприветлив знак, че имаше нужда да се нахрани…

Асеил се намръщи, докато преглеждаше съобщенията.

И това ако не беше поучително.

И разбира се, точно поради тази причина беше инсталирал всичките проверки и балансиращи програми.

На образа от задните камери видя как облечена в камуфлажен костюм фигура премина на ски през гората, приближи имението му откъм северната страна. Който и да беше това, остана скрит там, сред боровете през повечето време, проучи територията от различни точки за приблизително деветнадесет минути… преди да обходи западната граница на дърветата и да прекоси собствеността на съседите, и да навлезе надолу по заледеното. След около двеста ярда мъжът спря, отново извади бинокъла си и се втренчи в дома на Асеил. После обиколи островчето, което се беше образувало в реката, отново влезе в гората и изчезна.

Като се приведе по-близо до екрана, Асеил повтори видеото, увеличи, за да различи лицето, ако беше възможно… и не беше. Главата бе покрита с маска, с прорези само за очите, носа и устата. Заедно с анорака и дебелите панталони за ски, човекът беше покрит абсолютно изцяло.

Асеил се облегна назад, усмихна се на себе си, острите му зъби се показаха в резултат на усещането за заплаха над територията му.

Имаше само две групи, които вероятно проявяваха интерес към неговия бизнес, и съдейки по разузнаването през деня, беше очевидно, че любопитството не беше проявено от Братството: Рот никога не би използвал хора за нещо, различно от източник на храна, и нито един вампир не би могъл да устои на количеството слънчева светлина без да се превърне в жива факла.

Което автоматично означаваше, че остава човешкият свят — и имаше само един човек, който имаше интереса и възможностите да опита да проследи него и местоположението му.

— Влез, — каза, точно преди на вратата да се почука.

Двамата мъже влязоха, но той дори не си направи труда да извърне поглед от компютъра.

— Как спахте?

Отговори му познат дебел глас.

— Като заклани.

— Колко хубаво за вас. Умората след пътуване е доста кофти или поне така съм чувал. Имали сме посетител тази сутрин, между другото.

Асеил се наклони леко встрани, за да могат двамата му другари да видят видеото.

Беше странно да има хора, с които да живее, но щеше да се наложи да свикне с присъствието им. Когато бе дошъл в Новия Свят, вечно беше правил нещата сам и имаше намерение да ги остави така поради безброй причини. Успехът обаче в избраната от него област означаваше да си намери подкрепление — и единствените хора, на които можеше да има поне частично доверие, бяха семейството.

А те двамата му предлагаха уникални изгоди.

Двамата му братовчеди бяха рядкост за вампирския вид: двойка еднояйчни близнаци. Облечени напълно, имаше един-единствен начин да ги различиш и той беше бенката зад висулката на ухото на единия; като изключим това, от гласовете и тъмните им, подозрителни очи чак до здравите им мускулести тела можеше да се каже, че бяха като отражение на огледало един за друг.

— Излизам, — обяви Асеил. — Ако посетителят ни се върне отново, ще бъдете гостоприемни, нали?

Ерик, по-големият с няколко минути, огледа наоколо, лицето му бе осветено от светлините в основата на леглото. Такова зло в комбинацията от красиви черти… можеше почти да ти стане тъжно за натрапника.

— С най-голямо удоволствие, уверявам те.

— Оставете го жив.

— Но разбира се.

— Това е тънка граница, която двамата на моменти сте подминавали.

— Довери ми се.

— Не за вас се тревожа, — Асеил погледна и към другия близнак. — Разбирате ли ме?

Близнакът на Ерик остана мълчалив, макар че все пак кимна веднъж.

Тази вбесяваща го реакция беше точната причина Асеил да предпочита да запази живота си простичък като преди. Но беше невъзможно да бъде на повече от едно място по едно и също време… и това нарушаване на личното му пространство беше доказателство, че не можеше да прави всичко сам.

— Знаете как да ме намерите, — каза им преди да им каже да си тръгват от стаята му.

Двадесет минути по-късно излезе от къщата изкъпан, облечен и седнал зад волана на бронирания Рендж Роувър.

Центърът на Колдуел през нощта беше прекрасен отдалеч, особено като идваше по свързващия мост. Градската киша се видя чак когато вече навлезе в пътната мрежа на града: алеите с мръсните снежни преспи и калните кофи за боклук, както и с уволнените полупремръзнали бездомници, разказваха истинската история на града.

Работното му място, както си беше.

Когато стигна Арт галерия „Бенлуис“, паркира отзад на едното от двете места, които бяха паралелно на сградата. Като излезе от автомобила, студеният вятър се вмъкна в палтото му и се наложи да придържа двете му страни, докато пресичаше и приближаваше огромната врата.

Нямаше нужда да чука. Рикардо Бенлуис имаше достатъчно хора, които работеха за него и не всички бяха от типа арт-дилъри: човешки мъж с размерите на увеселителен парк му отвори и застана пред него.

— Очаква ли ви?

— Не.

Дисниленд кимна.

— Искате ли да почакате в галерията?

— Би било чудесно.

— Нещо за пиене?

— Не, благодаря.

Докато вървяха покрай офисите и залата за изложби, уважението, с което Асеил определено се съгласяваше, беше нещо ново — постигнато и от големите поръчки, които бе направил, и от пролятата кръв на безброй хора. Благодарение на него, убийствата сред аполитически настроените мъже на възраст от осемнадесет до двадесет и девет години с криминални досиета се бяха увеличили толкова, че бяха обект дори на националните новини.

Само си представи.

Докато говорителите и репортерите от новините се опитваха да разберат причините за трагедиите, той просто продължаваше да разраства бизнеса си по всички параграфи.

Човешките умове бяха ужасно податливи на внушение; дори не се изискваше особено усилие, за да накараш посредниците на наркодилърите да се упражняват със собствените си оръжия в слепоочията си и да дръпнат спусъците. По същия начин природата ненавиждаше вакуума, така че това се получаваше и при желанието за „химически добавки“.

Асеил притежаваше дрогата. Наркоманите имаха парите.

Икономическата система бе надживяла насилствената прегрупировка, дори нещо повече.

— Ще вляза, — каза мъжа, застанал пред скрита врата. — И ще го уведомя, че сте тук.

— Разбира се.

Останал сред собствените си изобретения, Асеил се заразхожда безцелно насред сградата с високия таван, скръстил ръце зад гърба си. От време на време се спираше, за да погледне „изкуството“, окачено по стените и преградите — и си спомняше защо хората трябваше да бъдат унищожени, за предпочитане бавно и мъчително.

Да използваш чинии за еднократна употреба, прилепени върху евтин картон и покрити с ръчно изписани цитати от телевизионни реклами? Автопортрет, направен с паста за зъби? И еднакво обидна беше огромната плоча, закрепена до всичките тези бъркотии, определяща въпросните безсмислици като новата вълна на американския експресионизъм.

Какъв коментар за културата по толкова много начини.

— Вече е готов.

Асеил се усмихна на себе си и се обърна.

— Колко любезно.

Докато влизаше през тайната врата и се качваше на третия етаж, Асеил нямаше как да обвини придружителя си за това, че проявяваше подозрителност и настояваше за повече информация за най-големия им клиент. Все пак за отрицателно време продажбата на наркотици в града бе възродена, преразпределена и оглавена от напълно непознат.

Трябваше да уважават това нещо.

Но ровенето в тези работи щеше да приключи тук.

На върха на огромното стълбище стояха двама едри мъже пред една врата, сигурна и солидна, както и устойчивите стени. Както и охраната на първия етаж, те бързо задвижиха нещата и му кимнаха с уважение.

От далечната страна Бенлуис седеше на края на дълга тясна стая, която имаше прозорци само от едната страна и само три предмета: повдигнатото бюро, което не представляваше нищо повече от дебела дъска от тиково дърво с модернистична лампа и пепелник; столът, който имаше някакъв модерен произход, и втори стол отсреща за един-единствен посетител.

Самият мъж беше точно като заобикалящата го обстановка: спретнат, официален и подреден в мислите си. Всъщност доказваше, че колкото и незаконна да беше търговията с наркотици, управленските принципи и умения бяха неща, които правеха пътя към мястото на главен изпълнителен директор дълъг, ако искаш да направиш милиони от това, както и да ги запазиш.

— Асеил. Как си? — дребният мъж се изправи и протегна ръка. — Неочаквано удоволствие е да те видя.

Асеил се приближи, здрависа се с протегнатата ръка и не почака покана да седне.

— Какво мога да направя за теб? — попита Бенлуис, докато самият той отново се настаняваше в стола си.

Асеил извади една кубинска пура от вътрешния си джоб. Махна крайчето, приведе се и остави отрязаната част точно на бюрото.

Докато Бенлуис се мръщеше сякаш някой току-що се беше изходил на леглото му, Асеил се усмихна и съвсем леко показа острите си зъби.

— „Какво бих могъл да направя за теб“.

— Оу.

— Винаги съм бил уединен човек, който живее уединено по собствено желание.

Остави настрани машинката за рязане и извади златната си запалка. Като се появи пламъкът, той се приведе по-близо до него и започна да дърпа, за да разпали напълно пурата.

— Но преди всичко съм бизнесмен, въвлечен в доста опасни води. Съответно приемам всяко навлизане в моя собственост или разкриване на анонимността ми като директна проява на агресия.

Бенлуис се усмихна леко и се облегна назад в подобния си на трон стол.

— Уважавам това, разбира се, и все пак объркването ми го има, породено от нуждата да знам защо казваш това на мен.

— С теб сме навлезли във взаимно изгодни отношения и за мен е много важно да ги продължим, — Асеил дръпна от пурата, издиша облаче син дим. — Точно поради тази причина искам да ти отдам уважението, което заслужаваш и да се изясним преди да предприема действия, защото ако открия нарушение на условията ми, направено от някого, на когото не съм разрешил, не само ще го елиминирам, но и ще открия този, който го е пратил, — той отново си дръпна — и ще сторя това, което трябва, за да защитя собствеността си. Достатъчно ясен ли съм?

Веждите на Бенлуис се снижиха още, тъмните му очи ставаха още по-проницателни.

— Ясен ли съм? — повтори Асеил.

Имаше само един отговор, разбира се. Стига мъжът отсреща да имаше желание да доживее следващия уикенд.

— Знаеш ли, напомняш ми на предшественика ти, — каза Бенлуис с акцент. — Запозна ли се с Преподобния?

— Засичали сме се на някои места, да.

— Убиха го доста жестоко. Преди година? Взривиха клуба му.

— Случват се злополуки.

— Обикновено по домовете, така съм чувал.

— Нещо, което трябва да имаш предвид.

Докато Асеил продължаваше да го гледа в очите, Бенлуис пръв извърна поглед. Като се прокашля, най-големият вносител и дилър на наркотици на Източното крайбрежие плъзна длан по гладката повърхност на бюрото, сякаш искаше да усети неравностите от жилите на тиковото дърво.

— Нашият бизнес, — рече Бенлуис — има доста деликатна екосистема, която трябва да бъде управлявана внимателно, за да бъде финансово стабилна. Стабилността е рядкост и силно желана от хора като теб и мен.

— Съгласен съм. И за да приключим темата, имам намерението да се върнем на въпроса на вечерта за временното ми заплащане, както беше по план. Както съм правил винаги, идвам при теб с доброжелателност и не ти давам повод да се съмняваш в мен или намеренията ми.

Бенлуис отново се усмихна леко.

— Звучи така сякаш аз съм зад — той направи жест с ръка във въздуха, — каквото и да те е разстроило.

Навеждайки се напред, Асеил вдигна брадичката си и го погледна.

— Не съм разстроен. Все още.

Една от ръцете на Бенлуис подозрително се изгуби от поглед. Част от секундата по-късно, Асеил чу как вратата в другия край на стаята се отвори.

Като продължи със същия нисък и тих глас, Асеил каза:

— Това беше възпитано от моя страна. Следващият път, когато намеря някой на територията на моя собственост, независимо дали ти си го изпратил или не, няма да проявя дори половината от тази любезност.

И с това се изправи на крака и заби запалената пура насред бюрото.

— Желая ти приятна вечер, — каза той преди да си тръгне.