Сбъдната любов

Глава 39

Асейл се прибра у дома половин час преди разсъмване. Паркира Рейндж Роувъра в гаража и изчака вратата да се затвори плътно, преди да слезе от колата.

Винаги се бе считал за интелектуалец — и то не в смисъла, който глимерата влагаше в думата, когато ставаше въпрос за някой с високо самомнение, който говореше префърцунено за литература, философия или духовни въпроси. Той притежаваше много повече: в живота съществуваха много малко неща, за които не можеше да приложи разсъжденията си и не можеше да си обясни в тяхната цялост.

Какво, по дяволите, правеше тази жена в дома на Бенлоиз? Беше ясно, че е професионалистка, като се вземеше предвид екипировката и познанията, а и подхода ѝ при нахлуването в къщата. Подозираше, че тя или разполага с план на къщата, или е ходила там и преди. Толкова ефективно. Толкова решително. А и той бе достатъчно квалифициран, за да прецени: през цялото време, докато тя беше вътре, я следваше, промъкнал се като призрак през прозореца, отворен от нея, притаен в сенките. Следеше я в гръб.

Едно обаче не разбираше: що за крадец би си навлякъл неприятности да влезе в охранявана къща, да открие сейфа, да го разбие, да открие малко преносимо състояние… и да не отмъкне нищо? Защото той видя всичко, до което тя имаше достъп. И веднага щом тя излезе от кабинета, той се показа, отмести рафта от секцията, както бе направила и тя, и използва своето фенерче, за да надникне в сейфа. Само за да открие, че тя бе оставила всичко на мястото му.

Когато отново тръгна след нея из къщата, избягвайки осветените места, той я видя за момент да стои в коридора с ръце на кръста, въртейки бавно глава, докато обмисляше възможностите си. После тя отиде до статуята, която изглеждаше като творба на Дега, и я завъртя само сантиметър наляво.

В действията ѝ нямаше никаква логика.

Имаше вероятност да бе отворила сейфа в търсене на нещо конкретно, което в действителност липсваше вътре. Пръстен, дрънкулка, огърлица? Компютърен чип, карта-памет, документ като завещание, или застрахователна полица. Но забавянето в коридора някак не се връзваше с предишната ѝ пъргавина… и после защо премести статуята? Единственото възможно обяснение беше, че проникването в имота на Бенлоиз беше целенасочено. Проблемът се състоеше в това, че беше трудно да се намери смисъл в действията си спрямо неодушевените предмети. Ако беше вендета, можеше да блъсне статуята. Да я открадне. Да изрисува със спрей гадории върху нея. Да я потроши на парчета с някой железен лост. Ала да я помръдне едва забележимо?

Единственото заключение, до което достигна той в разсъжденията си, бе, че действията ѝ са един вид послание. И това изобщо не му харесваше. Предполагаше, че тя познава лично Бенлоиз.

Асейл отвори вратата…

— О, Господи, — изсъска той и се дръпна назад.

— Чудихме се колко дълго смяташ да останеш вътре.

Сухият глас се разнесе наоколо, а Асейл излезе и огледа с отвращение гаража, който побираше пет коли. Вонята беше нещо средно между животно, прегазено преди три дни на магистралата, развалена майонеза и евтин парфюм с изтекъл срок на годност.

— Същото ли е, което си мисля, че е? — попита той братовчедите, които стояха на прага на килера.

Слава на Скрайб Върджин, че двамата се приближиха и затвориха вратата към къщата — иначе противната миризма щеше да усмърди вътрешността на жилището.

— Доведохме ти дилърите. Е, поне части от тях.

Какво. По. Дяволите.

Асейл се отправи с големи крачки към мястото, посочено от Ерик — в другия край на помещението имаше три тъмно зелени найлонови торби, струпани на пода. Наведе се, развърза жълтата връзка на едната торба, разтвори я и… Насреща му се блещеха невиждащите очи на човек, когото веднага разпозна. Все още подвижната глава беше прецизно отрязана от гръбнака на около шест сантиметра под челюстта и се беше нагласила така, че да може да надзърне извън импровизирания си ковчег. Тъмната коса и румената кожа бяха изцапани с черна, лъскава кръв, и ако до колата се усещаше само неприятна миризма, от такава близост очите му направо се насълзиха и гърлото му се сви от погнуса. Не че му дремеше особено.

Отвори и другите две торби и с помощта на още една найлонова торба, която да предпази кожата му, намести и останалите глави в същата позиция. После седна и се загледа в тях, наблюдавайки устите, зяпащи безсилно в опит да поемат дъх.

— Кажете ми какво стана, — каза той мрачно.

— Появихме се на предварително уговореното място.

— Пързалката за кънки, парка на брега или под моста.

— Под моста. Пристигнахме… — Ерик се приближи до братовчед си, който стоеше мълчаливо и само наблюдаваше зад него — …навреме със стоката. След около пет минути дойдоха тримцата.

— Като лесъри.

— Парите бяха у тях и щяха да направят размяната.

Асейл се огледа наоколо.

— И не дойдоха, за да ви нападнат?

— Не, ама разбрахме едва когато стана прекалено късно. — Ерик вдигна рамене. — Убийците се появиха от нищото. Не знаехме дали нямаше и други с тях и решихме да не рискуваме. Едва когато претърсихме телата и открихме точната сума пари, разбрахме, че са дошли само за сделката.

Лесъри в търговията? Това бе нещо ново.

— Наръгахте ли телата?

— Взехме главите и скрихме останалото. Парите бяха в раницата на тоя отляво, и естествено, ги донесохме.

— Телефони?

— Взехме ги.

Асейл издърпа леко цигара от кутията, но после реши да не си разваля вкуса. Завърза наново торбите и се дръпна от касапницата.

— И сте убедени, че не действаха агресивно?

— Нямаха почти никаква защитна екипировка.

— Това, че са зле въоръжени, не означава, че не са дошли да ви избият.

— Тогава защо ще носят парите?

— Може да са тръгнали за друга сделка.

— Както вече казах, сумата беше исканата и нито пени повече.

Внезапно Асейл им заповяда да влязат в къщата и о, какво облекчение изпита, когато вдиша чистия въздух. Защитните прегради бавно се спуснаха над всички прозорци и оставиха лъчите на настъпващото утро навън, а той отиде до бара с виното, извади трилитрова бутилка Bouchard Pиre et Fils 2006 от Монтраше и издърпа корковата тапа.

— Ще се присъедините ли?

— Ама разбира се.

Той седна с три чаши и бутилката около кръглата маса в кухнята. Напълни трите чаши и подели шардонето с двамата си съдружници. Но не предложи на братовчедите от кубинските си пури. Бяха твърде ценни. За щастие отнякъде се появи пакет цигари и тримата седнаха заедно, запалиха по цигара и отпиваха блажени глътки от острите като бръснач ръбове на неговите чаши Бакара.

— Без убийците да проявят агресия, — мърмореше си той, отмяташе глава назад и издишаше нагоре, а синия дим се издигаше над главата му.

— И носеха точната сума.

Доста след това той насочи погледа си право напред.

— Възможно ли е Обществото на лесърите да се опитва да се намеси в бизнеса ми?

Кор седеше сам на светлината на свещта. Складът тънеше в тишина, войниците му още не се бяха прибрали у дома, а отгоре не се чуваха никакви стъпки — нито на хора, нито на сенки, нито някакви други. Въздухът бе студен; бетонния под отдолу също. Всичко плуваше в мрак, с изключение на малкия кръг златна светлина, в чиито край бе застанал. Една мисъл дълбоко в съзнанието му се опитваше да му припомни, че зората наближава опасно. Имаше и още нещо, нещо, което трябваше да е запомнил. Но през гъстата мъгла, обвила мислите му, нищо не можеше да изплува на повърхността.

С очи, фокусирани върху тънкия пламък пред него, той си припомняше събитията от изминалата нощ отново и отново.

Може би имаше частица истина в мисълта, че е открил имението на Братството и не всичко беше пълна заблуда. Беше проследил мерцедеса до провинцията километър по километър, без да има конкретен план какво щеше да направи, когато колата спре… когато изведнъж сигнала, излъчван от неговата кръв, течаща в тялото на Избраницата не само че изчезна, но и бясно промени посоката си, като топка, хвърлена срещу стена, променя траекторията си. Объркан, той се лута известно време, дематериализира се тук и там, напред и пак назад — и не след дълго го обзе странно мъртвешко усещане, все едно кожата му бе антена за опасности и бе прегряла от непосредствената близост на болката. Заотстъпва и се озова в подножието на планината, и макар навън да грееше ярката и чиста луна, контурите на възвишенията му изглеждаха замъглени, размити и неясни.

Това трябваше да е мястото, на което се подвизаваха. Може би горе на върха. Може би долу в закътания край.

Нямаше друго обяснение — в крайна сметка братята живееха с краля, който ги защитаваше… така че несъмнено бяха взели предпазни мерки, непознати за останалите, и сигурно притежаваха технологии, както и мистични припаси, които иначе не можеха да се намерят свободно.

Френетично бе обиколил района, няколко пъти дори се озова до основата на планината, усещайки само пречупения сигнал и злокобния страх. Беше заключил, че тя се намира някъде сред тази огромна, необятна местност: би трябвало да я усети, ако преминеше от другата страна, в каквато и да е посока, а ако наистина бе преминала от другата страна, струваше му се разумно да се е оттеглила в свещения си храм, в паралелното измерение, или не дай си боже, ако беше умряла, отразеното ехо на собствената му кръв щеше да изчезне.

Неговата Избраница беше някъде там.

Завръщайки се в склада, в настоящето, на мястото, където се намираше, Кор бавно потриваше длани, а мазолите му се триеха звучно и нарушаваха тишината. Отляво, на края на светлината от свещта, оръжията му бяха наредени едно до друго — кинжалите, пистолетите, и любимата му коса внимателно бяха подредени върху купчината парцали, които той разхвърля, веднага щом избра подходящото място на пода.

Фокусира се върху косата и зачака да му заговори: тя често го правеше и кръвожадността ѝ винаги беше в синхрон с агресията, течаща във вените му — агресия, която определяше неговите мисли и го мотивираше да действа. Очакваше я да му каже да атакува леговището на Братството, където се подслоняваха техните женски и където спяха малките им.

Мълчанието бе тревожно.

Всъщност, предпоставката за пристигането му в Новия свят бе желанието да натрупа сила, и най-големия и дързък израз на това му желание бе да свали престолонаследника — така че, естествено, работеше в тази насока. И напредваше. Опитът за покушение през есента, който без съмнение подписа смъртната присъда на войниците му и неговата, бе тактически ход, който почти довърши войната, преди още да се е разразила. И постиженията му с Елан и глимерата популяризираха намеренията му, като едновременно укрепваха връзките му сред аристокрацията.

Ала това, което научи тази вечер…

Какво да направиш, съдба — почти година усърдна работа, и саможертви, и планиране, и битки, бледнееха пред откритието му. Ако предчувствието му беше вярно — а как изобщо можеше да не е — единственото, което трябваше да направи, е да подреди войниците си и да започне обсадата веднага след падането на нощта. Битката се очертаваше епична, а Братството и домовете на Първите семейства ги очакваше трайна разруха, независимо от изхода на сражението.

Предстоеше военен конфликт, достоен за учебниците по история — в края на краищата, последния път, когато кралския дворец претърпя нападение, бе точно когато родителите на Рот загинаха малко преди трансформацията му.

Ето че историята се повтаряше.

Той и войниците му имаха сериозно преимущество, което нападателите от едно време не притежаваха: сега Братството имаше няколко обвързани членове. В действителност, той беше почти сигурен, че всички са обвързани, а това отвличаше вниманието на мъжете от задълженията им както нищо друго. Макар че тяхното основно задължение като лична гвардия на краля бе да охраняват Рот, дълбоко в себе си бяха раздвоени, защото дори и най-силния боец с най-добрите оръжия може да бъде отслабен, ако приоритетите му са разкъсани между двама души.

Още повече, ако Кор или някой от неговите мъже можеше да се докопа само до една от техните шелани, Братството щеше да се огъне — защото другата истина за тях гласеше, че болката, изпитвана от братята им, се превръща в тяхна собствена болка.

Една женска от техните, без значение коя, беше всичко, което се изискваше, и щяха да притежават върховното оръжие. Знаеше го в дъното на душата си.

Застанал в светлината на свещта, Кор потриваше ръцете си бавно, същите ръце, които умееха да боравят с кинжали.

Една женска.

Само от това се нуждаеше.

И тогава щеше да е в състояние да претендира не само за своята половинка… ала и за трона.