Сбъдната любов

Глава 49

Като собственик на имението в Адирондак, Рив имаше всичко: огромна селска къща, облепена с кедрови дъски и с чардаци от всички страни; редица допълнителни сгради, включително и вилите за гости; гледка към езерото; много спални.

След като Трез и Ай Ем приеха форма в страничния двор, те прекосиха снега и се отправиха към задния вход, водещ към кухнята. Дори и през зимата мястото излъчваше уют, с приглушената светлина, идваща от прозорците, покрити с ромбоидни решетки. Но не всичко вървеше по мед и масло: богатите викторианци, построили тези имения, за да избягат от жегата и индустриализацията на градовете през лятото, определено не се бяха потрудили да обзаведат сградите с лазерни детектори за движение, с маскирани като произведения на изкуството сензори по всички врати и прозорци, и изобщо не бяха помислили не за една, а за няколко дънни платки, които да контролират напълно интегрирана, мулти-интерфейсна алармена система.

Трез притисна палеца си към дискретно монтирания дисплей от лявата страна на вратата, и пред тях се отвори път към центъра на къщата — кухня с индустриални размери, оборудвана с всякакви уреди от неръждаема стомана, които можеха да се мерят с кухненското обзавеждане в „При Сал”. Нещо се печеше във викингската пещ. По миризмата си личеше, че е хляб.

— Гладен съм, — отбеляза Трез и затвори вратата. Заключващият механизъм се задейства от само себе си, но той провери вратата по навик.

В далечината някой чистеше с прахосмукачка — вероятно една от Избраниците. Откакто Фюри бе заел поста Примейл, и по специално, след като освободи жените отшелници от Другата страна, Рив им беше позволил да останат в лагера. Имаше смисъл — имаха достатъчно уединение, особено извън сезона, а и отдалечеността от града им предлагаше, ако Трез бе разбрал правилно, постепенно привикване от спокойната еднаквост на Светилището към френетичната, а понякога и травматична природа на живота на земята.

Мина много време, откакто за последно бе в къщата — всъщност не беше стъпвал тук, откакто се настаниха Избраниците. От друга страна, когато Рив заряза Зироу Сам и приключи кариерата си на нарко-барон, дълга на Трез бе загубил част от стойността си. Освен това, сега, когато вече не се налагаше Ривендж да доставя робини и секс-играчки на принцесата, двамата нямаха много причини да идват на север.

Очевидно това щеше да се промени.

— Ей, Рив, тук ли си? — извика Трез и гласа му отекна.

Макар стомаха му да се бунтуваше, двамата с брат му влязоха в основното помещение. Викторианската атмосфера си личеше навсякъде — от тъмно-червените ориенталски килими по пода, през покритите с гоблени скамейки, до препарираните бизон, елен, лос и глави на рисове, окачени около камината от дялан камък.

— Рив! — извика той отново.

Човече, лампата от енот винаги го караше да настръхва. Също и препарирания бухал със слънчевите очила.

— След малко ще слезе.

Трез се обърна, за да разбере откъде идваше женския глас.

И в същия момент посоката на живота му се промени завинаги.

Стълбището надолу от втория етаж беше съвсем право, ниските стъпала и семплите парапети се издигаха, без в тях да са вложени кой знае какви архитектурни умения.

Жената, облечена в бяла роба, стоеше на най-долното стъпало, превръщайки стълбите в път към Рая. Тя бе висока и стройна, но извивките ѝ бяха на точните места — свободната ѝ дреха не беше в състояние да прикрие високите, големи гърди, нито пък грациозното поклащане на бедрата ѝ. Гладката ѝ кожа имаше цвят на кафе „Лате”, а тъмната ѝ коса бе навита и вдигната високо. Очите ѝ бяха бледи, обиколени от плътни мигли.

Имаше плътни розови устни. Прииска му се да ги целуне. Особено когато се раздвижиха, изговаряйки думите с опияняваща прецизност…

Той подскочи, когато острия лакът на Ай Ем се заби в ребрата му.

— Ауч! Какво по дяволите, ъ, за бога, искам да кажа. Мамка му… ъ, така де, божичко.

„Сега е момента да запазиш самообладание и да се успокоиш, задник такъв.”

— Тя ни попита дали искаме нещо за ядене, — измърмори Ай Ем. — Аз ѝ отговорих, че не желая. Сега е твой ред.

О, той наистина искаше да хапне нещо. Щеше му се да падне на колене в краката ѝ и да мине под тази…

Трез затвори очи и се почувства като абсолютно копеле.

— Не, не искам нищо.

— Стори ми се, че каза, че си гладен.

Трез потрепна с клепачи и впери поглед в брат си. Май се опитваше да го накара да изглежда като идиот. Пламъчето в черните му очи го доказа — Ай Ем си играеше с него. Трез смотолеви едно:

— Не, добре съм.

Подтекста беше съвсем друг: „Не си насилвай късмета, тъпако.”

— Тъкмо щях да ходя да нагледам хляба.

Трез отново затвори очи и гласа на Избраницата зазвуча като весела мелодия в ушите му, като едновременно ускори сърдечния му ритъм и го успокои.

— Знаеш ли, — чу се да казва, — може да се разтършувам за нещо вкусно.

Тя му се усмихна.

— Последвай ме. Сигурна съм, че ще намерим нещо, което да ти хареса.

Тя тръгна към вратата, през която бяха влезли преди малко и Трез замига като пълен задник.

Отдавна не се беше случвало жена да му говори без двусмислици… но доколкото можеше да каже, тези думи, които едва ли можеха да се смятат за свалка — поне според неговия похотлив филтър, не съдържаха никакво обещание за свирка или пълна секс-програма. Нито пък разкриваха някакво привличане.

Напълно в природата на нещата, поведението ѝ го накара да я желае още повече. Краката му тръгнаха след нея, тялото му я следваше както кученце следва господаря си, без дори да се замисли да се отклони от пътя, избран от нея…

Ай Ем сграбчи ръката му и го издърпа назад.

— По дяволите, дори не си го и помисляй.

Първата мисъл на Трез бе да се освободи, дори да се наложи да остане с един крайник по-малко.

— Не знам за какво говориш…

— Не ме карай да те хвана за надървения член, за да докажа, че съм прав, — изсъска Ай Ем.

Вцепенено Трез погледна надолу към слабините си. Е, кой да предположи.

— Няма да… — „да я чукам” му дойде на ум, но Господи, не биваше да използва думата с „ч” в присъствието на жената, дори и хипотетично. — Сещаш се, няма да правя нищо.

— И наистина очакваш да ти по вярвам?

Очите на Трез се обърнаха към вратата, през която изчезна жената. Мамка му. Като ставаше въпрос за липсата на доверие по въпроса за въздържанието…

— Тя не е свободна, разбра ли ме, — стисна зъби Ай Ем. — Не е честно спрямо някой като нея — още повече, ако я изчукаш, Фюри ще тръгне след теб с черния кинжал. Тя е негова, не твоя.

За част от секундата Трез настръхна срещу думите му — не че феминистката му страна надигна глас срещу третирането на жените като собственост, макар наистина да беше нередно. Не, причината беше…

Моя.

Някъде от дълбините на цялото му същество, думата се прокрадна навън, сякаш внезапно всяка клетка в тялото му бе намерила гласа си и сега говореше само истината, която имаше значение.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате.

Чул гласа на Рив, Трез отклони съзнанието си от високата скала, от която ненадейно бе полетял надолу.

Кралят на симпатите слизаше по същите стълби, които бе използвала Избраницата, подпираше се на бастун, а черното палто от норка поддържаше натъпканото му с лекарства тяло топло.

Ай Ем каза нещо и Рив отговори, а Трез отново насочи вниманието си към вратата на кухнята. Какво ли правеше там? Вероятно се навеждаше, за да надникне във фурната и да нагледа хляба…

През гърлото му се процеди коварно ръмжане.

— Моля? — настойчиво отговори Рив и присви пурпурните си очи.

Поредното сръчкване в ребрата върна Трез към реалността.

— Извинявай. Лошо храносмилане. Ти как си?

Рив повдигна веждата си, после сви рамене.

— Имам нужда от помощта ви.

— Всичко, което поискаш, — каза Трез и наистина го мислеше.

— Утре вечер има среща на Съвета. Рот ще е там. Братството със сигурност ще осигури охрана, но искам и вие да го следите незабелязано.

Трез се отдръпна раздразнено. Съветът се събираше редовно на всеки няколко години във връзка с набезите, и Ривендж никога не беше имал нужда от подкрепление.

— Какво става?

— Есента простреляха Рот.

Какво. По. Дяволите.

Трез стисна зъби.

— Кой? — В края на краищата, той харесваше краля.

— Шайката копелета. Не ги познавате, но утре вечер може да се срещнете — ако се съгласите да дойдете.

— Разбира се, че ще сме там. — Когато Ай Ем кимна, Трез кръстоса ръце пред гърдите си.

— Къде?

— Ще го организирам в това имение в Колдуел в полунощ. То е сред малкото, в които Обществото на лесърите не успя да проникне — семейството остана извън заподозрените, защото бяха на гости при кръвни роднини същата вечер, когато се случи нападението. — Рив се придвижи по покрития с ръкоделия диван, седна и започна да върти бастуна на пода между краката си. — Нека ви обясня как ще процедираме. Рот ослепя напълно, но глимерата не знае за това. Искам да е седнал в салона за сутрешен чай, така че когато аристократите пристигнат, да не виждат как разчита на някой друг да му помогне да намери мястото си. Тогава…

Ривендж продължи да излага плана си, а Трез се настани пред камината и кимаше там, където бе нужно. Обаче съзнанието му бе в кухнята, при жената…

Зачуди се как ли се казва. И още по-важното — кога щеше да я види отново?