Сбъдната любов

Глава 29

На следващия ден, в късния следобед, посетителят на Асеил се завърна. Докато слънцето залязваше и последните розови лъчи пронизваха гората, той гледаше на монитора си как самотна фигура със зимни ски стоеше сред дърветата, щеките бяха опряни в бедрата, а пред лицето — бинокъл. В нейните бедра, пред нейното лице, за по-правилно. Добрата новина бе, че охранителните му камери не само имаха фантастично приближение, но и фокусът и линията на наблюдение се регулираха лесно с джойстика на компютъра. Така че приближи дори още повече. Когато жената свали бинокъла, Асеил различи всяка от дългите мигли, обрамчващи тези тъмни пресметливи очи; руменината, която обагряше нежните й бузи; стабилният пулс, биещ в артерията под челюстта й. Беше предупредил Бенлуис. И все пак ето я отново тук. Бе ясно, че по някакъв начин тя бе свързана с наркодилъра, а предната нощ явно я беше разгневил, като се има предвид начинът, по който беше напуснала галерията, изглеждайки обидена. Все пак Асеил не я беше срещал преди, а това си беше странно. През изминалата година и нещо се беше запознал с всички членове на организацията на Бенлуис, от многобройните бодигардове, през маловажния персонал на галерията, до най-потайните и вещи вносители, чак до кръвния брат на мъжа, който се занимаваше с финансовите проблеми. Така че можеше единствено да предположи, че тя работеше независимо, наета с конкретна цел. Само че защо пак беше навлязла в неговото имущество? Той провери часа в долния десен ъгъл на екрана. 16:37. Обикновено този час не беше за радост, тъй като беше прекалено рано, за да се излезе навън. Ала вече беше налице по-малко дневна светлина, а това човешко изобретение, с което се манипулираше слънцето, всъщност му играеше добра роля в шест месеца от годината. Щеше да е леко горещо навън, но можеше да се справи с това.

Асеил се облече набързо, извади костюм Гучи, заедно с риза от бяла коприна и палто от камилска вълна. Двата му четиридесетмилиметрови пистолета „Смит & Уесън“ бяха идеалните аксесоари, разбира се. Металните оръжия винаги си отиваха с черно. Грабна айфона си и се смръщи като погледна екрана. Имаше пропуснато повикване от Ривендж, придружено от съобщение. Напусна стаята си с бодро темпо, докато изслушваше лийдайъра на Съвета от гласовата си поща, слизайки по стълбите. Мъжкият глас от отсрещната линия мина направо към въпроса, а това трябваше да се уважава: „Асеил, знаете кой се обажда. Свиквам среща на Съвета, при това искам не само кворум, а и присъствие — кралят ще бъде там, както и Братството. Като най-възрастен представител на кръвната ви линия, сте в списъка на Съвета, но вписан като неактивен, понеже сте останал в Древната страна. Сега, след като сте се завърнал, е време да се присъедините към малките ни весели срещи. Известете ме за графика си, за да насроча дата и час, удобни за всички.“

Асеил се спря пред стоманената врата в края на стълбището, прибра телефона в един от джобовете си, отключи и отвори пътя пред себе си. Първият етаж беше мрачен заради капаците, които блокираха слънчевата светлина, и това огромно празно пространство в дневната изглеждаше по-скоро като пещера в земята, отколкото като голяма стъклена къща на брега на река. Откъм кухнята чу пращене от пържене и долови аромата на бекон. Като тръгна в обратната посока, отиде към офиса със стени от орехово дърво, който беше дал на братовчедите си да го ползват, и влезе в шест-квадратовата стая с постоянна влажност за съхранение на пури. Вътре умереният въздух, който беше с точна температура 21 градуса по Целзий и влажност точно 69 процента, беше напоен с аромата на хиляди кутии с пури. След обиколка между редиците, взе три кубински. В крайна сметка кубинските бяха най-добрите. И бяха другото, с което го снабдяваше Бенлуис — и то не безплатно. Като заключи скъпоценната си колекция, той се върна в дневната. Пращенето беше спряло, звуците от тракане на сребро по китайски порцелан бяха заменили цвърченето. Когато влезе, двамата му братовчеди седяха на високи столове зад гранитния барплот, и двамата се хранеха в идеален синхрон, като че ли само те чуваха барабани, по чийто ритъм се водеха. И двамата вдигнаха глави и го погледнаха от един и същ ъгъл.

— Излизам тази вечер. Знаете как да се свържете с мен, — каза им.

Ерик избърса устата си.

— Проследих тримата дилъри, които липсваха — отново са в играта, готови да действат. Ще направя доставката в полунощ.

— Добре, добре, — Асеил бързо провери оръжията си. — Опитайте се да разберете къде са били, ясно?

— Както пожелаеш.

Двамата му кимнаха с общо поклащане на главите и се върнаха към закуската си. За него никаква храна. До кафеварката взе шишенце с кехлибарен цвят и го отвори. На капачката беше закрепена малка сребърна лъжичка, която иззвъня, докато я пълнеше с потупване. Едно смръкване през носа. За добро утро. Взе остатъка със себе си, като го пусна в джоба с пурите. Отдавна не се беше хранил и започваше да усеща последиците — тялото му имаше забавени реакции, главата му беше предразположена към замайване, което не беше нещо познато. Проблемът на Новия свят? По-трудно се намираха женски. За щастие, чистият кокаин бе добър заместител, поне за момента. Сложи очила с почти напълно матово покритие на стъклата, мина през предверието и се спря пред задната врата. Отвори… Асеил се отдръпна с ужас и простена от яростната атака, залитна в мокасините си, въпреки че деветдесет и девет процента от кожата му беше покрита от множество слоеве дрехи, и въпреки тъмните слънчеви очила, слабата светлина беше достатъчна, че да го разколебае. Ала нямаше време да се предаде на биологията. Като се дематериализира по принуда в гората зад къщата си, се зае да проследи жената в здрача. Беше достатъчно лесно да я намери. Оттегляше се, като се движеше със скорост върху ските, проправяйки си път през големите клони на боровете и подобните на скелети дъбове и кленове. Асеил екстраполира траекторията й, прилагайки същия метод, който тя бе демонстрирала на записите от охранителните камери от предишната сутрин, скоро беше доста пред нея, изпреварвайки я точно където беше нейният… О, да. Черното Ауди от галерията. Паркирано встрани от черния път, три километра от имението му. Асеил се беше облегнал до вратата на шофьора и пушеше кубинска пура, когато тя излезе от периферията на дърветата. Замръзна на място в двойните следи, направени от нея, щеките й бяха на голяма разстояние. Той й се усмихна, издишайки облак дим в здрача.

— Чудна вечер за малко упражнения. Наслаждаваш се на гледката… на моята къща?

Задъхваше се заради напрежението, но не и от страх, което го възбуждаше.

— Не знам за какво говорите…

Игнорира лъжата й.

— Е, мога да ти кажа, че сега аз се наслаждавам на гледката.

Докато погледът му умишлено се спускаше по дългите й атлетични крака, подчертани от термо-панталона за ски, тя го изгледа на кръв.

— Трудно мога да повярвам, че виждаш нещо с тези очила.

— Очите ми са много чувствителни на светлина.

Тя свъси вежди и се огледа.

— Почти никаква не се подава от небето.

— Има достатъчно, че да ви виждам, — дръпна си отново от пурата. — Искате ли да знаете какво казах снощи на Бенлуис?

— На кого?

Сега вече го издразни и той изостри гласа си.

— Съвет. Не си играйте с мен — ще ви убия по-бързо за това, отколкото за проникванията ви в частна собственост.

Тя му хвърли студен, преценяващ поглед.

— Не знаех, че за „проникванията в частна собственост“ се полага смъртно наказание.

— От моя гледна точка, списъкът с провиненията, заслужаващи смъртно наказание, е дълъг.

Тя вирна брадичка.

— Е, добре. Много сме опасни.

Като че ли бе пухкаво коте, размахващо лапички и хъскащо. Асеил се придвижи толкова бързо, знаеше много добре, че очите й не бяха способни да го проследят — в един момент беше на метри от нея, в следващия — стоеше до носовете на ските й, като я приклещваше на място. Жената нададе вик и опита да отстъпи, ала краката й, разбира се, останаха здраво затиснати от ските. За да предотврати падането й, той сграбчи китката й с ръката, в която не държеше пурата си. Този път кръвта й закипя от страх и докато вдишваше аромата, получи ерекция. Приближи я към себе си и се взря в лицето й.

— Внимавайте тогава, — рече той тихо. — Лесно се обиждам и на яростта ми й отнема време да се уталожи.

Макар че можеше да се сети поне за едно нещо, което тя можеше да му даде, за да го успокои. Като се наведе напред, той вдиша дълбоко. Боже, обожаваше аромата й. Но сега не му беше времето да се разсейва с тези неща.

— Казах на Бенлуис, че ако изпрати хора в имота ми, е на негова отговорност — и на тяхна също. Изненадан съм, че не са ви информирали за тези… да речем, точни граници на имота ми…

С крайчеца на окото си, той видя лекото повдигане на рамото й. Щеше да се опита да извади оръжие с дясната ръка. Асеил захапа пурата между зъбите си и сграбчи тънката китка. Стисна здраво и спря, когато болката ускори дъха й, наклони тялото й назад, така че тя бе напълно наясно със силата, която той притежаваше и над себе си, и над нея. Над всичко. Това беше моментът, в който и жената се възбуди.

Бе минало дълго време — вероятно прекалено дълго — откакто Сола бе желала мъж. Не че не ги намираше за привлекателни и не че нямаше предложения за малко гимнастика в хоризонтално положение от противоположния пол. Нищо не си струваше труда. И може би след като една от връзките й се бе провалила, тя се бе върнала към стриктното си бразилско обучение — което беше иронично, като се има предвид това, с което се занимаваше. Обаче този мъж привлече вниманието й. По сериозен начин. В начина, по който държеше ръката и китката, нямаше нищо нежно, и още повече, че не удържаше силата си, макар че беше жена, ръцете му я стискаха до такава степен, че болка се просмукваше в нея и караше сърцето й да бие здраво. Ъгълът, под който мъжът я беше наклонил, сякаш тестваше възможностите на гръбнака й за огъване, бедрата й направо горяха. Да бъде възбудена беше… отвратителна грешка вместо чувството за самосъхранение. В действителност като гледаше в черните очила, беше напълно наясно, че той можеше да я убие с лекота още тук. Да й прекърши врата. Или да й счупи ръцете само за да слуша писъците й, преди да я задуши в снега. Или може би да я нокаутира и да я хвърли в реката. Гласът на баба й проехтя в главата й със силен акцент: „Защо не можеш да си намериш свястно момче? Католик, идващ от семейство, което познаваме? Марисол, късаш ми сърцето така.“

— Мога само да предположа, — прошепна с мрачен глас и с акцент и ударение, които тя не познаваше, — че не са ви предали съобщението. Така ли е? Бенлуис просто се е провалил в предаването на тази информация — и ето защо, след като ясно му бях посочил намеренията си, вие все пак се появихте да шпионирате къщата ми? Мисля, че точно това се е случило — може би гласова поща, която още не сте чули. Или съобщение, и-мейл. Да, мисля, че връзката на Бенлуис се е разпаднала, нали така? — Натискът върху нея се увеличи дори повече, което предполагаше, че той имаше още сила, която не използваше — което беше меко казано ужасяващо. — Не е ли така? — изръмжа той.

— Да — отстъпи тя. — Да, така е.

— В такъв случай считам, че никога повече няма да зърна ските ви около дома ми, нали така?

Той отново я извъртя, от което усети болка, която я накара да извърти очи.

— Да, — каза тя задавено. Мъжът отпусна хватката си, така че тя да може да си поеме въздух. След това продължи да говори, гласът му беше странно прелъстителен.

— Така, нужно ми е още нещо, преди да ви пусна да си вървите. Искам да ми кажете всичко, което знаете за мен… всичко.

Сола свъси вежди, мислеше си, че това беше глупаво. Без съмнение тип като него би трябвало да знае каква информация може да достигне до ушите и очите на трето лице като нея. Така че това бе просто тест. И тъй като много искаше да види баба си отново, Сола каза:

— Не знам името ви, но мога да предположа какво вършите и какво вече сте сторил.

— И какво е това?

— Мисля, че ви сте този, който е застрелял всички дребни дилъри в града, за да си осигури територия и контрол.

— Според вестниците и докладите става дума за самоубийства.

Тя просто продължи — в крайна сметка нямаше смисъл от спор.

— Знам, че живеете сам, поне доколкото мога да кажа… и че прозорците на къщата ви са с много странно покритие. Камуфлажно проектирани, че да се сливат с другата част от къщата, но… има и нещо друго в тях. Просто не знам какво.

Лицето, надвесено над нея, остана напълно безизразно. Спокойно. Непоклатимо. Като че ли този мъж не използваше сила, за да я задържи — или като че ли не я заплашваше да я убие. Този контрол беше… еротичен.

— И? — настоя той.

— Това е.

Той вдиша от пурата в устата си, дебелият оранжев кръг в края й се нажежи.

— Пускам ви само този път. Разбирате ли?

— Да.

Той се придвижи така бързо, че й се наложи да разпери ръце, за да запази равновесие, щеките й се забиха в снега. Чакай малко, къде изчезна… Мъжът изникна иззад нея, краката му бяха от двете на страни на следите, които ските й бяха оставили, като жива бариера пред пътя, който бе извървяла от дома му. Докато левият й бицепс и дясната й китка горяха от възвръщането на кръв там, където беше стискана досега, тръпка на безпокойство полази врата й. Махай се от тук, Сола, каза си тя. Веднага. Тъй като не желаеше отново да бъде хваната, тя се хвърли напред по черния път, ските й се бореха да намерят опорна точка върху втвърдения и вече заледен сняг. Докато вървеше натам, мъжът я последва, като вървеше бавно, неумолимо, като голяма котка, която проследява плячката, с която само искаше да си играе — засега. С треперещи ръце, тя използва върховете на щеките си, за да развърже връзките и започна да се мъчи да прибере ските в багажника си. През цялото време той остана в средата на пътя и я наблюдаваше, димът от пурата му се носеше на студени облаци над рамото му далеч към реката. Щом влезе в колата, Сола заключи вратите, запали двигателя и погледна в огледалото за задно виждане. В червената светлина на стоповете й, той изглеждаше истински зъл, висок, чернокос мъж с лице като на красив принц и жестоко като острие. Като натисна газта, дръпна лоста и потегли с пълна скорост, и четирите колела задействаха и й осигуриха скоростта, от която се нуждаеше. Погледна отново в огледалото за обратно виждане. Той все още бе там… Кракът на Сола се премести върху спирачката и почти се заби в нея. Нямаше го. Сякаш беше изчезнал в нищото. В един момент беше там, пред очите й… в следващия — невидим. Треперейки, тя отново настъпи газта и се прекръсти, сърцето й биеше здраво. С огромна паника се зачуди, какво, по дяволите, беше той?