Сбъдната любов

Глава 53

Въпреки че Куин едва ли можеше да се нарече специалист по срещите на Съвета, му беше пределно ясно, че групата, която се появи, беше дошла в къщата, очаквайки едно нещо, но бе получила съвсем друго.

Рот не спести, нито смекчи думите си и след като сервира бомбата, насъбра всички неща в думи за пет или десет минути.

Това всъщност беше хубаво нещо. Колкото по-бързо приключеше той, толкова по-бързо можеха да го върнат у дома.

— В заключение, — каза кралят с басов глас. — Оценявам възможността да се обърна към тази внушителна група.

В този случай „внушителна“ означаваше „задници“.

— Имам други задължения в момента, — най-напред да остане жив. — Така че няма да съм с вас. Все пак обаче, ако имате да кажете нещо, обърнете се към Тормент, син на Харм.

Секунда по-късно кралят напусна къщата заедно с Ви и Зейдист.

Насред започналото разотиване, всички в дневната останаха по столовете си, шокирани и по лицата им бе изписано „а сега какво?“. Очевидно бяха очаквали повече,… но и също така по-малко. Нещо като деца, които бяха досаждали прекалено много на родителите си и накрая бяха получили шамар по задника.

Според Куин всъщност беше дяволски забавно.

Групата най-после започна да си тръгва след като домакинята стана на крака и започна да дрънка глупости за това каква чест е да имат всичко това бла-бла-бла.

Куин го бе грижа само за едно-единствено нещо.

И това беше съобщението, което бе получил на телефона си минута по-късно: Рот бе у дома и в безопасност.

Издиша бавно, прибра телефона си обратно във вътрешния джоб на коженото яке и се зачуди дали да не покаже някое и друго движение на дансинга, за да накара купчината задръстеняци да се поразкършат и да потанцуват малко. Вероятно обаче щеше да си навлече неприятности за това.

Безделник.

Тълпата започна да излиза малко след това, за видимо разочарование на домакинята, сякаш се бе преоблякла и разместила къщата си в очакване на дълга социална и бележита вечер, само за да се окаже, че е получила само две секунди слава и кофа с крилца от КейЕфСи.

Съжалявам, госпожо.

Тормент започна да се разпорежда с разотиването, застанал пред камината и кимайки с глава, казваше по няколко думи. Сред цялата тази делегация Рот беше направил мъдър избор. Братът имаше вид на здравеняк с всичките си оръжия, но винаги проявяваше желание и вътрешно беше склонен да играе ролята на умиротворител, и това не беше по-различно тази вечер.

Беше особено мил към Мариса, когато половинката на Бъч си тръгна, по лицето му се изписа същинско обожание, докато я прегръщаше и кимваше на охраната да я изпрати навън. Обаче този миг на разнежване бе моментално заменен от професионалната му маска.

Накрая домакинята помогна на своя древен хелрен да се изправи на крака и даде знак да го качат горе.

И после остана само един.

Елан, син на Ларекс, се мотаеше покрай покритите със завеси прозорци.

Куин го бе наблюдавал през цялото време, като броеше колко точно членове на Съвета отидоха до него, здрависаха се, прошепнаха му нещо на ухо.

Всеки един.

Така че не беше съвсем изненадващо, че вместо да си тръгне като добро момче, той тръгна към камината сякаш търсеше публика за проява.

Чудесно.

Докато Елан приближаваше Тор, колкото по-близо ставаше, толкова повече трябваше да повдига глава, за да осъществи контакт с очите на брата.

— Беше наистина голяма чест да присъствам на аудиенция с вашия крал, — каза тъжно джентълменът. — Заставам твърдо зад всяка дума.

Тор промърмори нещо в отговор.

— Но се мъча над едно нещо, — заувърта аристократът. — Надявах се да говоря лично с него за това, но…

Да, не се и надявай на това, приятелче.

Тор проговори, за да наруши тишината.

— Каквото и да ми кажете, ще стигне право до ушите на краля без каквито и да било пропуски или разкрасявания. А бойците в тази стая са се заклели във вярност. Ще умрат, но няма да издадат и думичка.

Елан погледна към Рив, очевидно очаквайки подобни думи от мъжа.

— Същото важи и за мен, — промърмори Ривендж, докато се опираше на бастуна си.

Внезапно гърдите на Елан се надигнаха, сякаш този тип лично внимание бе повече, отколкото се беше надявал да получи на срещата.

— Е, беше ми тежко да държа това в сърцето си.

Със сигурност доста ти е тежало, помисли си Куин. С това тяло на десет годишно момче.

— И то е…, - подтикна Тор.

Елан кръстоса ръце отзад на гърба си и закрачи леко наоколо, сякаш говореше от доста дълго време. Нещо подсказваше на Куин, че бяха подготвени предварително обаче — макар че не можеше да каже за какво.

— Очаквам кралят ви да отвърне на един слух, който дочух.

— Който е? — каза Тор с равен глас.

Елан се спря. Обърна се. Заговори ясно.

— Че е бил прострелян през есента.

Никой не показа реакция. Нито Тор, нито Рив. Нито останалите в стаята братя. И със сигурност не Куин или момчетата му.

— Кой ви каза това? — попита Тор.

— Ами, честно казано, мислех, че ще е тук тази вечер.

— Нима, — Тор погледна към празните столове и сви рамене. — Искате ли да ми кажете какво сте чули?

— Мъжът спомена нещо за визитация от краля. Подобно на случая, когато Рот дойде и ме посети у дома през лятото, — това беше казано така, че да си придаде важност, сякаш това беше най-важното в годината за Рот, точно това. — Каза, че шайката копелета са стреляли по краля, докато е бил на своя територия.

Отново никаква реакция.

— Но очевидно кралят ви е оцелял, — паузата предполагаше, че Елан очаква те да допълнят с детайли. — Изглежда доста добре, впрочем.

Последва дълга тишина, като че ли и двете страни, участващи в разговора, очакваха друг да оползотвори тишината.

Тор вдигна вежди.

— С цялото ми уважение, не ни казахте почти нищо, а клюките се носят откакто свят светува.

— Но ето странното нещо. Говореше ми за това преди то да се случи. Не му повярвах обаче. Че кой би организирал опит за покушение? Изглеждаше… просто като безпочвени хвалби на мъж, който иначе е просто недоволен от начина, по който се случват нещата. Само че после, седмица по-късно, той ми каза, че шайката копелета са продължили, че Рот е бил застрелян. Не знаех какво да правя. Нямаше как да се свържа лично с краля и нямаше и начин да се уверя, че мъжът казва истината. И оставих нещата така… докато не се свика тази среща. Чудех се дали може би е… наред. Очевидно не, но после се зачудих защо него го нямаше тук.

Тор погледна надолу към по-дребния мъж.

— Би било от помощ, ако назовете по име.

Сега Елан се намръщи.

— Искате да кажете, че не знаете кой е в Съвета?

Рив завъртя очи, а Тор сви рамене.

— Имаме по-важни неща за правене от това да се тревожим кой е в членството на Ривендж.

— В Древния свят Братството знаеше кои сме.

— Между нас и майчините земи има цял океан.

— Много жалко.

— Това е ваше мнение.

Куин пристъпи напред с намерението да се намеси, ако братята хванат кучия му син за кльощавия врат: някой може би щеше да се наложи да хване главата му преди да се пръсне по килима на домакините. И долната част на тялото.

Изглеждаше доста гостоприемно.

— Е, за кого става дума, — притисна малко Тор.

Елан огледа притихналите смъртоносни мъже, които бяха вперили погледи в него.

— Асейл. Името му е Асейл.

Надолу в центъра на Колдуел, където тъмните улички бяха като лабиринт и трезвите хора бяха малцинство и далеч един от друг, Кор замахна с косата си на около метър и половина в полукръг над кишавата почерняла земя.

Удари лесъра във врата, и главата му, сега отделно от гръбнака, полетя, въртейки се в студения порив на вятъра. Черна кръв плисна на спирала от артериите, докато обезглавената част на тялото му се свличаше напред на етапи.

И това беше.

По-скоро разочароващо, наистина.

Като се завъртя, той задържа любимата си над рамото си, така че да се свие зад него, да пази гърба му, докато той се готвеше за каквото и да предстоеше. Пряката, в която бе навлязъл, за да преследва сега вече обезвредения убиец, беше с изход в другия край, а зад него тримата братовчеди бяха подредени рамо до рамо, тъй като повече щяха да дойдат от тази посока…

Нещо идваше.

Нещо… приближаваше бързо, шумът от двигателя ставаше все по-силен и по-силен…

Джипът влезе в пряката, гумите му едва намериха или изобщо не намериха сцепление със заледената настилка. В резултат на това колата се заби в стената, дългите светлини на фаровете заслепиха Кор.

Който и да беше зад волана, не натисна спирачките.

Двигателят изръмжа.

Кор извърна лице от автомобила и затвори очи. Нямаше смисъл да ги държи отворени, след като зрението му не функционираше. Реално не го интересуваше кой караше колата, дали беше убиец, вампир или човек.

Идваха към него и щеше да ги спре. Макар че вероятно беше по-лесно да се махне.

Обаче никога не се беше замислял за лесното.

— Кор! — извика някой.

Като си пое дълбоко от студения въздух, издаде боен вик, като проследи приближаващите, сетивата му се активираха и успя да позиционира джипа в пространството пред него. За момент косата му изчезна, и пистолетите му, жадни да се включат, се озоваха в дланите му.

Изчака още няколко метра.

После започна да стреля с кръгови движения.

Със заглушителите куршумите издаваха звук само като се изстрелваха сред вятъра, когато рикошираха, пробиваха гума…

В този момент заслепяващите светлини се извиха, задната част на автомобила се завъртя, траекторията не се промени, благодарение на голямото ускорение, дори когато всичко се движеше в хаос.

Точно преди страничната врата да го отнесе, Кор отскочи от земята, ботушите му го оттласнаха, покривът едва мина под обувките им, докато близо четири тона извън контрол прелетяха под летящото му тяло.

Когато кубинките на Кор отново се приземиха, краят на предницата на колата се удари в кофа за боклук, която спря автомобила по-добре от които и да били спирачки.

Кор не похаби време, за да се приближи, вдигна и двата си пистолета в готовност.

Макар че беше изхабил доста куршуми, знаеше, че има поне по четири във всеки. А бойците му отново бяха зад него.

Приближи се, за да погледне вътре, изобщо не му пукаше какво ще намери: от своя вид, мъж или жена, лесър, за него нямаше значение.

Миризмата на развалено месо и захарен сироп го извести с кого от враговете си има работа и разбира се, когато се наведе в потрошената предна част, две нови попълнения, още с тъмен цвят на косите и руменина по кожата, бяха проснати на предните седалки.

Дори със закопчани колани, бяха в ужасно състояние. Като оставим настрани, че бяха надупчени от куршумите, по лицата им си личеше, че бяха размятани в купето на автомобила, удряни в таблото и посипани със счупено стъкло. Черна кръв течеше от разбитите им носове и нарязани бузи и брадички, смрадливата им течност капеше по гърдите им като вода по фаянсови плочки в баня.

Никакъв еърбег. Може би беше повреден.

— Не мислех, че ще успееш, — промърмори Балтазар.

— Да, — съгласи се някой.

Кор довърши работата като изпразни пистолетите си, хвана вратата от страната на шофьора и я откачи от пантите.

Докато звукът от потрошен метал отекваше в уличката, той метна вратата настрани, извади кинжала си от ножницата и се наведе.

Както всички лесъри, тези подчинени на Омега все още мърдаха и примигваха, въпреки катастрофалните си наранявания и щяха да продължават така вечно, ако ги оставеха в това състояние, дори телата им да се разпаднат след време.

Имаше един-единствен начин да бъдат убити.

Кор протегна дясната си ръка над лявото му рамо и зарови острието на кинжала си право в гърдите на този, който беше зад волана. Извъртя глава настрани и затвори очи, за да не го заслепят отново, изчака звукът на пукване и светлината да изчезнат преди да се наведе над седалката и да направи същото на този на пасажерското място.

След това се обърна, за да мине от другата страна и да ликвидира обезглавения, пищящ труп,… който имаше следи от гуми по гърдите, благодарение на минаването на автомобила в уличката.

Вървейки през черната киша, той отново вдигна ръката с кинжала над рамото си и зарови острието в гръдния кош с такава сила, че върха на оръжието се заби в асфалта.

Когато отново стана на крака, въздухът излезе от носа му като пара от локомотив.

— Претърсете колата и след това трябва да се разделим.

Погледна колко е часът. Полицията на Колдуел беше разочароващо откликваща, дори в тази част на града — и моменталната заплаха от човешка намеса, с която живееше, бе, както винаги, голяма досада. Но с доста късмет щяха да изчезнат сякаш никога не са били тук само за няколко минути.

Избърса острието си, погледна нагоре към небето, изпука врата си и отпусна рамене.

Беше невъзможно да не мисли за срещата на Съвета, която бе насрочена; беше в мислите му цяла вечер. Дали Рот се беше появил? Или беше дошъл само Ривендж и представителите на Братството? Ако кралят наистина се бе появил, Кор можеше да си представи много добре нещата: демонстрацията на сила, предупреждението, след това бързо напускане.

Колкото и силно да беше Братството и колкото и желание да имаше Рот да засили мощта си пред тази група безверни аристократи и подлизурковци, беше трудно да си представи, че мъж, който почти бе убит наскоро, имаше някакви шансове: дори само от собствен интерес, Братството би искало той да е жив, тъй като беше и техен водач.

И точно поради тази причина бе решил да стои настрана.

Нямаше лошо в това да остави Рот да опита да възстанови от загубените си сили, но можеше да изгуби доста в директен сблъсък с Братството пред точно тази публика: потенциалът за допълнителни щети беше прекалено голям. Последното, което той искаше, беше да тласне глимерата към отказване от него… или да ги избие всички наведнъж, докато отстраняваше краля.

Но той всъщност бе открил, благодарение на контактите на Троу, точно къде и кога щеше да се състои събирането. Което беше сега… и в дома на онази жена, от която бойците му се бяха хранили в онази малка къщурка.

Очевидно имаше желание да позволи на други да я използват по своеобразни начини. И съвсем скоро щеше да знае какво бе излязло наяве и това щеше да му го достави говорителят, който беше Елан — ако нямаше друга причина, поради която мъжът бе поискал да се наслади на достъпа си там и да се поизфука малко…

Подсвиркване от задната част на съсипания автомобил го върна в реалността.

Зайфър стоеше до отворената врата на багажника, веждите му бяха смръщени и той извади… увит в найлон пакет от нещо бяло.

— Доста си имат, — каза той и го вдигна високо.

Кор отиде с тежка стъпка натам. Имаше още три такива пакета, просто метнати в багажника, сякаш двамата убийци са били по-загрижени за безопасността си, отколкото за разположението на наркотика.

В този момент от изток се разнесе звук на полицейски сирени, може би заради катастрофата, може би не.

— Ще вземем пакетите с нас, — нареди Кор. — И се разделяме сега.