Сбъдната любов

Глава 45

Фактът, че не се хранеше, най-после се отрази на Асейл около пет часа след като падна нощта. Обличаше си ризата, светлосиня с френски ръкавели, когато ръцете му започнаха да треперят толкова силно, че не можеше да се закопчае с нормална скорост. След това го удари умората, толкова жестока, че се олюля на краката си.

Докато псуваше тихо, отиде към бюрото си. Върху полираната повърхност от махагон стояха стъкленичката му и лъжичката, свърши работата за две бързи смръквания през всяка ноздра.

Ужасен навик — такъв, към който се връщаше само когато наистина имаше нужда.

Поне се погрижи за умората. Но трябваше да си намери женска. Скоро. Разбира се, беше чудо, че бе издържал толкова дълго: последният път, когато бе докосвал вена, бе преди месеци, и самото преживяване далеч не беше завладяващо, набързо с жена от вид, който бе опитен в предоставянето на препитание за мъже в нужда. На определена цена.

Какво безобразие.

След като се въоръжи и отново си сложи черното кашмирено палто, той се отправи надолу по стълбите и отключи стоманената плъзгаща се врата. Докато отваряше към първия етаж, за поздрав му послужиха звуците от проверка на оръжия.

В кухнята близнаците подритваха няколко бутилки бира по пода.

— Обадихте ли се? — Асейл попита Ерик.

— Както каза.

— И?

— Ще бъде там и ще дойде сам. Имаш ли нужда от оръжия?

— Имам си, — той взе ключовете за Рейндж Роувъра от сребърната поставка на плота. — Ще вземем моята кола. В случай че някой пострада.

Все пак само идиот би повярвал на „честната“ дума на врага, а автомобилът му имаше устройство на шасито, което можеше да бъде доста полезно, ако настанеше някаква масова атака.

Буум.

Петнайсет минути по-късно тримата минаваха моста към Колдуел и докато Асейл караше направо, си припомни защо да вземе братовчедите си беше вдъхновяваща идея: не само че бяха добро подкрепление, ала и не възнамеряваха да си хабят времето в ненужни разговори.

Тишината бе добре дошъл четвърти пътник в колата им.

Над централната част на Хъдсън, той отби към пряката, която се извиваше и свършваше под Нортуей. Като продължи успоредно на реката, навлезе в гората от дебели стълбове, които крепяха пътищата, пейзажът беше гол, тъмен, безинтересен и напълно празен.

— Паркирай вдясно, на около сто метра оттук, — каза Ерик от задната седалка.

Асейл отби встрани, натисна спирачката и спря на банкета.

Тримата излязоха на студа, палтата им бяха разкопчани, с оръжия в ръцете, а очите им сканираха всичко. Докато вървяха напред, близнакът на Ерик се движеше най-отзад, с трите торби „Хефти“* от гаража в едната ръка, черният найлон издаваше шумолящ звук, докато се придвижваха.

Над тях звучеше автомобилният трафик, колите се движеха с нормално темпо, сирената на линейката виеше с ужасен висок писък, по моста се усети движението на тежък камион. Докато Асейл дишаше дълбоко, усещаше въздуха като лед в синусите си, всякакви миризми на мръсотия или мъртва риба бяха умъртвени от студа.

— Точно отпред, — каза Ерик.

Спокойно и уверено пресякоха по асфалта и навлязоха върху още твърда и замръзнала земя. Тъй като огромните бетонни плочи от пътя над тях блокираха пътя, нищо не растеше тук, но имаше някакъв живот… или нещо такова. Бездомници в ръчно направени домове от картонени кашони и дебела хартия бяха хвърлени да се борят със зимата, телата им бяха увити толкова здраво, че беше трудно да прецениш накъде гледаха.

Вземайки предвид състоянието им и желанието им да останат живи, той не се притесняваше от намеса от тяхна страна. Освен това без съмнение бяха свикнали да бъдат странични наблюдатели на този тип бизнес и знаеха, че не бива да се намесват. А ако го направеха? Нямаше да се поколебае да ги избави от мъките им.

Първият знак, че врагът им се беше появил, бе смрадта във вятъра. Асейл не беше особено компетентен относно начините на Обществото на лесърите и самите му членове, но силното му обоняние не успя да установи други нотки сред ужасната миризма. Така че реши, че инструкциите бяха спазени и не бяха дошли още хиляди на уговореното място — макар че бе възможно поданиците на Омега да имаха само една миризма.

Скоро щяха да разберат.

Асейл и неговите хора спряха. И зачакаха.

Миг по-късно един лесър пристъпи напред иззад един от стълбовете.

А, интересно. Този се беше проявявал като „клиент“ преди, беше идвал да плати в брой пратки екстази или хероин. Беше на ръба да бъде елиминиран, количеството, което купуваше беше точно на границата с това на посредниците.

Което беше единствената причина той все още да диша… и поради тази причина на някакъв етап се бе превърнал в убиец. Като се замисли за това, приятелчето не се беше появявало наоколо наскоро, така че можеше да се предположи, че свикваше с новия живот. Или по-скоро неживот, както беше в случая.

— Боже… Господи, — каза лесърът, ясно улавяйки миризмите им.

— Говорех сериозно, когато казах, че съм ти враг, — провлачи Асейл.

— Вампири…?

— Което ни поставя в интересна ситуация, нали? — Асейл кимна към близнаците. — Моите хора са дошли снощи уверени, че ще е нормално. И са били също толкова изненадани от това, което са намерили, когато вашите хора са дошли. Определено… агресивно поведение… е било проявено от наша страна преди нещата да се изяснят. Моите извинения.

Когато Асейл кимна, трите торби „Хефти“ прелетяха напред.

Гласът на Ерик бе сух.

— Готови сме да ви кажем къде са останалите.

— В зависимост от хода на размяната, — добави Асейл.

Лесърът погледна надолу, но иначе не показа никаква реакция. Което предполагаше, че беше професионалист.

— Носите стоката?

— Платили сте си за нея.

Убиецът присви очи.

— Ще правите бизнес с мен.

— Уверявам те, че не съм тук заради удоволствието от компанията ти.

Асейл направи движение с ръка и Ерик извади обвит пакет.

— Първо няколко правила. Ще се свързваш директно с мен. Не приемам обаждания от друг от организацията ти. Можеш да пращаш когото си искаш да остави и вземе парите и стоката, но ще ми предоставяш самоличностите и телефонните номера на хората, които пращаш. Ако има някаква засада или отклоняване от правилата ми, ще спра да правя бизнес с теб. Това са условията ми.

Лесърът започна да мести поглед от Асейл на братовчедите и обратно.

— А ако искам да купя повече от това?

Асейл обмисли възможността. Не беше прекарал последната година, карайки посредници да се гърмят в главите за нищо — и не възнамеряваше да отстъпи тази трудно спечелена мощ на никого.

Това обаче беше уникална възможност. Ако Обществото на лесърите искаше да направи малко пари на улицата, нямаше нищо против да ги снабдява с наркотиците, за да го направят. А и този миризлив кучи син нямаше да може да стигне до Бенлоиз, защото Асейл щеше да се увери, че това нямаше да се случи. Още повече, че за Асейл бе присъщо да поставя определени граници в начина, по който правеше бизнес — с тях тримата имаше повече продукт, отколкото купувачи.

Така че беше време да сложи начало на аутсорсинга**. Вече имаше захват около града, следващата фаза беше да си намери трети страни за договорна работа, така да се каже.

— Ще започнем бавно и ще видим как ще върви, — промърмори Асейл. — Имате нужда от мен. Аз съм източникът. Така че изборът как ще процедираме е ваш. Аз определено не съм… как го казвате вие… несклонен да увелича поръчките ви. След време.

— От къде да знам, че не работиш с Братството?

— Ако работех, сега щяха да ви правят засада, — той посочи торбите в краката на убиеца. — Още повече и като жест на доброжелателност и като реванширане за загубите ви, ви отпускам три хиляди долара кредит за тази доставка. По една хилядарка за всяка от нашите… да кажем, допуснати грешки предната вечер.

Веждите на убиеца се стрелнаха в учудване.

В последвалата тишина вятърът задуха около тях, палтата им се развяваха, а яката на якето на лесъра сякаш свиреше от вятъра.

Асейл с удоволствие очакваше реакцията. Един от двата възможни отговора: да, в който случай Ерик щеше да им метне пакета.

Не, при което тримата щяха да започнат да стрелят по копелето, да го елиминират и да го върнат при Омега.

И двата бяха приемливи за него. Но се надяваше на по-възпитания.

Имаше пари за правене. И за двете страни.

Сола остана на разстояние от четиримата мъже, събрали се под моста: спря се в покрайнините и използва бинокъл, за да фокусира срещата.

Господин Мистериозен, още известен като Великият изчезващ от пътя Худини, бе с подкрепление от двама огромни бодигардове, които бяха огледален образ един на друг.

По всичко личеше, че провеждаха някаква среща и това не беше изненада изобщо — съвсем лесно би могла да познае.

Като потвърждение на това, близнакът отляво пристъпи напред и подаде пакет с размерите на кутия за обяд на мъжа, който беше сам.

Докато чакаше сделката да приключи, знаеше, че сама отговаряше за себе си вече — и не защото беше под този мост след мръкване.

Като вземеше предвид сблъсъка с мъжа предната вечер, силно се съмняваше, че щеше да се зарадва, че го беше проследила дотук и ставаше свидетел на нелегалните му дейности. Но беше прекарала по-голямата част от последните двайсет и четири часа в мисли за него… и се ядосваше. Беше шибана свободна държава и ако искаше да е тук на обществено място, имаше право да бъде.

Той искаше лично пространстов? Тогава можеше да се погрижи за бизнеса си другаде, а не тук на откритото.

Гневът й се отключи и тя стисна зъби… и знаеше, че това беше най-лошата черта от характера й относно работа.

Цял живот беше от хората, които правеха каквото им кажат да не правят. Разбира се, когато ставаше дума за неща от типа „не, не може да си вземеш курабийка преди вечеря“ или „не, не може да вземеш колата“, „наказана си“ или… „не, не трябва да посещаваш баща си в затвора“… нещата бяха доста различни от това, което се развиваше пред очите й.

Не, не може да се връщаш в тази къща.

Не, не може да ме наблюдаваш повече.

Да, все едно, голяма работа. Тя щеше да решава кога да сложи край на дейностите си, много благодаря. А в този момент? Още не го беше решила.

Освен това упоритостта й имаше и друга гледна точка: не обичаше да губи самообладание, а точно това бе станало миналата вечер. След като се беше измъкнала от схватката с мъжа, се страхуваше, а нямаше да води такъв начин на живот.

Още откакто се беше случила трагедията, о, толкова отдавна, когато нещата се бяха променили завинаги, тя бе решила — не, беше се заклела по-скоро, — че никога повече нямаше да се страхува от нищо.

Нито от болка. Нито от смърт. Нито от непознатото.

И със сигурност не и от мъж.

Сола подобри фокуса, приближи образа на лицето му. Благодарение на осветеността на града, имаше достатъчно светлина, че да го види хубаво и да, беше точно както го помнеше. Боже, косата му беше дяволски черна, почти сякаш я боядисваше. И очите му — присвити, агресивни. Изражението му бе така високомерно и контролирано.

Честно казано изглеждаше от прекалено висока класа, за да бъде какъвто беше. И все пак вероятно беше от дилгията на дилърите на Бенлоиз.

Малко след това двете страни тръгнаха всеки в своята посока: мъжът, който беше сам, се обърна и се запъти към посоката, откъдето бе дошъл, събрал няколко торби на рамото си; останалите трима отново пресякоха откритото пространство и се върнаха в Рейндж Роувъра.

Сола притича обратно до наетата кола, тъмното й облекло и маската за ски й помагаха да се скрие в сенките. Като се качи зад волана на Форда, тя ги изгуби от поглед и използва огледалото, за да види еднопосочния път, който минаваше под моста.

Пътят беше единственият възможен изход. Освен ако някой не беше достатъчно решен да рискува и да тръгне в насрещното платно.

След малко Рейндж Роувърът мина покрай нея. След като го остави да придобие малко преднина, тя самата запали и запази дистанция от една пресечка.

Когато Бенлоиз я беше наел за работата, той й беше предоставил информация за производството и модела на джипа на мъжа; заедно с адреса в Хъдсън. Без име обаче.

Всичко, с което разполагаше, беше онзи имот и единственият му наемател.

Докато следеше тримата, запомни регистрационния номер.

Един от приятелите й в полицейското управление вероятно щеше да й помогне с това; макар че след като къщата се притежаваше от юридическа личност, предполагаше, че същото важеше и за автомобила.

Както и да е. За едно беше сигурна.

Където и да отиваше той след това, тя щеше да е там.