Сбъдната любов

Глава 81

— Влез.

Докато Блей го казваше, вдигна поглед от „Конфедерация на кретените“* и с изненада откри, че Бет влиза в стаята му.

Един поглед към лицето на кралицата и седна изправено в креслото, като остави настрани книгата.

— Хей, какво не е наред?

— Виждал ли си Лейла?

— Не, но съм тук откакто се прибрах от родителите ми, — погледна към часовника. След полунощ. — Не е в стаята си?

Бет поклати глава, тъмната й коса блестеше, докато се плъзгаше около раменете й.

— С нея щяхме да се видим, но не мога да я намеря. Няма я в клиниката или в кухнята, и потърсих Куин в тренировъчния център, както и тук горе. Него също го няма.

Може би имаха романтична вечеря, като например да се хранят от една чиния с паста и да се срещнат за целувка по средата на шибана спагета.

— Опита ли на телефоните им? — попита той.

— На Куин е в стаята му. А Лейла не отговаря на нейния, ако е у нея.

Докато се изпраяваше на крака и започваше да се чувства леко дрогиран, си помисли да се успокои — това не беше национална спешност. Всъщност беше голяма къща с много стаи и в допълнение, те бяха зрели хора. На двама души би трябвало да им е позволено да излизат заедно и да не бъде прието като истерия.

Особено ако двамата очакваха малко…

Звукът на изключване на прахосмукачка някъде привлече вниманието му.

— Ела с мен, — каза на кралицата. — Дали има някой тук, който да знае? Той е надолу по коридора с Дайсън-а**.

Ама разбира се, Фриц вършеше работа в дневната на втория етаж и докато Блей влизаше, бе като зашлевен от спомена как с Куин го правят точно на килимчето до канапето.

Чудесно. Просто прекрасно.

— Фриц? — извика кралицата.

Догенът спря с движенията напред-назад и спря машината.

— О, здравейте, Ваше Височество. Господине.

Много поклони.

— Слушай, Фриц, — каза Блей — виждал ли си Лейла?

Внезапно лицето на иконома стана унило.

— О. Да. Разбира се.

Когато не добави нищо друго, Блей го подкани с:

— Ииииии?

— Взе колата. Мерцедесът. Преди два часа.

Какво, по дяволите, помисли си Блей. Освен ако…

— Значи Куин е бил с нея.

— Не, беше сама. — Докато буца с ”ъх-ох” удари стомаха на Блей, икономът поклати глава. — Опитах да настоя аз да я закарам, но не ми позволи.

— Къде отиваше? — попита Бет.

— Каза, че няма определена посока. Знаех, че господарят Куин я е научил да шофира и когато ми нареди да й подам ключовете, не знаех какво да правя.

Кралицата заговори.

— Нямаш вина тук, Фриц. Изобщо. Ние просто се тревожим за нея.

Блей извади телефона си.

— Има джипиес на автомобила, така че всичко ще бъде наред. Просто ще се обърна към Ви и той ще може да ни каже местонахождението й.

След като изпрати съобщението, кралицата вдъхна още увереност на иконома и Блей се помота наоколо, докато чакаше отговор.

Десет минути по-късно? Нищо. Което означаваше, че братът със специалните технически умения беше по работа в центъра на града.

Петнадесет минути.

Двадесет.

Дори се обади и не получи отговор. Значи можеше само да предполага, че някой кървеше или че телефонът на Ви е пострадал по време на бой.

— Куин не е във фитнеса? — каза, въпреки че на този въпрос вече бе отговорено.

Бет сви рамене.

— Не и когато аз проверих.

Блей набра набързо, намери Елена и миг по-късно беше информиран, че залата за тренировки е празна, Лукас спеше и нямаше никого на басейна или на баскетболното игрище.

Мъжът не беше в къщата. Нито на полето, защото не беше на смяна. Оставаше едно възможно място.

— Аз знам къде е, — каза Блей рязко. — Ще отида да го взема, докато чакаме Ви да провери.

Въпреки всичко тази жена носеше малкото му — значи ако беше отишла сама по големия свят, той имаше право да открие местонахождението й. И разбира се, може би Куин знаеше тя къде е, ала Блей имаше чувството, че той не знае: трудно е за вярване, че би оставил телефона си в стаята, ако беше наясно, че тя е навън с колата. Щеше да иска по някакъв начин да е във връзка с нея.

По тази логика защо бе зарязал телефона си? Не беше присъщо за него.

Освен ако не си е мислел, че Лейла е добре… и не е искал да бъде обезпокояван.

Чудесно.

Като се върна обратно до стаята си, Блей си взе оръжие — защото не знаеш кога ще ти потрябва — и палто, което да прикрива единствено железното му оръдие. След това спринтира по стълбите и излезе от вестибюла… и се дематериализира в нощта.

Прие форма на задния паркинг на Желязната маска и когато стигна задната врата на клуба, удари звънеца и показа лицето си на камерата. Хекс отвори вратата.

— Хей, — каза тя, като го прегърна набързо. — Как я караш? Отдавна не сме се виждали тук.

— Търся…

— Аха, той е на бара.

Разбира се, че беше.

— Благодаря.

Блей кимна на охранителите, Големия Роб и Мълчаливия Том, и си проправи път покрай персонала към същинската част на клуба. Докато се промушваше покрай крайната част, басът на музиката се усещаше право в гръдния му кош — или може би това бяха ударите на сърцето му.

Ииии ето го и него: въпреки че там имаше около стотина души, струпани около бара, за него Куин бе като неонова табела, откроявайки се от останалите. Боецът стоеше на самия край с гръб към Блей, лактите му бяха подпрени върху черното полирано дърво, главата му висеше ниско.

Блей въздъхна с ругатня на уста, докато си мислеше, ето ги и двамата, пак в самото начало. И да, преди той дори да приключи с нещата, една жена се приближи, тялото й се плъзна по Куин, ръката й — по рамото му, главата му се обърна, за да я погледне добре.

Блей знаеше какво следва. Един бърз поглед от горе до долу, бавна усмивка, няколко провлачени думи и двамата щяха да отидат към тоалетните…

Куин поклати глава и вдигна дланта си в знак на стоп. И макар че тя беше готова да прави второ впечатление, това й спечели само още едно игнориране.

Преди Блей да може да се раздвижи отново, един тип с коса до задника и чифт изпръскани с боя кадифени панталони се приближи. Усмивката му бе идеално бяла и слабото му тяло изглежда беше направено за акробатика.

В стомаха на Блей внезапно се забунтува гаденето — дори след като си напомни, че след последната им караница Куин нямаше да търси повече никога секс от него, така че защо да му пука кого чука той. А кой знае, мъжът сякаш практикуваше сексдрайв***…

Господин Ужасен костюм с удължената коса също получи подобна пренебрежителна реакция.

След което Куин отново просто насочи вниманието си право напред пред себе си.

Блей усети внезапна вибрация в джоба си, имаше получено съобщение на телефона. Извади го и видя, че беше от Бет: Всичко е наред, Лейла е добре и е вкъщи. Просто излязла да покара малко и ще погледа малко телевизия с мен.

Блей отвърна с „благодаря“ и отново прибра телефона във вътрешния си джоб.

Нямаше причина да остава и да занимава боеца с нещо, което вече беше свършено… макар че това бе възможността му да си върне за доставката миналата седмица.

Блей се приближи, промушваше се напред и настрани покрай телата. Когато се доближи достатъчно, се прокашля и заговори над врявата.

— Хей…

Ръката се стрелна над рамото на Куин.

— Мамка му, не се интересувам, ясно?

В този момент човекът вляво реши да зареже каквото питие си бе поръчал.

Блей зае мястото му.

— Казах да се разка… — Куин замръзна насред изречението. — Какво… правиш тук?

Добре, откъде да започне изобщо…

— Нещо не е наред ли? — попита Куин.

— Не, не. Наистина, не всичко… нали знаеш, е наред, — Блей се смръщи, докато осъзнаваше, че пред мъжа нямаше алкохол. — Току-що ли си дошъл?

— Не, мотая се от около… няколко часа предполагам.

— И не пиеш?

— Пиех, когато пристигнах. Но после… аха, не пия.

Блей огледа лицето, което така добре познаваше. Беше толкова мрачно, бузите бяха хлътнали и постоянното смръщване предполагаше, че мъжът също не беше спал цяла седмица.

— Слушай, Куин…

— Дойде, за да се извиниш ли?

Блей се прокашля отново.

— Да. Така е. Аз съм…

— Прав.

— Какво?

Куин вдигна ръце и разтърка очи… после остана така, дланите му покриваха лицето му от челото до брадичката. Каза нещо, което така и не продължи и тогава Блей разбра, че нещо много значимо се е случило.

И все пак горкото копеле вероятно беше стигнало до извода, че Блей всъщност не е светец.

Блей се приведе по-близо.

— Говори с мен. Каквото и да е, можеш да ми кажеш.

Честността все пак си беше честност. Със сигурност беше стоварил всичките си проблеми откакто последно се бяха видяли.

— Беше прав, — каза Куин. — Не знаех… бях…

Когато не последва нищо друго, ребрата на Блей се стегнаха, веждите му се стрелнаха нагоре почти до небето, когато го удари същността на нещата. О… мили Боже.

Докато шокът преминаваше през цялото му тяло, осъзна, че никога не беше очаквал мъжът да си промени мнението. Дори когато беше крещял онези ясни думи, беше по-скоро като просто крещене, отколкото това, че можеше да очаква да вникне в смисъла им.

Куин поклати глава, ръцете му оставаха на място.

— Аз просто… всичките тези години, всичките гадости през тях… не можех да се изправя пред още удари.

Блей беше доста наясно кои бяха „гадостите“.

— Доста неща направих, за да го забравя, да прикрия нещата, защото дори когато ме изгониха, продължаваха да бъдат в мислите ми. Дори след като умряха… пак ги има, нали разбираш. Винаги са там с… — едната ръка се сви в юмрук и започна да се удря в главата му. — Винаги там…

Блей сграбчи голямата китка и насочи ръката му надолу.

— Всичко е наред…

Куин не го погледна.

— Дори не осъзнавах, че пречупвам всичко. Не бях… наясно с глупостите в главата ми… — плътният глас се прокашля. — Просто не исках да им давам още една причина да ме мразят, въпреки че нямаше значение, по дяволите. Какво е това, да го вземат дяволите, нали? Какво, по дяволите, си мислех?

Болката, която струеше от Куин, беше толкова огромна, че промени температурата на въздуха около него, стана толкова хладно, че космите по ръцете на Блей настръхнаха.

В този момент, изправен пред отхвърления нещастник пред него, на Блей му се прииска да можеше да си върне думите назад — не защото не бяха истина, а защото не трябваше той да бъде този, който сипва сол в раната. Мери, шелан на Рейдж, трябваше да го стори като част от някаква терапия или нещо такова. Или може би Куин трябваше постепенно да стигне до това.

Но не по този начин…

Отчаянието, което бе изписано по всяка черта на Куин, в дрезгавостта на гласа му, в едва отекналия писък, който изглежда беше под всичко в него, беше ужасяващо.

— Никога не осъзнавах колко много ме притежаваха, особено баща ми. Този мъж… той оскверняваше всичко, свързано с мен, и дори не знаех, че това се случва. И унищожаваше… всичко.

Блей се намръщи, не разбираше тази част. Но онова, с което беше наясно, беше съпоставката между неговите родители и тези на Куин — не че имаше нужда от припомняне. Всичко, за което можеше да мисли, беше онази прегръдка до фурните, как майка му и баща му го обгръщат с ръце, приемането им беше с разтворени обятия, искрено и без предразсъдъци.

А Куин минаваше през всичко това сам. В клуб. С никого, който да го подкрепи, докато се бори с дискриминацията, на която беше обречен… и същността си, която не можеше да промени и която не можеше повече — очевидно — да пренебрегва.

— Всичко е съсипано.

Блей постави ръка върху здравия бицепс.

— Не, нищо не е съсипано. Не говори така. Ти си там, където трябва и е добре…

Главата на Куин се измъкна от клетката от ръцете му, различните му очи бяха зачервени и влажни.

— Обичам те от години. Влюбен съм в теб от много, много, много години… още в училище и обучението… преди трансформациите и след тях… когато беше с мен и да, дори сега, когато си със Сакстън и ме мразиш. И тези… глупости… в шибаната ми глава ме отдръпнаха, отдръпнаха ме от всичко и това ми костваше теб.

Докато звукът от гуми по асфалт прокънтя в ушите на Блей и светът се завъртя, Куин просто продължи да говори

— Така че ме извини, но не съм съгласен. Не е наред — никога няма да е наред, докато живея с мисълта, че съм ходеща, говореща лъжа през още десетилетия, мисълта, че това ми костваше каквото беше между нас… наистина напълно не е наред за мен.

Блей преглътна трудно, докато Куин отново зяпна стената с бутилките зад бара.

Отвори уста с намерението да каже нещо, но вместо това повтори отново този монолог в главата си от начало до край. Мили Боже…

И тогава му стана ясно.

Ако съм гей, защо си единственият мъж, с когото някога съм бил.

Внезапно всичката кръв се отдръпна от лицето на Блей, докато осъзнаваше истината в думите, които така погрешно беше разбрал. Това означаваше… че през онази нощ, когато той…

— О, Боже, — каза той с нисък глас.

— Ето такова е положението ми, — каза боецът прегракнало. — Искаш ли питие…

Думите изскочиха от устните му:

— Вече не съм със Сакстън.

* „Конфедерация на кретените“ — приключенски роман от Джон Кенеди Туул

** Дайсън — марка прахосмукачки

*** сексдрайв — аналогия с практиката тестдрайв — да караш кола, за да я изпробваш