Сбъдната любов

Глава 69

Животът на Куин пое в абсолютно различна посока около петнадесет часа след като загуби девствеността си. По-късно щеше да разбере, че наистина това, което е по три, е хубаво. След като нещата свършиха обаче, просто му се искаше да ги изживее отново и отново…

По някое време през деня с Блей се събудиха, разделиха се и всеки си пое по своите задачи.

Куин би предпочел да се бяха върнали в имението заедно, но трябваше да се отбие до Лукас, а Блей искаше да се върне у тях и да си вземе душ. А и в известен смисъл не беше чак толкова лошо, защото така Куин имаше възможност да види и Лейла.

Когато станеше дума за брат му и Избраницата, и двамата мълчаха. Двамата бяха заспали всеки в своето легло — Лукас изглеждаше по-добре и за пръв път, когато Куин влезе в спалнята на Лейла? Усети бременността. Вълната от хормони го беше ударила толкова здраво при влизането, че се беше спрял на място, толкова беше силно усещането.

Което беше наистина хубаво.

Това, за което не се радваше толкова, беше желанието да отиде до вратата на Блей, да почука и да влезе — и отново да заспи.

Вместо това се озова в своята стая сам-самичък.

В леглото. В тъмното. Ту се унасяше, ту се будеше през двата часа, които имаше до сервирането на Първото хранене.

Така че когато вратата се отвори широко и се наредиха високи мъже в черни роби с качулки, миналото и настоящето му се сблъскаха, и двете бяха равностойни — до такава степен, че атаката на Бранителите на честта изскочи от гробището на спомените му и се приземи точно в стаята му в имението.

Не беше сигурен дали сънува или това е истина и първата му мисъл беше, че се радва, че Блей не е с него. Веднъж вече го беше намерил полумъртъв отстрани на пътя. Никой нямаше нужда от повторение на това изживяване.

Втората му мисъл бе, че щеше да отстрани колкото можеше повече от тях преди да са го довършили.

С боен рев Куин скочи от леглото си, голото му тяло летеше към атаката с такава сила, че всъщност наистина отстрани първите двама мъже. Завъртя се на крака, риташе и удряше всичко, което идваше срещу него, и усети кратко задоволство, когато мишените му започнаха да кълнат и да бягат…

Нещо се сключи около гърдите му зад него и го завъртя с такава сила, че се оттласна от земята и полетя в кръг…

Здрастиииии, стена.

Сблъсъкът удари на три места прекрасната му идея за отвръщане на удара, лицето, тялото и бедрата му се забиха толкова силно в мазилката, че със сигурност силуетът му остана там като в детските филмчета.

Веднага се изправи от пода, приготви се да се втурне напред…

Това, което го бе хванало през гърдите и го държеше на едно място, вероятно беше стомана. Буквално не можеше да помръдне, дори след като се насили, тялото му отказваше да бъде надвито…

— Успокой се, задник. Просто се успокой, по дяволите, преди да се наложи да те ударя.

Гласът на Вишъс изобщо не се вписваше логически.

И после внезапно с ъгълчето на окото си видя, че около него се нареждат всички онези с черните роби, стягат се като хватката на врата му.

Но не атакуваха.

— Просто се успокой, — каза му Ви на ухо. — Дишай, хайде сега — дишай дълбоко. Никой няма да те нарани.

Говоренето помогна, този тих спокоен глас проникна до мястото, където се заформяше бойната му мисъл и сякаш намали паниката му.

В резултат на това Куин започна да се тресе, мускулите му поемаха адреналина.

— Вишъс?

— Аха. Аз съм, приятел. Просто трябва да продължаваш да дишаш.

— Кой… още?

— Рейдж.

— Бъч.

— Фюри.

— Зейдист.

— Тор.

Всички гласове съвпадаха с имената си, дълбоките и сериозни тонове не се шегуваха и попиха в мозъка му, помогнаха му да се върне в реалността, която не включваше миналото.

И ето, че последният беше последната стълбица, която мислено слезе и се върна в това, което беше реално.

— Рот.

Куин опита да обърне глава към краля, но това нямаше резултат.

— Ще те пусна, приятелю, става ли? — каза Ви. — Ще се държиш ли прилично?

— Да.

— На три. Едно. Две. Три…

Вишъс се отдръпна и зае бойна поза: вдигнати ръце, свити юмруци, стабилен на краката си. Въпреки факта, че лицето на брата бе прикрито от качулката, Куин можеше да си представи изражението му. Нямаше съмнение, че ако Куин направи някакво движение, ще се озове пак в стената, а с нея вече се беше запознал доста от близо, мамка му.

Чувстваше се с около десет сантиметра по-сплескан.

С псувня Куин се обърна бавно, държеше ръце така, че Братството да ги вижда.

— Гоните ме от имението?

Нямаше идея какво, по дяволите, беше направил, но с миналото му на вбесяване на разни хора — дали умишлено или не? Можеше да е всичко.

— Не, идиот такъв, — каза Ви през смях.

Като се изправи пред закачулените сериозни фигури, затърси къде бяха лицата им, искаше да осъществи контакт, напомняше си, че това бяха мъжете, с които се беше бил рамо до рамо, че винаги му пазеха гърба, че бяха работили заедно.

Какво, по дяволите, ставаше…

Третата фигура отляво вдигна ръка, един дълъг пръст се появи и посочи Куин право в гърдите.

Веднага Куин се върна в корпуса на самолета Чесна, приключилата драма с полета, Зейдист жив и здрав, целта постигната… мъжът, сочещ го точно както сега.

На Древния език Рот каза:

— Ще ти бъде зададен въпрос. Ще го чуеш само веднъж. Отговорът ти ще пребъде във времето, ще се влее в кръвта ти от този миг насетне. Готов ли си да бъдеш попитан?

Сърцето на Куин започна да препуска. Очите му шареха наоколо, не можеше да повярва, че това е…

Само че… как беше възможно? Според рода му и неговия недъг, не беше законно няой като него да…

От нищото сякаш го удари образът на Сакстън, работещ в онази библиотека през всичките нощи.

Боже… по дяволите.

Толкова много въпроси: Защо него? Защо сега? Ами Джон Матю, чиито гърди вече носеха белега на Братството? Докато умът му препускаше, знаеше, че трябва да отговори, но мамицата му, не можеше…

С внезапна яснота помисли за дъщеря си, представи си това, което бе видял на портите на Съдбата.

Куин отново погледна всяка от качулатите фигури. Каква ирония, помисли си. Преди почти две години Бранителите на честта бяха изпратени в черни роби, за да се уверят, че той знае колко е нежелан от семейството си.

И сега, тези мъже бяха тук, за да го отведат в нещо друго — нещо, което бе толкова силно, колкото и кръвта.

— Да, по дяволите, — каза. — Задайте го.

Първото нещо, което подсказа на Блей, че се готви нещо голямо, беше звукът от много стъпки покрай стаята му. Беше пред огледалото и се бръснеше, когато ги чу по коридора със статуите, тежки, повтарящи се — много.

Трябваше да е Братството.

И тогава, докато се навеждаше над мивката, за да изплакне остатъците от крема за бръснене по бузите си, нещо тежка падна на пода в съседната стая — или беше метнато в стена. Това, което беше доста сигурно, е, че изглежда беше стаята на Куин.

Като се отърси от смесицата между горещо и студено, той дръпна една кърпа и я уви около бедрата си, докато изтичваше от стаята си и се отправи към…

Блей се спря. Стаята на Куин бе мрачна, ала светлината от коридора осветяваше вътре… кръг от хора в черни наметала, който го заобикаляше. Докато го държаха с лице, опряно в стената.

Единствената мисъл на Блей беше, че Бранителите на честта са дошли за втори път за боеца — въпреки че много добре знаеше, че в робите бяха Братството. Трябваше да са те, нали?

Гласът на Вишъс отговори на това, думите на мъжа бяха бавни и равни.

После освободиха Куин. Когато се обърна, беше бял като платно, трепереше, докато стоеше гол в центъра на този кръг от качулати фигури.

Рот наруши тишината, дълбокият баритон на краля изпълни мрака.

— Ще ти бъде зададен въпрос. Ще го чуеш само веднъж. Отговорът ти ще пребъде във времето, ще се влее в кръвта ти от този миг насетне. Готов ли си да бъдеш попитан?

Блей покри уста с ръката си с кинжала, когато усети, че я е отворил.

Не можеше да бъде… нали? Включваха го в Братството на черния кинжал?

И веднага събра парченцата — работата на Сакстън през всичките тези месеци; героизмите на Куин; как казаха на Джон, че вече не му е аструкс нотрум.

Рот беше променил Древните закони.

О, по дяволите.

— Да, по дяволите. Задайте го.

Нямаше как Блей да не се усмихне след като се измъкна и се върна в стаята си. Нека Куин бъде в шок.

Затвори вратата си и остана до нея, чакайки. Известно време по-късно тежките стъпки отново се появиха, минаха покрай стаята му, отидоха надолу по коридора, изчезнаха… и промениха историята завинаги.

През всичките години в Братството никога не бе имало член, който да не е син на брат и женска от кръв на Избраница. Куин технически беше аристократ, дори изоставен от семейството си и със своя „дефект“, родът му си беше това, което е. Ала нямаше нито онова ДНК, нито войнственото име, които имаха другите.

И все пак, ако минеше през церемонията, щеше да се завърне в имението като мъж сред равни, нямаше вече да бъде изоставен.

Добре беше, че Лукас бе жив да види това. Щеше да е от значение.

Блей се облече и после, когато провери телефона си, видя груповото съобщение от Тор, което гласеше, че никой няма да бъде навън тази вечер и че щяха да си имат двама нови съквартиранти: Сенките идваха в имението.

Супер. Като се имат предвид безпокойствата с аристокрацията и опитът за покушение срещу Рот? Нямаше нищо по-добро от това тези двама убийци да са под покрива им. В комбинация с щуротиите на Ласитър, това означаваше, че кралят разполага с трио от хора с невероятни умения, които да го защитават.

С малко късмет Трез и Ай Ем щяха да бъдат постоянни попълнения.

Излезе от стаята си, слезе по стълбите тичешком и не беше изненадан като завари догена, тичащ наоколо и подгодвящ предстоящия пир.

Колко ли ще отнеме, зачуди се той.

И човече, щеше му се да имаше нещо да прави през това време.

Замота се в билярдната стая, защото знаеше, че няма смисъл да предлага помощ на Фриц за подготовката, грабна една щека и разби пет топки. Докато натриваше края на щеката с креда, звънецът на вратата иззвъня.

— Аз ще отворя — извика, докато подготвяше щеката си и закрачи към екрана за проверка на охранителните камери.

На прага стоеше Сакстън, изглеждаше отпочинал и здрав.

Блей му отвори.

— Добре дошъл.

Последва момент на изненада от страна на другия мъж, но се възстанови бързо с усмивка.

— Здравей.

Блей не беше сигурен дали трябва да се прегърнат или не. Да се здрависат?

— Да сложим край на това неудобство, — обяви Сакстън. — Ела тук.

— Да, нали?

След бърза прегръдка Блей грабна стилните куфари Гучи и двамата с мъжа тръгнаха към главното стълбище един до друг.

— Е, как беше почивката ти? — попита Блей.

— Чудесна. Отидох при леля ми — онази, която още ми говори. Има местенце във Флорида.

— Опасно място за вампири. Няма много мазета.

— А, но тя живее в каменен замък, — Сакстън кимна към фоайето. — Не като този. Вечерите бяха топли, океанът беше чудесен и нощният живот беше…

Сакстън спря рязко и Блей го погледна.

— Всичко е наред, нали знаеш. Радвам се, че си прекарал хубаво. Наистина.

Сакстън го огледа спокойно и после промърмори:

— И ти не си стоял без работа, нали?

Дявол да я вземе червената коса. Всякакво изчервяване винаги личеше, а точно сега, шибаното му лице пламтеше.

Завиха наляво пред кабинета на Рот и тръгнаха надолу по коридора със статуите, Сакстън се засмя леко.

— Радвам се за теб и няма да задавам никакви въпроси.

Знаеше отговора на въпроса „кой“, помисли си Блей.

— Да. Така значи…

— Защо не ме въведеш в клюките, — каза Сакстън, когато влязоха в стаята му. — Имам чувството, че ме е нямало цяла вечност.

— Ами… приготви се.

Лукас. Трез и Ай Ем. Куин и неговото въвеждане.

Когато Блей приключи с разказването, Сакстън седеше на леглото си с широко отворена уста.

— Но ти си знаел за това с Куин, нали? — каза Блей, когато най-после спря с новините.

— Да, така е, — Сакстън стегна папийонката си, въпреки че възелът беше перфектен и симетричен. — И трябва да кажа, въпреки че не знам за представянето му на бойното поле колкото теб, всичко, което съм чувал, потвърждава, че тази чест е правилно отдадена. Разбрах, че е изиграл голяма роля във връщането на Рот в безопасност след атентата?

— Смел е, така си е.

Заедно с още доста други неща.

Докато Блей гледаше към коридора и си представяше качулатите фигури, сключили се около приятеля му, всичко, за което можеше да мисли, беше… какво, по дяволите, щяха да му направят?