Сбъдната любов

Глава 72

Трез не беше свикнал да се вози с шофьор. Обичаше сам да кара. Да владее положението. Сам да избира дали да завие наляво или надясно. Тази вечер, обаче, в менюто нямаше „самообслужване”.

В този момент, той се беше разположил на задната седалка на мерцедеса, голям колкото къща. Отпред Фриц, както беше името му, караше като прилеп от ада — едва ли бе нещо, което да очакваш от иконом, който изглеждаше поне на седем хиляди години.

От друга страна, Трез все още не беше на себе си заради главоболието миналата нощ, затова нямаше нищо против веднъж да се повози. Но ако двамата с Ай Ем щяха да живеят тук, поне трябваше да знаят къде точно се намира проклетия имот…

Какво. По. Дяволите.

По някаква причина, възприятията му усетиха промяна в атмосферата, сякаш нещо трептеше около съзнанието му — предупреждение. И без да усети, обляния в лунна светлина пейзаж отвън стана на вълни, и всичко пред погледа му се изкриви. Фокусира се върху вътрешността на мерцедеса. Всичко си беше наред: зърнистата черна кожа, красивите шарки на ореховата облицовка; вдигнатата преграда също изглеждаше както трябва. Следователно нямаше проблем със зрителните нерви.

Отмести поглед към пейзажа навън и разбра, че изкривяването не се дължи на паднала мъгла. Нито пък на някаква странна суграшица. Не, ефекта не беше резултат от времето — всъщност бе нещо друго, напълно… сякаш ужаса кристализираше в самите частици на въздуха и караше пейзажа да губи формата си.

„Супер яко прикритие”, помисли си той.

А досега си мислеше, че само той и брат му крият номера в ръкава си.

— Наближаваме, — каза той.

— Какво е това чудо? — измърмори Ай Ем, поглеждайки през прозореца си.

— Не знам. Обаче трябва да си вземем малко.

Внезапно колата започна да се изкачва, и заради скоростта, която поддържаше стареца, движението съвсем заприлича на старта на влакче в увеселителен парк. Разликата бе, че не спряха на върха и после не последва свободно падане: от нищото пред тях се материализира огромно каменно имение, и се приближи толкова бързо, че Трез стисна облегалката и се приготви за удар.

Изглежда шофьора им знаеше точно къде се намират, и какво разстояние е нужно на бенц-а да спре. С опита на холивудски каскадьор, икономът завъртя кормилото и наби спирачки, паркирайки колата между един понтиак, по който Трез автоматично си падна… и Хамър, който приличаше по-скоро на абстрактна скулптура, отколкото на возило, което става за каране.

— Може би прави грешки с тази, — сухо каза Трез.

Ключалките се отвориха и двамата с Ай Ем излязоха едновременно.

„Човече. Дяволски голяма къща”, помисли си Трез, килнал глава назад, с поглед високо, високо нагоре. До гигантската купчина камъни се почувства като кутре. Като двегодишно пале.

Издигаща се високо в студената нощ, с гаргойли, които наблюдаваха от стрехите, и с две зловещи, четириетажни крила, които се простираха от двете ѝ страни, сградата изглеждаше точно като идеалния дом за краля на вампирите: призрачна, зловеща, заплашителна. Като онези Хелоуински замъци, само че съвсем истинска. Хората вътре наистина хапеха, и то не само, когато ги помолеха.

— Яко, — каза Трез, почувствал се моментално като у дома.

— Господа, защо не заповядате вътре, — каза бодро иконома. — А аз ще се постарая да донеса багажа ви.

— Нее, — контрира го Трез и завъртя към багажника. — Имаме много лайна… ъ, боклуци. -

беше му някак трудно да псува пред пича с фрака. Ай Ем кимна.

— Ние ще се погрижим за багажа вместо теб.

Икономът гледаше ту единия, ту другия, и продължи да се усмихва, без да мръдне от мястото си.

— Моля ви, влезте за тържеството, господа. А ние ще се погрижим за „светските” неща.

— О, не, ние можем…

— Да, искам да кажа, че няма да отнеме…

Фриц изглеждаше объркан и леко паникьосан.

— Но, моля ви, господа, трябва да се присъедините към останалите. Аз ще се погрижа за това. Това е част от работата ми в къщата.

Инатът на иконома изглеждаше съвсем не на място, но ако продължаха да спорят с него, със сигурност щяха да го разстроят: очевидно човека щеше да повърне съсирек, ако двамата внесяха собствения си багаж през входната врата.

„Когато си в Рим…”, помисли си Трез.

— Окей, добре, благодаря.

— Да, благодарим ви много.

Гальовната, широка усмивка веднага се върна на лицето на мъжа.

— Много добре, господа! Именно, много добре.

Когато иконома им посочи вратата, сякаш истинското предназначение на тази огромна, катедрална порта бе загадка, Трез сви рамене и тръгна по настланата с плочи пътека.

— Мислиш ли, че ще ни позволи сами да си бършем задниците? — измърмори под носа си.

— Само ако не вижда кога ходим до тоалетната.

Трез се изсмя и погледна през рамо.

— Това ми прозвуча като шега, Ай Ем? А? Май се пошегува.

Като сръчка брат си с лакът и в отговор получи ръмжене, той се пресегна към бравата на тежката порта. Остана леко изненадан, че не е заключена, но пък с тази… каквото и да беше… наоколо, защо ли ти е да използваш ключалките на Шлаге? Не се изненада, когато вратата се отвори, без да изскърца. Мястото изглеждаше добре балансирано до последния сантиметър, всичко бе премерено и подредено.

Но при такъв иконом, който да ръководи домакинството, сигурно всяко боклуче под леглата беше повод за национална катастрофа.

Оставил зад гърба си студа навън, той пристъпи в малко антре с мозайка на пода и висок таван, и се озова пред камера за разпознаване. Знаеше за какво се използва — и затова набута лицето си право в полезрението на камерата. Моментално вътрешната врата, с размери, подходящи за банков трезор, се отвори широко.

— Здравей! — заговори една жена. — Ти си тук.

Трез почти не забеляза Елена, защото вниманието му привлече нещо зад нея.

— Здрасти… как си….

Не чу отговора ѝ. О… леле. О… какъв красив цвят.

Трез не осъзнаваше, че тръгва напред, но го направи, и се приближи към най-невероятното архитектурно чудо, което бе виждал някога. Огромните колони от малахит и мрамор се издигаха до тавана, по-висок от небето. Кристалните полилеи и златните свещници блещукаха. А кървавочервеното стълбище, голямо колкото стъпалата в градския парк, се издигаше от мозаечния под и изглежда изобразяваше… напълно разцъфтяло ябълково дърво.

Външността на имението изглеждаше навъсена, ала отвътре направо блестеше.

— Може да си съперничи с дворец, — заяви възхитено Ай Ем. — О, Елена, здрасти, момиче.

Трез не забелязваше, че брат му прегръща шелана на Ривендж. Наоколо се движеха и други хора, предимно жени, но измежду тях той разпозна Блей и един рус мъж, заедно с Джон Матю, и, разбира се, Рив, който вървеше срещу тях, подпирайки се на бастуна си.

— Партито не е за вас двамата, но може да си представите, че е.

Ай Ем и Рив се прегърнаха, но Трез продължаваше да не обръща никакво внимание. Всъщност, нещото в цветовете на дъгата, което привлече вниманието му, изчезна.

Застанала под извития свод, водещ към трапезарията, Избраницата, която бе видял в лагера на Ривендж, разговаряше с някой, който също носеше бяла роба. Зрението на Трез мина във фаза „тунелно” и после той прикова погледа си върху нея и остана така.

„Погледни ме”, насочи волята си към нея. „Погледни ме”.

В този момент, сякаш усетила заповедта, Избраницата обърна поглед към него.

Трез автоматично се втвърди, а тялото му се изду от желание да отиде до жената, да я грабне и да я занесе някъде на по-усамотено място. За да я маркира.

Гласът на Ай Ем бе точно това, което нямаше нужда да чува в ухото си:

— Продължава да не е за теб, братко.

„Бъзикай се ти”, си помисли Трез, когато Избраницата отново насочи вниманието си към жената, с която разговаряше.

Щеше да я има, дори това да го убие. А ако наистина се стигнеше до това, живота му така или иначе не беше безкраен купон, особено в момента.

Куин се свести, легнал в горната част на олтара. Черепът бе непосредствено до главата му, сякаш първият брат се грижеше за него, докато изтрезнее. Мигна няколко пъти да избистри зрението си и осъзна, че гледа към стена с имена: всеки квадратен сантиметър от огромната мраморна плоча, срещу която стоеше, бе гравиран с имена на Древния език. Изключение правеше мястото с двете дръжки.

Седна и краката му се залюляха свободно, гърбът му изпука, а главата му се замая. Разтри лицето си, скочи на крака и тръгна напред… докато не докосна изрязаните букви.

— Ти си най-отдолу в другия край, — каза зад него Зейдист.

Куин се завъртя на пети. Братството отново стояха там долу, и всички се хилеха като копелета. Бостънският акцент на Бъч закънтя:

— Страшна тръпка е да видиш името си там. Трябва да го провериш.

Куин се обърна отново. Наистина, като проследи имената надолу вдясно, той откри името на ченгето… и после своето собствено.

Краката му се подкосиха и той се наведе и падна на колене пред прецизно подредените символи. После погледна към стената, където отделните имена постепенно се сливаха с шарката на мрамора. Точно като Братството. Без индивиди; важна беше само групата.

И той бе част от нея.

По дяволите… и неговото име бе изписано там.

Куин очакваше трансформиращо преживяване — като онова, за което се пееше в „Ти принадлежиш”, бе готов да получи удар в гърдите, или може би да му прималее от радост… или за бога, някой да му запее „Ти си мъжът”, която се въртеше в главата му.

Не се случи. Да, наистина изпитваше благодарност. По дяволите, чувстваше се адски горд. Бе готов да излезе там и да се бие като яко копеле. Но щом се изправи на крака, откри, че въпреки новооткритата цялост, част от него оставаше отделена и объркана. Все пак последните няколко дни бяха адски — сякаш съдбата беше сложила живота му във въртящ се блендер и си правеше салса от задника му.

Може би се дължеше на факта, че никога не бе добър в изразяването на чувствата си. И нямаше да се промени. Поне този път не бягаше.

Докато вървеше надолу, за да се присъедини към братята, той получи толкова много потупвания по гърба и сръчквания в гърдите, че вече знаеше как се чувства спаринг партньора след тренировка.

И тогава му просветна… щеше да се прибере у дома при Блей.

Пресвета Дева Марийо, ако трябваше да използва израза на ченгето, нямаш търпение да закове погледа си на другия мъж. Може би щеше да се промъкне и да му каже как е, макар че вероятно не биваше а го прави. Може би щеше да отиде горе в стаята му след като партито приключи и… ъм, да… за малко.

Добре, сега вече се почувства изтощен.

Рейдж метна черната си роба върху него.

— Ами, добре дошъл в лудницата, ти жалък кучи сине. Прикован си за нас доживот.

Куин сви вежди и си помисли за Джон.

— Какво ще стане с позицията ми на аструкс нотрум?

— Изчезна, — каза Ви и от своя страна го наметна. — Ти си свободен мъж.

— Значи Джон знае?

— Не, не знае, че получаваш това повишение. Но му беше казано, че вече не може да си неговия личен войник. — Когато Куин докосна татуировката под окото си, Ви кимна. — Да, ще променим това — не е като да умреш или да те уволнят. По-скоро прилича на почетно освобождаване от отговорност.

О, супер. По-добре, отколкото да му връчат заповедта за уволнение или да го натъпчат в плитък гроб.

Всички започнаха да се изнизват и Куин хвърли един последен поглед на пещерата. Беше много странно: да, той беше историческо явление, но в същото време усещаше, че това е кулминация на всички нощи, прекарани в битки редом с братята, и вътрешната логика правеше това необикновено събитие да изглежда… неизбежно.

Тръгнали по обратните стъпки, Куин скоро се озова в коридора с лавиците от пода до супер високия таван.

— Исусе… Христе, — въздъхна той, завладян от безбройните гърнета с лесъри.

Всички спряха.

— Урните? — попита Рот.

— Да, — каза Тор с насмешка. — Нашето момче изглежда впечатлено.

— И трябва да е, — измърмори Рейдж и пристегна колана на наметалото си. — Ние сме страхотни.

От тълпата се чуха стонове и възклицания, и повечето завъртяха многозначително очи.

— Поне очите му не станаха на понички, — измърмори някой.

— Това е Ласитър, — чу се в отговор.

— Господи, тъпото копеле трябва да спре да гледа шибания Никелодеон.

— Наред с всичко останало.

— Фокусирайте се, хора, — отряза ги Рейдж. — Може ли просто да се насладим на момента?

Одобрително ръмжене замени мрънкането, и гърления звук се надигна и прониза спомените за мъртвите им врагове.

— Само си помисли, — каза Тор и прегърна Куин през рамото, — сега и ти ще може да сложиш своето гърне с лесър тук.

— Супер сделка, — измърмори Куин, докато оглеждаше всички видове съдове. — Много добра сделка.

Всички излязоха през старите порти, които изглеждаха толкова масивни, че сигурно щяха да са нужни няколко часа, за да се срежат с горелка. После отместиха още някакво препятствие встрани, което приличаше досущ на пещерна стена, и най-забавното бе, че всички минаха през някаква ниша в земята и се озоваха отново в ескалейда. Отне известно време, докато прекосят гората с колите си, но в мига, в който зърнаха светлините на имението, той се развълнува, тялото му започна да се мята в седалката и ръката му не спираше да търси ключалката на вратата.

Джипът беше намалил едва, когато той откопча колана и изскочи навън. Братството избухна в смях — всички те приемаха по-разумно положението след неговото пробуждане, ала го последваха, докато подскачаше нагоре по стъпалата. Стигнал огромния преден вход, той отвори рязко вратата и се стрелна вътре, завирайки лице в охранителната камера.

Чу гласовете на братята зад него…

Неговите братя. Нали вече бяха такива.

Братята му се лигавеха, когато го настигнаха, и Фриц отвори вътрешната врата пред тях.

Куин почти събори иконома на гръб, когато скочи вътре. Всички се усмихваха — шеланите в къщата, кралицата, догените, пръснати навсякъде… Ай Ем, Трез, и Рив и Елена…

Той се огледа за червената коса, претърси столовата, после извърна поглед към билярдната зала. Къде беше…

Куин спря. От другата страна на масата за билярд, на дивана, обърнат към телевизора, закачен над камината, Блей и Сакстън седяха един до друг. Бяха обърнати лице в лице, с по чаша джин с тоник в ръка, и изглеждаха така, сякаш водеха задълбочен разговор.

Внезапно Блей се засмя и главата му се отметна назад…

В този момент той погледна към Куин. На мига изражението му стана сериозно.

— Поздравления!

Гласът на Лейла го обърка и той се обърна към нея със замъглен поглед, а съзнанието му се въртеше, въпреки че не биваше: той знаеше от самото начало, че Сакстън ще се върне след ваканцията си.

— Толкова се радвам за теб! — Лейла го прегърна и той автоматично уви ръце около нея.

— Благодаря. — Отдръпна се и разроши косата си. — Е, ъ, как се чувстваш?

— Гади ми се и съм супер!

Куин потъна в собствената си кожа, опитвайки се да открие радостта от бременността.

— Толкова се радвам. Аз наистина… се радвам.