Сбъдната любов

Глава 82

Куин за втори път извърна глава. Не можеше да е чул правилно.

— Какво…?

— Скъсах с него, да кажем, преди около две седмици.

Куин усети как клепачите му замигаха по-бързо.

— Защо… чакай, не разбирам.

— Не се получаваше. Отдавна не вървеше между нас. Онази нощ, в която се прибра, след като е бил с някой друг — вече се бяхме разделили, така че на практика не ми е изневерил.

По някаква откачена причина, единственото, за което Куин можеше да мисли, бе Майк Майърс и репликата му „Извинете? Бакпулвер?”

— Но аз си помислих… чакай малко, двамата изглеждахте наистина щастливи. Убиваше ме, че всяка вечер вие… ъхъ.

Блей потрепна.

— Съжалявам, че излъгах.

— Пооооо дяволите. Почти го убих.

— Може би си опитал да проявиш доблест. Той го разбра.

Куин сбърчи вежди и поклати глава.

— Нямах представа, че двамата не сте… е, вече го казах.

— Куин, искам да те попитам нещо.

— Давай. — Само да можеше да се фокусира върху въпроса.

— Когато с теб бяхме заедно… онази нощ… и когато ти каза, че никога не си… сещаш се….

Куин го чакаше да довърши мисълта си. Но когато не продължи, Куин се зачуди какво точно намеква Блей.

О, това ли. Куин не можеше да повярва, че бузите му се затоплиха и се изчерви.

— Да, онази нощ.

— Е, ти никога ли не си…

На фона на всичко, сервирано до момента, неговите думи изглеждаха незначителни. Освен това, вярното си беше вярно.

— Ти си първия и единствен мъж, с който съм бил по този начин.

Блей замълча. И после изтърси:

— О, Господи, много съжалявам, аз…

Куин се намеси, прекъсвайки излишното извинение.

— Аз не съжалявам. Не бих намерил по-подходящ, който да отнеме девствеността ми. А и първият винаги се помни.

Поздравления, Сакстън, извади голям късмет, шибан духач.

Пак настъпи тишина. И тъкмо когато Куин бе готов да погледне часовника си и да направи нещо, за да сложи край на конфузната ситуация, Блей заговори.

— Няма ли да ме попиташ защо между мен и Сакстън нямаше да се получи никога?

Куин врътна очи.

— Знам, че не е заради проблеми в спалнята. Ти си най-добрият любовник, който някога съм имал, и предполагам че и братовчед ми се е чувствал по същия начин.

Шибаният, лапащ пишки, кучи син Сакстън.

Осъзнал, че другия мъж не казва нито дума, Куин го погледна. В сините очи на Блей имаше странно пламъче.

— Какво? — О, за бога. — Добре. Защо нямаше да се получи между вас?

— Защото бях, и оставам, напълно и безусловно и абсолютно… влюбен в теб.

Куин зяпна. Ушите му забучаха и той се зачуди дали чува правилно. Наведе се по-близо.

— Извинявай. Ти какво…

— Хей, бебчо. — Женски глас ги прекъсна.

От дясната му страна, една жена с толкова огромен бюст, че да напълни две купи за салата, се притисна в тялото му.

— Какво ще кажеш за партньор в престъплението…

— Чупката, — излая блей. — Той е с мен.

Внезапно гръбнака на Куин се изпъна. Подейства му ледения огън, който струеше от сините очи на Блей, и който даваше да се разбере, че мъжа е готов да разкъса гърлото на жената, ако не изчезне на мига. И това беше… страхотно.

— Добре, добре. — Тя вдигна ръце, давайки знак, че се предава. — Не знаех, че сте заедно.

— Така е, — изсъска Блей.

И когато жената с по-рано блестящата идея се дръпна на пръсти, Куин се обърна към Блей, наясно, че на лицето му е изписан шок заради случващото се.

— Заедно ли сме? — задъхано попита бившия си най-добър приятел.

Музиката в клуба гърмеше, дансинга бе пълен с непознати, които сновяха покрай тях непрестанно, бармана сервираше напитки, „работещите” момичета работеха, и живота на хиляди други около тях продължаваше да тече… но за тях двамата времето спря. Блей протегна ръце и притисна лицето на Куин между дланите си, а синия му поглед излъчваше топлина.

— Да. Да, заедно сме…

Куин едва не му налетя, само смали разстоянието между устните им и целуна веднъж любовта на живота си, още веднъж… и пак — и въпреки това нямаше идея какво се случва, дали е реално и дали страховете му бяха на път да изчезнат.

След всички страдания копнееше за облекчение, пък било то и само временно.

Когато се отдръпна, Блей свъси вежди.

— Трепериш.

Беше ли възможно в действителност да не си въобразява.

— Така ли?

— Да.

— Не ми пука. Обичам те. Обичам те толкова много, и съжалявам, че не бях достатъчно мъж, за да го призная…

Блей го спря с целувка.

— Сега си достатъчно мъж — останалото е минало.

— Аз просто… Господи, наистина треперя, нали?

— Да. Но всичко е наред — държа те.

Куин обърна лице към едната длан на мъжа.

— Винаги си до мен. Винаги си ме подкрепял и… винаги си притежавал сърцето ми. Душата ми. Всичко мое. Просто ми се искаше да не ми беше отнело толкова време, за да събера кураж. Това мое семейство… почти ме уби. Не само благодарение на Бранителите на честта.

Погледа на Блей се премрежи. И той отпусна ръце.

— Какво? — изцепи Куин. — Да не би да казах нещо нередно?

О, Господи, знаеше, че е прекалено хубаво, за да е истина…

За известно време Блей просто се взираше в него. Но после подаде длан напред.

— Дай ми ръката си.

Куин се подчини мигновено, все едно тялото му се подчиняваше на думите на Блей, а не на собствения му мозък. Когато нещо се плъзна на пръста му, той подскочи и погледна надолу.

Беше пръстен с печат. Пръстенът с печат на Блей. Онзи, който бе получил от баща си веднага след трансформацията си.

— Ти си идеален точно такъв. — Гласът на Блей звучеше стабилно. — Няма нищо сбъркано в това, което винаги си бил. Гордея се с теб. И те обичам. Сега… и винаги.

Погледа на Куин се размъти, ама много яко.

— Гордея се с теб. И те обичам, — повтори Блей. — Винаги. Забрави за старото си семейство… сега имаш мен. Аз съм твоето семейство.

Той само гледаше пръстена, семейния герб, усещаше тежестта му на пръста си, наблюдаваше как светлината се отразява о скъпоценния метал. Изглежда през целия си живот бе мечтал за един от тези пръстени. И кой да предположи, че както обикновено… както винаги, Блей отново се оказа човека до него.

Куин се задави от надигащия се плач, и усети как го придърпват към големите, мощни гърди, а силните ръце се увиха около него и го прегърнаха здраво. И тогава, от нищото, усети полъха на тъмни подправки, онзи мирис — обвързващия мирис на Блей — най-прекрасното нещо, което бе усещал с ноздрите си.

— Горд съм с теб и те обичам. — Блей повтори за пореден път. Познатият му глас разсичаше всичките години на отхвърляне и съдене, и не само даваше на Куин въже, за което да се хване, ала му предлагаше и ръка от плът и кръв, която да го изведе от тъмнината на миналото му…

И да го поведе към бъдеще, което не изисква лъжи или извинения, защото това, което представляваше той, и което бяха двамата заедно, бе необикновено и същевременно съвсем обичайно. Все пак, любовта е универсална.

Куин стисна здраво юмрук и осъзна, че никога повече няма да свали този пръстен.

— Винаги, — измърмори Блей. — Защото трябва да си винаги на място за семейството си.

Исусе Христе, Куин хлипаше като женчо. Но изглежда Блей нямаше нищо против и не се опита да го съди.

Нали в това се криеше смисъла.

— Винаги, — отвърна дрезгаво Куин. — Винаги…