Сбъдната любов

Глава 42

Лейла не спеше, разбира се.

Когато бе казала на Куин да тръгва, наистина бе имала предвид, че не иска да го вижда. Странното беше, че дори като нямаше никого в стаята при нея, не получаваше пристъпи на истерия. Не плачеше. Не проклинаше.

Просто лежеше свита на една страна, умът й, потънал дълбоко в тялото, постоянното усещане на всяка болка и схващане на мускул я подлудяваше. Нямаше как да промени това обаче. Сякаш някаква част от нея бе убедена, че ако само знаеше в кой етап беше, можеше някак да поеме контрол над процеса.

Което, разбира се, беше пълна тъпотия. Както би казал Куин.

Картината как той стои в клиниката, опрял кинжала си в гърлото на лечителя, беше като излязла от някоя от книгите в библиотеката на Светилището — драматичен епизод, който бе част от нечий друг живот.

Положението, в което се намираше на леглото, обаче й припомни, че случаят не беше такъв…

Почукването на вратата беше леко, което предполагаше, че посетителят бе жена.

Лейла затвори очи. Колкото и да оценяваше каквато и да било проява на внимание, далеч повече би предпочела който и да беше отвън, да си остане в коридора. Краткото посещение на кралицата я беше изморило, въпреки че много го оценяваше.

— Да, — когато гласът й едва достигна собствените й уши, тя се прокашля. — Да?

Вратата се отвори и първоначално тя не позна кой беше заради сянката, която изпълваше пространството пред вратата. Висока. Силна фигура. Не беше мъж обаче…

— Пейн? — каза тя.

— Може ли да вляза?

— Да, разбира се.

Докато Лейла заставаше в седнало положение, жената войн я притисна да лежи и след това я прегърна.

— Не, не, моля те… почивай си.

Една от лампите беше оставена на бюрото и на нежната светлина кръвната сестра на брата от Братството на Черния Кинжал Вишъс бе доста страховита, диамантените й очи сякаш проблясваха и изостряха силните черти на лицето й.

— Как си? — попита жената внимателно.

— Много добре, благодаря ти. А ти?

Жената войн реши да кара направо.

— Много съжалявам за… състоянието ти.

О, как й се искаше на Лейла това да беше нещо, което Фюри или другите да не бяха споделяли с никого. И все пак излизането й от къщата беше по-скоро драматично, нещо, което би породило доста притеснителни въпроси. Въпреки всичко, нуждата й от лично пространство по-скоро би отбягнала това неприветливо, макар и състрадателно посещение.

— Благодаря ти за думите, — прошепна тя.

— Може ли да седна?

— Но разбира се!

Очакваше жената да се настани в някой от столовете, които бяха пръснати като декори в стаята. Но Пейн не го направи. Тя се приближи до леглото и седна до Лейла.

Принудена поне да изглежда като добра домакиня, Лейла се поизправи, като направи гримаса, когато мускулите й се схванаха по средата на действието.

Пейн изпсува тихичко, а Лейла трябваше отново да легне. Със суров глас каза:

— Прости ми, но не мога да приемам посетители сега, независимо от добрите ти намерения. Благодаря ти, че изрази съчувствие към…

— Знаеш ли коя е майка ми? — прекъсна я Пейн.

Лейла поклати глава, легнала върху възглавницата.

— Моля те, просто си върви…

— Знаеш ли? — каза сурово жената.

Внезапно на Лейла й се доплака. Просто нямаше силите за какъвто и да е разговор в този момент, а със сигурност не и ако ставаше дума за мамени.

Не и когато губеше детето си.

— Моля те.

— Родена съм от Скрайб Върджин.

Лейла се намръщи, чу думите въпреки болката, психическа и физическа.

— Извинявай?

Пейн си пое дълбоко въздух, сякаш разкриването не беше нещо, на което се наслаждаваше, а по-скоро някакво проклятие.

— Аз съм от собствената плът на Скрайб Върджин, родена от нея отдавна, скрита от летописите на Избраниците и от очите на други страни.

Лейла запримига в шок. Видът на жената със сигурност беше открехвал мистериозни въпроси от всякакъв тип, ала тя определено не беше задавала никакви, тъй като не й влизаше в работата. Знаеше със сигурност само, че никога не се беше споменавало святата майка на расата им някога да бе раждала дете.

Всъщност цялата структура на тяхната вероизповедна система беше основана върху това това нещо да не се случва.

— Как е възможно това? — попита задъхана Лейла.

Блесналите очи на Пейн бяха сериозни.

— Не е нещо, което бих поискала. И не е нещо, за което говоря.

В напрегнатия момент, който последва, Лейла нямаше как да не забележи истината в това, което казваше жената. Нито пронизващия гняв, причината, за който всеки можеше да се досети.

— Ти си светица, — рече Лейла със страхопочитание.

— Ни най-малко, уверявам те. Но потеклото ми ме е възнаградило с определена… как да го кажа? Способност.

Лейла се напрегна.

— И каква е тя?

Диамантените очи на Пейн не трепнаха и за миг.

— Искам да ти помогна.

Ръката на Лейла се стрелна към долната част на корема й.

— Ако имаш предвид това да се приключи по-бързо… не.

Носеше детето си за толкова скъпоценно кратко време в себе си. Независимо колко дълго щеше да трае болката, нямаше да жертва и минута от несъмнено единствената си бременност.

Никога повече нямаше да мине през това. За в бъдеще, когато дойдеше периодът й на нужда, щеше да бъде упоена и това е.

Веднъж, за един живот, бе предостатъчна загуба, за да я преживее отново.

— А ако вярваш, че можеш да спреш това, — продължи Лейла — не е възможно. Няма нищо, което може да се направи.

— Не съм сигурна за това, — очите на Пейн бяха съсредоточени. — Бих искала да опитам да спася бременността ти. Ако ми позволиш.