Сбъдната любов

Глава 15

Тя кървеше. Лейла погледна към парчето тоалетна хартия в ръката си, червеното петно, което толкова ясно се открояваше от бялата повърхност, беше равностойно на писък. Протягайки се, пусна водата на тоалетната и се изправи, подпряна на стената. С една ръка на корема си и другата на плота на мивката, а после и на рамката на вратата, тя се запрепъва към спалнята, като се насочваше директно към телефона. Понечи да се обади на д-р Джейн, но се отказа. Ако наистина бе в процес на спонтанен аборт, поне имаше възможност да спести на Куин гнева на Примейла — ако запазеше всичко това в тайна. А да иска помощ от лекаря на Братството не бе най-добрият начин да опази тайната. Все пак имаше само една причина, поради която една жена можеше да кърви — а заради това със сигурност щяха да изникнат въпроси за периода ѝ на нужда и как се беше справила със ситуацията. Отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади малък черен тефтер. Набра номера на клиниката за цивилни с трепереща ръка. Когато затвори след няколко минути, имаше записан час за след половин час. Само че как щеше да стигне до там? Не можеше да се дематериализира — бе прекалено изнервена, а и бременните женски не биваше да го правят. И не беше много сигурна, че може сама да се закара. Уроците на Куин бяха лесни за схващане, ала просто не можеше да си се представи — в нейното състояние, — да тръгне по магистрала и да се опитва да се справи с трафика на хората. Единственият отговор бе Фриц Пърлматър. Насочвайки се към дрешника, взе една мека долна риза, усука я, така че сега приличаше на дебело въже, постави я между краката си и я задържа там с помощта на няколко чифта бельо. Решението на проблема с кървенето бе изключително неудобно, така че ѝ беше доста трудно да ходи, ала това бе най-малкият ѝ проблем. Едно телефонно обаждане до кухнята и превозът ѝ беше уреден. Сега само трябваше да слезе по стълбите, да мине през фоайето и да стигне до дългата лимузина — без който и да е от мъжете в къщата да я види. Точно когато тръгна да излиза от стаята си, видя отражението си в огледалата на стената. Трябваше само да се погледне към бялата ѝ роба и елегантната ѝ прическа, за да се разбере че е Избраница — никoй друг, освен свещените жени на Скрайб Върджин, не се обличаше така. Дори и да се представеше с фалшивото име, което даде на рецепционистката, пак щяха да я разпознаят. Като свали робата си, тя се опита да облече анцуг, но превръзката, която си беше направила, правеше това невъзможно. А дънките, които бяха купили двамата с Куин, също нямаше да свършат работа. Махна долната риза и използва хартиени кърпи, за да се справи с проблема, и успя да се напъха в дънковия плат. Тежкият пуловер, който облече, скри извивките ѝ и я стопли, а бързото сресване и хващане на косата ѝ на опашка я накараха да изглежда… почти нормална. Като излезе от стаята си, стискаше в ръце мобилното устройство, което Куин ѝ бе дал. За момент се замисли дали да не му се обади, ала какво щеше да му каже? Той не можеше да направи нищо за това, точно както и тя… О, Скрайб Върджин, тя щеше да загуби детето им. Мисълта се появи в главата ѝ точно когато стигна до върха на величественото стълбище: Тя губеше детето им. Точно в този момент. Тук, пред офиса на краля. Изведнъж таванът се стовари върху главата ѝ, а стените на грандиозното просторно фоайе се приближиха толкова близо до нея, че не можеше да си поеме дъх.

— Ваша светлост? — Опомняйки се, тя погледна към дъното на стълбите. Там стоеше Фриц в обичайното си облекло, а старото му мило лице беше разтревожено. — Ваша светлост, ще тръгваме ли? — попита той. Тя кимна и докато слизаше внимателно по стълбите, не можеше да повярва, че всичко е било за нищо, всичките часове, прекарани с Куин… вледеняващото кръвта чувство, когато беше разбрала какви бяха последиците от стореното… всичката тревога, всичкото притеснение и тихата коварна надежда. Фактът, че беше подарила девствеността си за нищо. Куин щеше да страда много, а провалът, който му бе донесла, само уголемяваше нейната собствена болка. Като й служи през периода ѝ на нужда, той бе жертвал тялото си в името на желанието си да има кръвна връзка със същество, което иначе не би избрал да има. Това, че биологията имаше свои собствени планове, не я утеши. Загубата… беше нейна вина.

Само това, което те е наранило, може да те излекува.

Според Сакстън това беше доста необмислена и въпреки това вярна поговорка. Докато стоеше гол пред огледалото в банята си, той остави сешоара и прокара пръсти през косата си. Вълните застанаха на обичайното си място, русите кичури идеално допълваха квадратното му гладко лице. Образът, който го гледаше от огледалото, бе същият като миналата нощ и като нощта преди това, ала колкото и да му бе познато отражението му, той се чувстваше като напълно различен човек. Всичко вътре в него се бе променило толкова много, че беше логично трансформацията да повлияе и на външността му. Уви, не беше. Обръщайки гръб на огледалото, той се запъти към дрешника си, мислейки си, че не би трябвало да се изненадва от това колко е разстроен, нито от фалшивото външно спокойствие, което демонстрираше. След като беше говорил с Блей, му беше отнело един час да премести всичките си неща от спалнята, която споделяше с бившия си любовник, в апартамента в края на коридора. Апартаментът беше отреден за него още откакто беше дошъл да живее в имението, но когато нещата с Блей се задълбочиха, вещите му постепенно бяха намерили пътя си до другата стая. Процесът беше едва забележим, точно както любовта му нарастваше неусетно — една блуза тук и чифт обувки там, една вечер — четка за коса, на следващата — чорапи… разговор за общи ценности, последван от седем-часов секс-маратон, след който кофичка сладолед с вкус на кафе и само една лъжичка за целта. Не беше осъзнал колко голямо разстояние беше изминало сърцето му, точно като турист, изгубил се в пустошта. След половин миля все още можеш да видиш откъде си тръгнал и лесно би могъл да се върнеш обратно. Ала след десет мили и няколко отклонения нямаше връщане назад. На този етап единственото, което можеш да направиш, е да използваш наличните средства, за да си построиш заслон и да пуснеш корени. Беше помислил, че с Блей щяха заедно да построят заслона си. Да, така беше. В крайна сметка, колко дълго можеше да оцелее несподелената любов? Точно както огънят се нуждаеше от кислород, така беше и с чувствата. Очевидно това не важеше, когато ставаше въпрос за Куин. Не и за Блей. Въпреки всичко Сакстън бе твърдо решен да остане в имението. Блей беше прав за това — Рот, кралят, се нуждаеше от него, а освен това той наистина се наслаждаваше на работата си тук. Беше динамична, оспорвана… и егоистът в него искаше той да бъде юристът, който да реформира закона по правилния начин. Освен ако междувременно някой не отнемеше трона на краля и той не загубеше главата си в процеса. Но човек не можеше да живее живота си, постоянно тревожейки се за подобни неща. Изваждайки пипитения вълнен костюм от гардероба, той си избра също и риза и елек, и ги постави върху леглото. Беше тъжно, дори по-скоро отблъскващо клише да излезе да търси нещо сексапилно и повърхностно, за да се самоизлекува, но предпочиташе да получава оргазми, отколкото да се напие до безсъзнание. А да се преструваш, докато не намериш смисъл в живота отново, също не беше лоша идея. Изобщо не беше лоша идея, помисли си той, докато се оглеждаше в огледалото цял ръст в банята. Той определено изглеждаше добре и това помогна. Преди да излезе, отново провери телефона си. Древните Закони бяха преработени, точно както бе поискал Рот и сега чакаше следващата си задача. Предполагаше, че скоро щеше да разбере каква е тя. Рот бе изключително изискващ, но никога неразумен. А междувременно, той щеше да сподави мъката си в нещо двадесетгодишно, със страхотни мускули, високо около метър и осемдесет, атлетично… И за предпочитане с тъмна коса. Или руса.