Сбъдната любов

Глава 79

Асейл не намираше извинение за ругатните. Според него беше нещо нормално и ненужно. И след като това се знае, имаше доста шибана седмица.

Долу в мазето на къщата, в избата, той и близнаците тъкмо приключваха с организацията на доставките за последните няколко дни: банкноти биваха подредени на пачки, които минаваха през тезгяха, биваха овързани и после подредени според стойността — и крайната цифра беше впечатляваща, дори по неговите стандарти.

Общо имаха около двеста хиляди долара.

Водачът на лесърите и забавната му група убийци свършваха отлична работа.

Човек би казал, че това го прави щастлив.

Но не толкова.

Всъщност беше нещастно копеле и причината за това просто го раздразни повече.

— Вървете до Бенлоиз, — каза той на близнаците. — Вземете следващата пратка кокаин и се върнете да я разделите.

Близнаците бяха царе в натъпкването на добавки в стоката и разделянето й в пакети и това беше хубаво. Убийците взимаха три пъти повече от каквото бяха продали преди.

— После направете доставката, — Асейл погледна часовника си. — Насрочена е за три следобед, така че би трябвало да имате достатъчно време.

Стана от масата, протегна ръце над главата си и изви гръб. Тялото му беше схванато напоследък и знаеше защо: постоянното състояние на нещо като ерекция беше стегнало мускулите на бедрата и раменете му, заедно с други физически прояви,… което беше напълно невъзможно да бъде контролирано.

След като с години не беше отделял време за ерекциите си, беше попаднал в постоянно самозадоволяване.

И всичко, което изглежда се получаваше, бе просто подчертаване на онова, което не получаваше.

През последната седмица бе чакал Марисол да се свърже с него, очакваше телефонът да звънне и не защото някакъв непознат бе идвал отново пред вратата й. Жената го желаеше толкова, колкото той нея, и това със сигурност щеше да доведе до нова среща. Ала обаче не беше. И фактът, че тя демонстрираше това въздържане, с което той се бореше, го караше да поставя пред изпитание не само самоконтрола си, но и ума си.

Разбира се, опасяваше се, че ще се пречупи преди нея.

Тръгна си, отиде нагоре по стълбите и в кухнята. Първото, което направи, бе да прослуша гласовата си поща в случай, че тя се беше обаждала или че пък това нейно черно Ауди най-после се беше задвижило след седем нощи застой. Проклетата кола бе паркирана пред онази къща откакто я беше посетил и сякаш може би тя знаеше, че й беше сложил проследяващо устройство.

Погледна дисплея и видя, че някой му беше звънял, но беше номер, който не беше в телефонния му указател.

Имаше и съобщение на гласовата поща.

Нямаше желание да слуша грешно набран номер от някой човек, но тъй като имаше шанс да е някой лесър, знаеше, че ще се наложи да чуе съобщението.

Докато натискаше копчетата, влезе в склада си за пури. Напоследък доста пушеше и може би вземаше прекалено много кока. Което беше болезнено действащо с обратен ефект — ако човек вече е изнервен и раздразнен, такива стимуланти към това бяха като още дърва в огъня…

— Ола*! Обажда се бабата на Сола, търся… ъ, Асейл,… моля? — Асейл замръзна насред дневната. — Моля, обадете ми се? Благодаря…

С усещане на страх той спря съобщението и набра номера.

Едно позвъняване. Две позвънявания…

— Ола?

Разбира се, не знаеше името й.

— Обажда се Асейл, госпожо. Добре ли сте?

— Не, не… не съм. Намерих номера ви на нощното й шкафче, затова се обадих. Нещо не е наред.

Той стисна айфона си здраво.

— Кажете ми.

— Няма я. Прибра се, но после излезе веднага след като си дойде… чух я да си тръгва. Само че всичките й неща, чантата, колата, всичко е тук. Спях и чух, че някой долу се движи. Извиках името й, но никой не отговори — после чух онзи силен шум — много силен звук — и слязох долу. Входната врата беше отворена и се страхувам, че е отвлечена — не знам какво да правя. Винаги ми казва да не звъня на полицията. Не знам…

— Шшт, всичко е наред. Направила сте правилното нещо. Веднага идвам.

Асейл изтича до входната врата без да си прави труд да казва нещо на близнаците; можеше да мисли само, че трябва да стигне до онази малка къща колкото можеше по-бързо.

Отне му само секунда да се дематериализира и докато приемаше форма в двора, си помисли, че от всички сценарии, които бяха минавали през ума му, този хич не беше сред тях.

Както го информира бабата, аудито беше паркирано в края на улицата. Точно където си беше. Но какво можеше да се забележи?

Имаше следи от неравномерни стъпки в снега, следата пресичаше от моравата към улицата по диагонал.

Отвлечена е, помисли си Асеил.

По дяволите.

Притича след следите, натисна звънеца и изтупа крака от снега. Мисълта, че някой държеше неговата жена…

Вратата се отвори и жената от другата й страна беше видимо разтреперана. И после съвсем се слиса, когато го огледа.

— Вие сте… Асейл?

— Да. Моля ви, нека вляза, госпожо, и ще ви помогна.

— Не сте мъжът, който дойде преди.

— Не онзи, когото сте видяла, госпожо. Сега, моля ви, нека вляза.

Докато бабата на Марисол отстъпваше встрани, тя зарида:

— О, не зная къде е. Мили боже, няма я, няма я…

Той огледа подредената и светла дневна, после влезе в кухнята, за да огледа при задната врата. Непокътната. Отвори я широко и се наведе напред. Нямаше други следи от стъпки, освен онези, които той бе оставил преди седмица. Затвори и залости с резето, после се върна при баба й.

— Била сте горе?

— Си. В леглото. Както казах, бях заспала. Чух я, че влиза, но бях полубудна. После чух… онзи звук, как някой пада. Казах, че слизам долу, после входната врата се отвори.

— Видяхте ли някаква кола да потегля?

— Си. Но беше много далеч и не можах да видя регистрационния номер.

— Преди колко време?

— Обадих ви се петнадесет, може би двадесет минути след това. Отидох в стаята й и огледах — там намерих салфетката с номера ви.

— Някой звънял ли е?

— Никой.

Той погледна часовника си и после се притесни от това колко бледа беше старата жена.

— Ето, госпожо, седнете.

Докато й помагаше да седне на дивана с цветята в дневната, тя извади изящна носна кърпичка и я притисна в очите си.

— Тя е моят живот.

Асейл се опита да си спомни как хората се обръщаха към по-старите от тях.

— Госпожо…, госпожо…

— Карвальо. Мъжът ми беше бразилец. Аз съм Йесения Карвальо.

— Госпожо Карвальо, трябва да ви задам няколко въпроса.

— Можете ли да ми помогнете? Внучката ми е…

— Погледнете ме в очите, — когато жената го направи, той каза с нисък глас: — Няма нещо, което не бих направил, за да ви я върна. Разбирате ли какво ви казвам?

Изстреля намеренията си право във въздуха и госпожа Карвальо присви очи. После, миг по-късно, тя се успокои и кимна веднъж — сякаш даваше одобрение за това, което той възнамеряваше, въпреки че имаше голяма вероятност това да е свързано с насилие.

— Какво искате да знаете?

— Можете ли да се сетите за някого, който би я наранил?

— Тя е добро момиче. Работи в нощен офис. Не казва нищо.

Значи Марисол не беше казала и думичка на баба си за това, което наистина работеше. Това беше добре.

— Има ли някакви активи?

— Искате да кажете пари?

— Да.

— Ние сме прости хора, — тя хвърли поглед към ръчно ушитите си дрехи. — Нямаме нищо освен тази къща.

Някак се съмняваше в това, въпреки че знаеше доста малко за живота на своята жена. Трудно му беше да повярва, че не изкарваше пари с това свое занимание — и със сигурност не й се налагаше да плаща данъци с такива приходи, които получаваше от хора като Бенлоиз.

Но се опасяваше, че не предстоеше обаждане за откуп.

— Не знам какво да правя.

— Госпожо Карвальо, не искам да се тревожите. — той стана на крака. — Ще се справя незабавно с това.

Очите й отново се присвиха, създаваха впечатление за интелигентност, което го накара да помисли за внучка й.

— Знаете кой го е направил, нали?

Асейл се поклони в знак на уважение.

— Ще ви я върна невредима.

Въпросът беше колко щеше да се наложи да убие, за да изпълни това — и дали самата Марисол щеше да оживее след всичко това.

Самата мисъл, че може да наранят тази жена го накара да започне да ръмжи, кучешките му зъби се оголваха, цивилизованата част от него се смъкваше като кожа на кобра.

Докато Асейл си тръгваше от скромната къща, имаше усещането, че знае за какво е всичко това и ако беше прав? Дори само двадесет минути след отвличането можеше да е вече закъснял.

В който случай негов определен бизнес сътрудник щеше да научи нови уроци за болката.

И Асейл щеше да му бъде учител.

*Hola! — от испански, означава “здравей“