Сбъдната любов

Глава 9

Ритмичният звук от ски за бягане, плъзгащи се по снега, се повтаряше на всеки няколко секунди.

Северната буря бе затихнала по изгрев и проблясъците на изгряващото слънце, показващо се изпод последните останали облаци, минаваха през гората, осветявайки искрящата земя.

Според Сола Морт златните лъчи приличаха на остриета.

Отпред мишената ѝ се показа като яйце на Фаберже, поставено на щанд. Къщата на реката Хъдсън беше архитектурен експонат, структура от деликатно изглеждащи греди, които поддържаха безброй стъклени панели. От всички страни се виждаха отражението на водата и изгряващото слънце, сякаш цялата къща беше направена от замразени картини, уловени от истински творец.

Никoй не може да ми плати достатъчно пари, че да живея там, помисли си Сола.

А може би всичко беше бронирано? Но кой имаше толкова пари.

Според отдела на публичните регистри на Колдуел, земята беше закупена от Винсънт ДиПиетро преди две години и беше развита с помощта на компанията му за недвижими имоти. Не беше пестил от конструкцията — поне според данъците, надвишаващи осем милиона долара. Веднага след като строежът приключил, имотът бил прехвърлен, но не на човек, а на доверителен фонд на компания за недвижими имоти — и имаше само един адвокат в Лондон, посочен като попечител.

Все пак тя знаеше кой живееше там.

Той беше причината да дойде.

Той беше и причината да е въоръжена до зъби. Сола имаше доста оръжия на лесно достъпни места: нож в калъфа на кръста си, пистолет на десния хълбок, сгъваем нож, скрит в яката на бялото ѝ камуфлажно яке.

Мъже като мишената ѝ не обичаха да бъдат шпионирани — макар и да бе отишла само за да събере информация, а не да го убива, беше абсолютно сигурна, че ако я хванат, нещата щяха да загрубеят. Бързо.

Едва помръдвайки, извади бинокъла от вътрешния си джоб, като се ослушваше внимателно. Не се чуваха приближаващи стъпки зад или около нея, а отпред имаше ясен изглед към задната част на къщата.

По принцип, когато я наемеха за подобни задачи, тя действаше през нощта. Не и с тази мишена.

Пласьорите и наркотрафикантите работеха от девет до пет — от девет вечерта до пет сутринта. Спяха и се чукаха през деня, така че това беше времето да проучиш къщите им, да научиш навиците им, да разбереш с кого работят и как се предпазват.

Приближавайки къщата на фокус, вече беше изпълнила задачата си. Вратите на гаража. Задната врата. Малки прозорци, които предполагаше, че водеха към кухнята. И, естествено, огромните френски прозорци, спускащи се от тавана до пода, които покриваха цялото задно крило и ъгъла до брега на реката.

Три етажа.

Вътре не се виждаше никoй.

Човече, това беше много стъкло. И в зависимост от ъгъла на светлината, можеше да види интериора на някои от стаите, особено огромното отворено пространство, което заемаше поне половината от първия етаж. Мебелите бяха уникални и модерни, сякаш собственикът не допускаше вътре никакви случайно мотаещи се наоколо хора.

На бас, че гледката беше невероятна. Особено сега, с частично затъмненото от облаци слънце.

Насочи бинокъла към стрехите под покрива, търсейки охранителни камери, очаквайки да има по една на всеки двадесет фута.

Мда.

О’кей, имаше смисъл. От това, което беше чула, собственикът беше адски предпазлив — а такова непреклонно недоверие водеше до солидна доза защитни мерки, включващи (но не и ограничавайки се с) лични телохранители, бронирани коли и най-вече, постоянно наблюдение на която и да е околност, в която индивидът прекарваше някакво време.

Например, мъжът, който я беше наел, имаше всичко това, та и повече.

— Какво, по… — прошепна тя, фокусирайки бинокъла.

Спря да диша, за да се подсигури, че нищо не бе помръднало.

Всичко това… беше грешно. Нещо като вълна премина през вътрешността на къщата. Мебелите, които можеше да види, бяха едва доловимо вълнообразни.

Като остави бинокъла, тя се огледа наоколо, чудейки се дали проблемът не беше в очите ѝ.

Мне. Всичките борови дървета в гората изглеждаха нормално, неподвижни, клоните им не се движеха в студения въздух. Когато отново погледна през обективите, проследи покрива на къщата и контурите на каменните комини.

Всичко беше напълно неподвижно.

Обратно към стъклата.

Вдишвайки дълбоко, тя задържа кислорода в дробовете си и се подпря на най-близкия брезов ствол за повече стабилност.

Нещо продължаваше да не е наред. Рамките на плъзгащите се стъклени врати, очертанията на верандата и всичко останало в къщата? Неподвижно и солидно. Вътре обаче изглеждаше… някак странно, сякаш имаше някаква картина, която правеше така, че да изглежда, че има мебели… сякаш тази картина беше насложена върху нещо като завеса…. която се бе разместила заради леко раздвижване на въздуха.

Това се очертаваше да бъде далеч по-интересен проект, отколкото бе очаквала. Да докладва за дейностите на бизнес партньора на нейния "приятел" не беше като да бяха запалили огън под задника ѝ. Тя предпочиташе доста по-големи предизвикателства.

Но може би тук имаше повече, отколкото се виждаше на пръв поглед.

В края на краищата, камуфлажът значеше, че криеш нещо — а тя си изкарваше хляба като отмъкваше неща, които хората искаха да запазят скрити. Тайни. Стойностни предмети. Информация. Документи.

Нямаше значение как го наричаше. Това, което имаше значение, беше проникването в заключени къщи, коли, сейфове или куфарчета и измъкването на това, което търсеше.

Тя беше ловец.

И мъжът в къщата, който и да беше, беше нейната плячка.