Надвесен над Куин, Блей усещаше неестествено ясно всичко около себе си: чувството от ръката на Куин отзад на бедрото му, начинът, по който ръба на халата се отриваше в прасеца му, натежалия мирис на секс във въздуха. През целия си живот желаеше това, по-точно през живота след трансформацията си, когато сексуалното му желание се засили. Този момент бе кулминация на безброй мечти и фантазии, тайната му страст най-после се сбъдна.
Изглеждаше съвсем искрен: в разноцветните очи на Куин не се забелязваше сянка на съмнение. Мъжът не само говореше откровено и се кълнеше в името на Господ, ала дори се показваше съвсем уязвим пред някого.
Блей притвори клепачи за кратко. Подчинението беше в абсолютен противовес на всичко, което определяше Куин като мъжкар. Той никога не предаваше нито принципите си, нито оръжието си, нито дори себе си. И все пак този обрат имаше някакъв смисъл. Сблъсъкът със смъртта обикновено караше хората да се обърнат към Господ…
За беда имаше усещането, че това няма да продължи дълго. Несъмнено „проглеждането” на Куин бе свързано със самолетната катастрофа, но също като жертвите на инфаркт, които не след дълго се завръщат към порочната си диета, неговото „откровение” може би нямаше да има дълъг срок на годност. Нямаше съмнение, че Куин наистина мислеше онова, което изричаше в този опияняващ момент. Обаче беше трудно да се повярва, че ще е така завинаги. Куин си беше Куин. И съвсем скоро, след като отшумеше шока — може би през нощта, може би следващата седмица, или дори след месец — щеше да се върне към вглъбеното си, затворено и дистанцирано аз.
Взел решение, Блей отвори очи и се наведе. Когато лицата им се доближиха, устните на Куин се разтвориха — по-плътната му долна устна се присвиваше, все едно вече бе опитал вкуса на това, което искаше, и му бе харесало. По дяволите. Боецът изглеждаше величествено, могъщите му голи гърди грееха под светлината на лампата, кожата му носеше блясъка на възбудата, продупчените зърна на гърдите му се вдигаха и смъкваха под непрестанния ритъм на сгорещената му кръв. Блей прокара длан по опънатите мускули на ръката, която ги свързваше, от широкото силно рамо до едрия бицепс и усукания трицепс.
Отмести ръката от бедрото си. И отстъпи настрани.
Куин пребледня до такава степен, че изглеждаше пепеляво сив.
В настъпилата тишина Блей не каза нито дума. Не можеше — гласът му просто изчезна.
Краката му омекнаха, запрепъва се към изхода, ръцете му просто се мятаха около бравата на вратата, и не след дълго най-после успя да координира движенията си и да я отвори. Озовал се навън, не си спомняше дали затръшна вратата или я затвори тихо. Не измина много крачки. Само на три крачки преди стаята си, той се срина до гладката, студена стена в коридора. Задъхваше се. Едва дишаше на пресекулки. Цялото усилие беше напразно. Нещо в гърдите му го задушаваше все по-силно, и внезапно зрението му отказа и пред погледа му се появи шахматна дъска в черно и бяло.
Осъзна, че сигурно ще припадне, затова седна със сгънати под себе си крака и наведе глава между коленете. Дълбоко в съзнанието си се молеше коридора да остане празен. Никак не искаше да му се налага да обяснява какво се е случило, особено когато се намираше пред стаята на Куин, очевидно възбуден, с треперещо тяло, сякаш вътре в него се случваше земетресение.
— Исусе Христе..
„Тази вечер почти не умрях и това ме накара да се осъзная. Там горе, в самолета, докато се взирах в непрогледната нощ, не мислех, че ще оцелея. И тогава всичко ми се изясни.”
— Не, — изрече на глас Блей. — Не…
Отпусна глава в ръцете си и се опита да успокои дишането си; трябваше да мисли рационално и да действа разумно. Не можеше да си позволи да задълбава повече от…
Разгорещените, бляскави, разноцветни очи бяха жива легенда.
— Не, — изсъска той.
Докато гласът му отекна дълбоко в съзнанието, той реши да послуша съвета си. Отношенията им нямаше да се задълбочат. Преди много време бе изгубил сърцето си по този мъж. Сега отказваше да загуби и душата си.
След час, два или може би шест, Куин лежеше гол между хладните чаршафи, загледан право в тавана, който не можеше да види в непрогледния мрак.
Дали и Блей бе почувствал същата ужасна, пареща болка? Например онзи път, когато се сдърпаха в мазето на родителите му и когато Куин се беше приготвил да напусне Колдуел, заявявайки категорично, че между тях не може да просъществува никаква връзка? Или може би след онзи път, когато се целунаха в клиниката и Куин отказа да продължат по-нататък? Или след последния им сблъсък, когато двамата почти щяха да свършат заедно, точно преди първата среща на Блей със Сакстън?
Усещаше празнота. Също като тази стая: без осветление, почти празна, само четири стени и таван. Чувстваше се като скелет, покрит единствено с кожа.
Размърда ръцете си и ги сложи върху туптящото си сърце, само за да се увери, че все още има такова. Съдбата наистина знаеше как да те научи на нещо, което трябва да знаеш, но не си наясно, че имаш нужда от урок, докато не ти го сервира. Прекарваше твърде много време, зает единствено със себе си, и със своя дефект, и с провала си в обществото и пред семейството. Дълго време беше пълна развалина и Блей беше засмукан във вихрушката му, само защото го беше грижа.
А той кога изобщо бе подкрепял най-добрия си приятел? Какво бе направил някога за него? Блей имаше право да изхвърчи от стаята му. Така се казваше, нали — „Твърде малко, прекалено късно”? А и не беше като Куин да предлага награда на победителя. Под повърхността наистина не се чувстваше стабилен. Не намираше покой.
Всъщност заслужаваше всичко това…
Лъчът светлина имаше лимонено жълт цвят и разцепи черното поле пред погледа му, все едно непрогледния мрак беше парче плат, а лъча — остър нож. Някой се промъкна тихо в стаята му и затвори вратата.
Още по аромата се досети кой е. Сърцето на Куин запрепуска и той се надигна от възглавниците и се изправи.
— Блей…?
Чу се едва доловимо шумолене и робата се смъкна от тялото на високия мъж. И миг по-късно матрака се огъна под голямата тежест на мъжа. Куин се пресегна в мрака и с безпогрешна точност улови с ръце врата на Блей отстрани, сякаш бе огрян от светлина. Не смееше да говори — страхуваше се, че думите ще му изневерят и ще съсипе чудото.
Вдигна глава и придърпа Блей надолу към себе си; когато кадифените му устни се озоваха пред неговите, той ги целуна отчаяно и Блей му отвърна. Изведнъж потисканото минало се отприщи с такава ярост, че когато усети вкуса на кръвта, не беше сигурен чии зъби кого са проболи. На кой, по дяволите, изобщо му дремеше?
Със силно и рязко дръпване, той положи Блей на леглото и после се претърколи върху мъжа, разтвори бедрата му и се настани между тях с леки тласъци, докато твърдия му член не опря този на Блей…
И двамата изстенаха.
Зашеметен от всичката тази гола кожа, Куин започна да движи таза си нагоре и назад, слабините им се търкаха и горещата им плът ги караше да се целуват още по-страстно и влажно. Полудяха, навсякъде, бързо, по-бързо, по-бързо — по дяволите, мамка му, изпитваше такъв силен глад за близост, че не осъзнаваше къде се намираха ръцете му или какво докосваха — проклятие, имаше прекалено много кожа, която да бъде докосвана, твърде много коса, която чакаше да бъде опивана, прекалено много…
Куин се надърви, топките му се втвърдиха, възбудения му член се движеше между тях и той свърши навсякъде. Не му попречи и той не забави темпото дори за миг. С рязко движение се отскубна от устата, която можеше да целува през следващите сто години, и се намести надолу към гърдите на Блей. Мускулите му изобщо не приличаха на мускулите на обикновените мъже, които беше чукал — Блей беше вампир, боец, войник, който тренираше здраво и до такава степен разви мускулите си, че сега беше не само полезен, но и истински смъртоносен. И, по дяволите, тялото му само по себе си действаше възбуждащо, ала най-важното бе, че под него стоеше Блей, най-после след всичките тези години…
Блей.
Куин прокара зъбите си по твърдия като скала корем и остави аромата си по кожата на Блей като маркировка — направи го съвсем нарочно. Ароматът на тежки подправки се разнасяше към други места. Изстена, когато ръката му намери члена на Блей, и докато опипваше твърдия чеп, мъжа изви рязко гръбнак и ругатните му разцепиха пространството почти по същия начин както светлинния лъч малко по-рано.
Куин облиза устните си, повдигна чепа на Блей и остави главичката на дебелия, изправен член, да разтвори устата му. Засмука дълбоко, пое го до основата, разтвори гърлото си и погълна всичко. В отговор Блей тласна таза си напред и здравите му ръце се заровиха в косата на Куин и натиснаха главата му още по-надолу, докато въздуха не спря да влиза в дробовете му. В крайна сметка на кой му трябваше кислород?
Пъхна ръце под задника на Блей, наклони таза му и започна да се движи нагоре-надолу — вратът му се огъваше под смазващия ритъм, раменете му се издигаха и отпускаха, и сега правеше онова, което бе предложил на Блей точно преди да си тръгне.
Разбира се, нямаше намерение да спре дотук. Не.
Това беше само началото.