Сбъдната любов

Глава 23

Докато Сола Морте стоеше в офиса на „шефа“ си, тялото й бе готово за схватка. Ала всъщност това беше нещо нормално за нея и нямаше нищо специфично в заобикалящата я обстановка или начина на разговор.

— Извинявай, какво? — попита тя. Рикардо Бенлуис се усмихна по обичайния си хладен и спокоен начин.

— Задачата ти е завършена. Благодаря за времето.

— Дори не съм ти казала какво открих там.

Мъжът се отпусна назад в стола си.

— Можеш да си вземеш дължимото ти от брат ми.

— Не разбирам, — когато й се беше обадил преди не повече от четиридесет и осем часа, задачата беше приоритет. — Каза…

— Услугите ти вече не са необходими за целта. Благодаря.

Дали работеше с още някого? Но кой в Колдуел вършеше същите неща, които и тя?

— Дори не искаш да знаеш какво открих.

— Задачата ти е прекратена, — мъжът отново се усмихна по толкова професионален и отработен начин, че човек би могъл да се закълне, че е адвокат или съдия. А не нарушител на закона по всички параграфи. — С удоволствие ще работя пак с теб в бъдеще.

Един от охранителите отзад направи няколко крачки напред, сякаш се приготвяше да вземе боклука и да го изхвърли.

— Нещо става в тази къща, — каза тя, докато се обръщаше. — Който и да е там, се крие…

— Не желая да се връщаш там.

Сола спря и погледна през рамо. Гласът на Бенлуис беше мек, както винаги, но очите му бяха смъртоносни. Е, това беше интересно. И единственото възможно обяснение, в което имаше някаква логика, бе, че Господин Мистерия в голямата стъклена къща беше казал на Бенлуис да стои настрана. Дали малкото й посещение бе разкрито? Или това бе резултатът от нечестната игра, която непрекъснато се повтаряше в наркобизнеса?

— Да не би да се загрижи за мен? — каза тя меко. Все пак тя и Бенлуис имаха минало.

— Ти си доста полезна, — бавното му усмихване сякаш обезсили жилото на думите му. — Сега тръгвай и се пази, момиче.

О, за бога… нямаше смисъл да спори с него. А и щяха да й платят, така че защо да й пука, по дяволите? Тя му махна, тръгна към вратата и продължи надолу по стълбите. Вече в галерията, тя се отправи към задната част на сградата, където законните работници си вършеха законната работа. Като заобикаляше работните кабинки и бюрата, които изглеждаха в куклен размер заради индустриалния покрив, който беше на петнадесетина метра нагоре, тя влезе в тесен коридор, който беше пълен с охранителни камери. Да чука на вратата беше безсмислено, ала все пак го направи, здравите огнеупорни панели абсорбираха звука от кокалчетата й, сякаш бяха прегладнели за звук. За да помогне на брата на Бенлуис — не че Едуардо имаше нужда — тя се обърна към най-близката камера, за да покаже напълно лицето си. Ключалката изщрака миг по-късно. И макар че беше доста силна, дори тя трябваше да вложи сила от рамото си, за да влезе вътре. И като става дума за друг свят. Офисът на Рикардо беше минимално обзаведен, доколкото бе възможно; този на Едуардо беше нещо по-скоро в стил Доналд Тръмп, целия фетиш към златото можеше да се види, че дори да се почувстваш задушен от него. Ако имаше още малко мрамор и лами, можеше да вземеш мястото за публичен дом. Докато Едуардо се усмихваше, показа фалшивите си зъби, които имаха формата и цвета на клавиши на пиано, тенът му беше толкова тъмен и равномерен, сякаш беше оцветен с магически маркер. Както винаги бе облечен с костюм от три части, от типа, който носеше Господин Роарк от „Фентъзи Айлънд“, само че в черно, а не в бяло.

— Как си тази вечер? — очите му се спуснаха надолу по тялото й. — Изглеждаш много добре.

— Рикардо ми каза да дойда при теб за парите.

Едуардо моментално се превърна в камък — стана ледено сериозен — и тя си спомни защо Рикардо го държеше наоколо: кръвна връзка и компетентност бяха много силна комбинация.

— Да, каза ми да те очаквам, — Едуардо отвори шкафчето на бюрото и извади един плик за писмо. — Ето ги.

Той протегна ръка над масата и тя взе това, което й предлагаше, като го отвори веднага.

— Това е половината, — тя вдигна поглед. — Тук са две хиляди и петстотин.

Едуардо се усмихна точно както се усмихваше и брат му: ала това се отнасяше само до лицето, не и за очите.

— Задачата не беше изпълнена.

— Брат ти я отмени. Не аз.

Едуардо вдигна ръце нагоре.

— Това ще ти се плати. Или ако искаш може да оставиш парите тук.

Сола присви очи. Бавно затвори плика, преобърна го в ръката си, приближи се напред и го остави с горната му част върху бюрото. Все още с показалец върху плика, тя кимна веднъж.

— Както пожелаеш.

Обърна се, тръгна към вратата и зачака да й отключат.

— Момиче, не прави така, — каза Едуардо. Когато тя не отвърна, скърцането на стола му издаде, че той се изправи и тръгна към нея. Това предположение се потвърди, парфюмът му се разнесе точно под носа й и ръцете му се озоваха върху раменете й.

— Чуй ме, — каза той. — За мен и Рикардо си много важна. Не те взимаме за даденост, а много те уважаваме, нали?

Сола погледна през рамо.

— Отвори ми.

— Момиче…

— Веднага.

— Вземи парите.

— Не.

Едуардо въздъхна.

— Не е нужно да бъдеш такава.

Сола се наслаждаваше на вината, която звучеше в гласа на мъжа — реакцията всъщност беше абсолютно тази, която целеше. Както много мъже от културата им, Едуардо и Рикардо Бенлуис бяха отгледани от майка традиционалистка, а това означаваше, че вината бе нещо като рефлекс. Бе много по-ефективно от това да им се развикаш или да ги сриташ в топките.

— Пусни ме. — каза тя. — Веднага.

Едуардо отново въздъхна, по-дълбоко и по-дълго този път, звукът потвърждаваше отново, че манипулацията й беше постигнала целта. Обаче той нямаше да й даде парите, които й се полагаха. На всичко отгоре, като се изключи декорът на офиса и леките проблясъци за отминалото му детство, той беше по-стиснат и Чичо Скрудж. От казаното досега, тя беше уверена, че успешно е съсипала вечерта му, така че все пак намери някакво удовлетворение в станалото… и щеше да се погрижи Рикардо да й даде дължимото. Можеше да го направи честно. Или, както той бе избрал, можеше да се наложи сила. А това щеше да стане с лихвите, разбира се. Да, щеше да му излезе доста по-евтино, ако просто й беше платил уговорената сума, ала тя не беше отговорна за чуждите решения.

— Рикардо ще се разстрои, — рече Едуардо. — А той мрази да е разстроен. Моля те, вземи парите… така не е правилно.

Логичната част от мозъка й предлагаше да приеме възможността да изтъкне нечестното в това да я измамят за парите, които й дължаха. Ала тя знаеше, че тези братя, тихо… о, тишината… Така, както на природата не й беше приятен вакуумът, така беше и със съвестта на добре отгледан и хранен южноамериканец. — Сола…

Тя скръсти ръце на гърдите си и зяпна право напред. Като типичен испанец, Едуардо започна на родния си език, сякаш притеснението му го беше лишило от способността да говори на английски. Най-после той се отказа и я пусна десет минути по-късно. На вратата й в девет часа вечерта щяха да я очакват рози. Тя обаче нямаше да си е вкъщи. Имаше да върши работа.

— Какво имаш предвид, как така не са дошли? — попита Асеил настоятелно на Древния език. Облегнал се в седалката на своя Рендж Роувър, той държеше мобилния си телефон, притиснат до ухото му. Червеният сигнал на светофара отпред го спираше и нямаше как да не направи асоциацията със сегашното му положение. Братовчед му се държеше като типичния реалист, както обикновено.

— Пратките не пристигнаха, както трябваше.

— Колко?

— Четири.

— Какво? — нямаше нужда обаче да му повтаря. — И никакво обяснение?

— Нищо от останалите седем, ако това имаш предвид.

— Какво направихте с останалата стока?

— Взех я вкъщи с мен.

Светна зеленото и Асеил натисна педала на газта.

— Ще направя междинното плащане на Бенлуис и после ще се срещнем.

— Както искаш.

Асеил зави надясно и се отдалечи от реката. Две пресечки по-натам, вляво отново се озова пред галерията; още веднъж наляво и я заобиколи. Отзад вече имаше паркирана кола, черно Ауди, и той спря зад него. Като се протегна към празното място за краката на дясноседящия, той взе сребристото метално куфарче и излезе от автомобила. В този момент задната врата на галерията се отвори и някой излезе. Жена човек, ако съдеше по миризмата. Беше висока и имаше дълги крака. Тъмна тежка коса, хваната на опашка. Брадичката й бе вирната, сякаш беше готова да се сбие — или вече го беше направила. Ала нищо от тези неща нямаше значение за него. Само якето й — камуфлажно с бяло и кремаво.

— Добър вечер, — каза той с дълбок глас, когато се срещнаха по средата на алеята, той влизаше, а тя — излизаше. Тя се спря и се смръщи, ръката й се вмъкна във вътрешната част на якето. За секунда той се зачуди какви ли бяха гърдите й.

— Срещали ли сме се? — попита го.

— Сега се срещаме, — той протегна ръка и бавно каза. — Как сте?

Тя зяпна ръката му и после се фокусира отново върху лицето му.

— Някой да ви е казвал, че акцентът ви е като този на Дракула?

Той се усмихна стегнато, така че да не покаже острите си зъби.

— От време на време са правили подобни сравнения. Няма ли да се здрависате с мен?

— Не. — тя кимна към вратата на галерията. — Приятел ли сте на братята Бенлуис?

— Разбира се. А вие?

— Изобщо не ги познавам. Хубаво куфарче, между другото.

С това тя се завъртя на токчето си и тръгна към Аудито. След като светлинките на алармата й проблеснаха, тя се качи вътре, вятърът улови косата й и я отвя зад рамото й, докато се качваше зад волана. Той се махна от пътя й, докато тя минаваше напред и ускори. Асеил я наблюдава как си тръгваше — и се улови, че си мисли с презрение за работата с Бенлуис. Що за мъж пращаше жена да върши подобна работа? След като светлините на спирачката светнаха за миг и после се скриха зад ъгъла, Асеил помисли с надежда, че границите, които бяха очертани по-рано тази вечер, щяха да бъдат уважавани занапред. Щеше да е срамота да я убие. Не че и за секунда би се поколебал, ако се стигнеше до това.