Наши дни.
— Мамка му, това е последният пирон в ковчега.
Джонси се извърна към идиота, клекнал до него на автобусната спирка. Двамата стояха на спирката три часа. Най-малко. Макар че подобни коментари предполагаха, че са минали дни.
И направо идеално оправдаваха вероятното убийство.
— Знаеш, че си бял, нали? — попита Джонси.
— Каквооо?
Добре, нека са три години чакане.
— Ти си бял европеец, пич. Трябва да си печеш шибаното лице на слънце това лято, братле.
— Зарежи, приятел, гледай т’ва возило…
— И защо говориш все едно си от гетото? Държиш се като глупак.
В момента му се искаше просто нощта да свърши. Беше студено, валеше сняг и се чудеше кого беше вбесил, че се налагаше да седи редом до Ванила айс на студа.
Всъщност мислеше направо да зареже всичките тези глупости. Правеше добри пари в Колдуел; преди два месеца бе излязъл от затвора заради двете убийства от юношеските му години. Последното нещо, което му трябваше, бе да се влачи след расистко копеле, което се опитваше да си докара адмирации със скапания си речник.
А, и все пак ставаше дума за квартала Ричи Рич, в който бяха. Това, което знаеше, беше, че имаше забрана за излизане след двадесет и два часът.
Защо, по дяволите, се бе съгласил?
— Ще. Хвърлиш. Ли. Моля. Поглед. На. Онова. Прекрасно. Возило.
Просто за да му затвори устата, Джонси извърна глава и се подаде изпод навеса. Изруга, когато сняг нахлу здраво в очите му. Шибано зимно време в околностите на Ню Йорк. Достатъчно студено, че да ти замръзнат топките…
Я гледай ти… привет, съкровище.
От другата страна на паркинга, точно пред денонощната дрогерия CVS, която искреше от чистота, без разни графити, се виждаше истинска адски яка кола. Хамър, който беше изцяло затъмнен, без хромова боя — нито на гумите, нито отстрани по прозорците, нито дори на капака. Беше от големите модели, без съмнение, със скъпоценен двигател под капака.
Бе от типа автомобили, които се забелязваха по улиците в родния му край, кола, принадлежаща на голяма клечка. Само че бяха доста далеч от централната част на града, така че трябваше да е само някакъв отворко, който се правеше на голямата работа.
Господин Ванила нарами раницата си, чиято втора презрамка провисна.
— Ще отида да го видя отблизо.
— Автобусът ще пристигне всеки момент, — Джонси погледна часовника си и се настрои оптимистично. — След пет, може би десет минути.
— Хайде де…
— Доскоро, задник…
— Да не би да те е шубе? — Копелето изви ръце и започна да имитира сцена от „Паранормална активност“*. — Стрррааах ме еее.
Джонси извади оръжието си и насочи цевта към лицето на албиноса.
— Без проблем бих те очистил тук и сега. Правил съм го преди. Ще го направя и отново. А сега се дръпни, по дяволите, и си направи услуга. Затваряй си шибаната уста.
Когато погледите им се срещнаха, на Джонси всъщност не му дремеше какво предстоеше. Да застреля копелето. Да не го застреля. Все едно.
— Добре, добре, добре. — Господин Бъбривко отстъпи и се махна от спирката.
Слава Богу. Кретен.
Джонси прибра пистолета си, кръстоса ръце и се загледа в посоката, откъдето щеше да пристигне автобусът… сякаш това щеше да помогне.
Шибан глупак.
Пак погледна часовника си. Човече, стига с тази глупост. Ако автобус, отиващ обратно към центъра, пристигнеше пръв, просто щеше да се качи и да тегли майната на всичко.
Като прехвърляше раницата, която му бяха казали да вземе, от едно рамо на друго, усети твърдите контури на урната. Нуждата от раница си я обясняваше. Ако трябваше да пренесе нещо от затънтените краища до гетото, тогава да. А урната? За какво, по дяволите, служеше пък тя?
Освен ако не беше с пудра?
Фактът, че бе избран от Си-Райдър, самият той, за това нещо, си беше доста страхотно. Поне докато не срещна Белия — тогава идеята, че е специален беше изгубила цвят. Обаче инструкциите на шефа бяха изрично точни: да остане с пича на спирката на Четвърта улица; да вземе последния автобус за предградията и да чака; да се прехвърли през оградата на чифлика, още призори; да слезе на спирка Уорън Кънтри; да пресече една миля до частна ферма.
Там щяха да се срещнат със Си-Райдър, както и с още няколко пича за работата. А после? Джонси щеше да е част от нова тайфа, която планираше да поеме контрол над Колдуел.
Това много му харесваше. И с цялото си уважение към Си-Райдър — той беше здравеняк; на високо положение в района; влиятелен.
Обаче останалите бяха като Ванила айс…
Като долови шума от двигател, разбра, че нещо, каквото и да е от градския транспорт най-после приближава, и стана на крака…
— Няма начин — вдиша той.
Затъмненият Хамър спря точно пред автобусната спирка и когато стъклото на прозореца се плъзна надолу, Белият имаше напълно „луд до мозъка на костите си“ вид** зад волана — и не защото Сайпръс Хил*** бяха усилени до дупка.
— Качвай се! Хайде, качвай се.
— Какво, по дяволите, правиш? — заекна Джонси, като все пак заобиколи и зае пасажерското място.
О, по дяволите, мамка му — белият задник не бе пълен кретен, щом успя в това начинание.
Още щом натисна педала за газта, двигателят изрева и грайферите на гумите захапаха снежната настилка, и се изстреляха с петдесет километра в час за секунда.
Джонси сграбчи първото, което намери, за да се задържи, когато преминаха на червено, качиха се на бордюра и пресякоха паркинг Ханафорд. Музиката се сля със звука от колата, анонсиращ, че не са си сложили предпазните колани.
Джонси се ухили.
— Да, по дяволите, копеле! Ти, откачено снежнобяло копеле… — Мисля, че това е Джъстин Бийбър.
Застанал пред щанда на чипс Лейс, Куин вдигна поглед към високо-говорителите, вградени в плочките по тавана.
— Да, прав съм и се мразя, че знам, че е той.
До него Джон Матю описа думи чрез езика на знаците:
— Откъде знаеш?
— Малкият нещастник е навсякъде.
За доказателство той посочи към поздравителна картичка, изобразяваща „Всичко се възстановява за четвърт час“. — Заклевам се, това хлапе е доказателството, че Антихристът идва.
— Може би е вече дошъл — каза Джон.
— Това би обяснило феномена Сайръс****.
— Правилно.
Докато Джон се върна към избора на храна, Куин огледа отново магазина. В четири сутринта дрогерията CVS беше напълно заредена със стока, ала пуста, с изключение на тях двамата и типът зад касата, който четеше брой на Нешанъл Енкуайърър*****, хапвайки Сникърс.
Без лесъри. Без шайката копелета.
Нищо за стреляне.
Освен образа Бийбър, който се виждаше.
— Ти какво ще си вземеш? — изписа Джон.
Куин сви рамене, без да прекъсва огледа. Като аструкс нотрум на Джон беше негова отговорност приятелят му да се върне здрав и читав в имението на Братството. Бе минала година от назначението му, всичко изглеждаше добре и…
Боже, Блей му липсваше.
Поклати глава и протегна невиждащо ръка. Когато погледна, видя, че е взел чипс с лук и сметана.
Зърна логото на „Лейс“ и картофа в близък план, а всичко, за което си мислеше, беше как с Джон и Блей прекарваха вечерите си у родителите на Блей — играеха на екс-бокс, пиеха бири и мечтаеха за по-доброто и по-голямото в живота след промяната.
За нещастие, по-доброто и по-голямото се оказа отнасящо само до телата им. Ала може би бе само негово мнение. Джон все пак беше щастливо обвързан. А Блей беше с…
По дяволите. Дори в мислите си, не смееше да изрече името на братовчед си.
— Готов ли си, Джей-мен? — попита остро.
Джон Матю взе пакет Доритос и кимна.
— Да вземем нещо за пиене.
Докато вървяха още по-навътре из магазина, Куин съжали, че не е в центъра на града, да се бие в тъмните улички срещу който и да било от главните им врагове. Като си почиваше в тези спокойни квартали, имаше време да помисли за…
Отново възпря мислите си.
Както и да е. Освен това мразеше да контактува с членове на глимерата, което беше взаимно чувство. За съжаление, членовете на аристокрацията полагаха неимоверни усилия, за да се върнат в Колдуел, и така Рот се оказваше затрупан с обаждания за предполагаемо видени убийци.
Като че ли лесърите нямаха друга работа освен да се шляят из овощните градини, потънали в зимен сън, или покрай басейните, завити с брезент.
Все пак обаче кралят не беше в състояние да каже на надувките да вървят по дяволите. Не и откакто Кор и шайката копелета бяха изстреляли куршум в кралското му гърло.
Предатели. Негодници. С малко късмет Вишъс щеше съвсем скоро да докаже без сянка от съмнение, че те бяха стреляли с пушката, използвана в опит да разфасова един от братята. И тогава, Братството щеше да им забие главите на колове и да ги подпали.
И щяха да открият кой от Съвета съюзничеше с новия враг.
Да, леснотия беше новото понятие в играта, така че веднъж седмично през нощта, всеки екип идваше в квартала, където той бе отраснал, чукаше по вратите и претърсваше наоколо.
Всички жилища — богати жилища, огромни и мрачни като музеи, го плашеха повече от най-пропадналите улички в центъра на града.
Потупване по ръката го накара да извърне глава.
— Какво има?
Джон изписа:
— Щях да те попитам същото.
— И?
— Стоиш тук. И си зяпнал… така де, знаеш.
Куин се смръщи, озадачен, после заизучава по-отблизо щанда пред него. И тогава мозъкът му напълно излезе от строя, всичката му кръв в главата изтече.
— О, ъм, да… ъъъ… — По дяволите, да не би някой да беше включил нещо да топли? — Ъм…
Биберони. Бебешко мляко. Лигавници. Накрайници за биберони. И някаква смахната машинка…
О, по дяволите, та това беше помпа за гърди.
Куин се завъртя на сто и осемдесет градуса така бързо, че се озова лице в лице със стена от памперси, висока два метра, подскочи назад, само за да кацне в Бебеландия и да рикошира в космическото пространство Новородени, благодарение на омекотените пелени А+Д. Или каквото по дяволите беше.
Бебе. Бебе. Бебе…
О, добре. Като по чудо намери пътя до касата.
Като плъзна ръка в джоба на коженото си яке, Куин извади портфейла си, после протегна ръка зад себе си да вземе снаксовете.
— Дай ми нещата си.
Приятелят му започна да спори, думите излизаха беззвучни от устните му, понеже ръцете му бяха пълни. Куин взе газираните напитки и Доритоса, които възпрепятстваха комуникацията.
— Ето, така е по-добре. Докато касиера ни обслужи, можеш да спориш вече както трябва.
И я виж ти, ръцете на Джон се размахаха във всички познати посоки, изразяващи всички синоними на „Аз ще платя“.
— Глух ли е? — попита касиера в шепот.
Като че ли ако някой използваше американския език на знаците, ставаше някакъв изрод.
— Не. Сляп.
— О.
Докато мъжът продължаваше да зяпа, на Куин му се прииска да му фрасне един.
— И така, ще ни обслужиш ли или какво?
— А… да. Хей, имате татуировка на лицето. — Господин Супер-Наблюдателност най-сетне набра бар кодовете, един след друг, един след друг, ала така бавно, като че ли опаковките се подлагаха на лазерен четец. — Знаехте ли?
Не думай!
— Не знаех.
— И вие ли сте сляп?
Този въобще замисляше ли се над идиотщините, които бълваше?
— Аха — отвърна Куин.
— А, сигурно затова и вашите очи са странни.
— Именно.
Куин извади двайсетачка и не почака рестото — убийството на касиера бе мааааалко привлекателно. Кимна на Джон, който също измерваше с поглед горкия човек, и се отправиха навън.
— А рестото?
— Също така съм глух. Не те чувам.
Идиотът само повиши глас:
— Тогава ще задържа рестото, а?
— Супер. — извика Куин през рамо.
Този бе глупав на ен-та степен. Честна дума.
Докато излизаше на улицата, Куин се замисли какво чудо е, че хора като онзи вътре преживяват деня и нощта. И копелето се бе научило да си обува панталона и да работи с бар-кодовете…
Чудо невиждано.
Още като пристъпи навън, леденият вятър го блъсна, засвири в косите му, снежинки нахлуха в ноздрите му…
Куин спря…
Погледна наляво. После — надясно.
— Къде, по… КЪДЕ МИ Е ХАМЪРА?
С периферното си зрение видя как ръцете на Джон жестикулираха същия въпрос. После приятелят му посочи към току-що падналия сняг… следи от четири масивни гуми, направили полукръг и напуснали паркинга.
— По дяволите, мамка му мръсна! — изсъска Куин през зъби.
А си мислеше, че Господин Наблюдателност зад касата беше идиот.
*Американски хорър филм
**Става дума за „личност преминала нормалната граница на лудост“. По песента "Insane in the Brain" на Сайпръс Хил
**Известна американска рап група
***Става дума за Майли Сайръс
****Нешанъл Енкуайърър — американски вестник-таблоид