Сбъдната любов

Глава 71

— Сола, защо не ми каза, че имаме посетители?

Сола пусна раницата си на плота в кухнята и спря. Въпреки че баба ѝ очевидно очакваше отговор, тя не искаше да се обръща преди изражението ѝ да скрие всяка следа от изненадата. Когато се почувства готова, тя се завъртя на пета.

Баба ѝ седеше на малката маса, розово-синия ѝ халат пасваше на къдриците в косата ѝ и на завесите на цветя зад нея. На осемдесет години, лицето ѝ бе елегантно и с леки бръчици — лице на жена, преживяла тринадесет президента, Световна война, и безброй лични страдания. Очите ѝ, обаче, горяха със силата на безсмъртен.

— Кой дойде до вратата, бабе? — попита тя.

— Мъжът с… — баба ѝ вдигна костеливата си ръка и оправи къдриците си — … с тъмната коса.

По дяволите.

— Кога се отби?

— Беше много мил.

— Остави ли име?

— Значи не си го очаквала.

Сола въздъхна тежко, надявайки се непукистката ѝ физиономия да остане на мястото си, въпреки че баба ѝ я въртеше на шиш. Ужас, след толкова години, в които бе живяла с баба си, всеки би помислил, че е свикнала с директните ѝ въпроси.

— Не, не очаквах никого. — И мисълта, че някой бе дошъл да чука на вратата, я накара да сложи ръка на раницата. Вътре имаше девет милиметров пистолет с лазерен мерник и заглушител — и това беше много хубаво. — Как изглеждаше той?

— Много голям. С тъмна коса. И дълбоки очи.

— Какъв цвят бяха? — Баба ѝ не виждаше много добре, но със сигурност би обърнала внимание. — Бяха ли…

— Като нас. Той ми заговори на испански.

Може би еротичния мъж, когото следеше, говореше два езика — или по-скоро три, предвид странния му акцент.

— Та, каза ли си името? — Не че щеше да е от полза. Тя не знаеше как се казва мъжа, когото следеше

— Каза, че го познаваш, и че ще се върне за теб.

Сола погледна към цифровия дисплей на микровълновата. Показваше малко преди десет вечерта.

— По кое време мина?

— Не много отдавна. — Баба ѝ присви очи. — Виждаш ли се с него, Марисол? Защо не ми каза?

В този момент обърнаха на португалски, говореха една през друга, обясненията „не се виждам с никого” се преплитаха със „защо просто не се омъжиш”. Бяха спорили по въпроса много пъти, и в общи линии преповтаряха добре заучените реплики в омръзналата пиеса.

— Ами, харесвам го, — заяви баба ѝ, стана от масата и удари с длани по плота. Стойката за салфетки, затрупана със списания Венити Феър, подскочи и на Сола ѝ се прииска да изпсува. — И мисля, че трябва да го доведеш на вечеря.

„Щях, бабо, но не го познавам — а и щеше ли да го харесваш, ако знаеше, че е престъпник? И плейбой?”

— Католик ли е? — попита баба ѝ на излизане от кухнята.

„Той е наркодилър, така че ако е религиозен, наистина има силна воля да се помири със себе си.”

— Изглежда добро момче, — каза баба ѝ през рамо. — Добро католическо момче. — И с това приключи, за момента.

Чехлите се затътриха по стълбите, и по всичко си личеше, че баба ѝ се кръсти. Можеше да си я представи.

С проклятие на уста, Сола отпусна глава и затвори очи. Някак си не си представяше мъжа да се държи възпитано, само защото му е отворила една възрастна бразилка. Католик, ама друг път.

— По дяволите.

Все пак, коя беше тя, че да се държи лицемерно? И тя бе престъпник. И то от години — и дори факта, че така изкарваше прехраната за нея и баба ѝ, не оправдаваше всички влизания с взлом.

Кучето на съседите залая и тя се зачуди кого ли издържаше мистериозния мъж. Близнаците? Те си изглеждаха самодостатъчни. Дали имаше деца? И съпруга? По някаква причина тя потрепери. Кръстоса ръце на гърдите си и се загледа в идеално чистия под, който баба ѝ чистеше всеки ден и от който можеше да се яде. „Той няма право да идва тук”, помисли си тя. Но пък и тя бе посетила неговия дом неканена, нали…

Сола се намръщи и вдигна поглед. Прозорецът, обрамчен с двете розови завеси, бе катранено черен, защото все още не бе пуснала външното осветление. Но вече знаеше, че там стои някой. И дори знаеше кой точно.

Задиша на пресекулки, сърцето ѝ заби лудо, и по някаква причина сложи ръка пред гърлото си.

„Обърни се”, говореше си сама. „И бягай.”

Ала… тя не помръдна.

Асейл изобщо нямаше намерение да ходи в дома на своята натрапница. Но проследяващото устройство все още бе в аудито, и когато му съобщи, че тя се връща на същия адрес, той не се сдържа и се материализира там. Обаче не искаше да го виждат, затова избра задния двор и за негов късмет, когато натрапницата влезе в кухнята, гледката към нея и към съквартирантката ѝ беше идеална.

По-възрастната жена изглеждаше като приказна героиня, с коса на букли, с халат, ярък като пролетен ден, а лицето ѝ все още изглеждаше красиво въпреки възрастта. Обаче когато седна на масата, тя никак не изглеждаше щастлива, вперила поглед в другата жена. Асейл предположи, че тя е внучката.

Двете си размениха няколко реплики, а той се усмихваше в мрака. Между двете съществуваше голяма любов — и много досаждане. Май това важеше за всички по-възрастни роднини, без значение дали си вампир или човек.

Той изпита огромно облекчение, че тя не живее с мъж. Освен ако онзи, с който се бе срещнала в ресторанта, също не обитаваше малката къща.

Той изръмжа тихо в мрака и кучето на съседите залая, предупреждавайки собствениците си, че там навън има нещо.

Миг по-късно неговата натрапница остана сама в кухнята, а изражението ѝ бе смесица от отрицание и чувство на неудовлетвореност. Докато я гледаше застанала там, с кръстосани ръце, поклащайки глава, той реши, че трябва да си ходи. Вместо това направи онова, което не биваше: пресегна се през стъклото със съзнанието си и позволи на нуждата си да се отприщи. Жената реагира мигновено, облегнатото ѝ на плота тяло се изправи, очите ѝ се взряха в неговите през прозореца.

— Ела при мен, — продума той в студа навън.

И тя го направи. Задната врата изскърца, когато тя я бутна с хълбок, и на снега, натрупал на площадката, остана отпечатък от вратата, приличащ на парче пай.

Мирисът ѝ бе като амброзия за него. Скъсявайки разстоянието помежду им, тялото му се устреми похотливо, като хищник. Асейл не спря, докато не се озова на сантиметри от нея. От толкова близо, застанали един срещу друг, тя изглеждаше много по-малка от него, но въпреки това имаше огромен ефект върху него: ръцете му се свиха, бедрата му се стегнаха, сърцето му затупка с гореща кръв.

— Не мислех, че ще те видя отново, — прошепна тя.

Пениса му се надърви още повече само като чу гласа ѝ.

— Изглежда имаме недовършена работа.

Която не включваше пари, дрога или информация.

— Онова, което ти го казах — наистина го мисля. — Тя приглади косата си назад, очевидно изпитваше затруднение да стои неподвижна. — Повече няма да те шпионирам. Обещавам.

— Именно, ти ми даде дума. Но изглежда ми липсва да усещам погледа ти върху мен. — Тихото ѝ съскане се разнесе из ледения въздух между устните им. — Наред с всичко останало.

Тя отмести бързо очите си. Погледна към къщата.

— Идеята не е добра.

— Защо? Заради онзи човек, с когото вечеря миналата нощ?

Неговата натрапница се намръщи — вероятно защото го чу да използва думата „човек”.

— Не. Не заради него.

— Значи той не живее тук.

— Не, живея само с баба си.

— Одобрявам.

— Защо изобщо трябва да имаш мнение по въпроса?

— Всеки ден се питам това, — измърмори той. — Но обясни ми, ако не е заради мъжа, защо не може да се срещаме?

Натрапницата му отново преметна косата си на рамото и тръсна глава.

— Ти… носиш неприятности.

— Каза жената, която почти винаги ходи въоръжена.

Тя вирна брадичка.

— Мислиш си, че не видях кървавия меч в коридора ти ли?

— О, това ли. — Той отбягна коментара с едно махване на ръката. — Просто трябваше да се погрижа за бизнеса.

— Помислих, че си го убил.

— Кой?

— Марк — моя приятел.

— Приятел, — той се чу как ръмжи. — Той това ли е за теб?

— Тогава кого уби?

Асейл извади цигара и понечи да я запали, но тя го спря.

— Баба ще я надуши.

Той погледна към затворените прозорци на втория етаж.

— Как?

— Моля те, просто недей. Не тук.

Той наклони глава и я прибра — въпреки че не си спомняше някога да бе угаждал на друг за цигарите.

— Кого уби?

Въпросът бе зададен по същество, без истерията, която се очакваше от една жена.

— Никой, за когото да се притесняваш.

— По-добре да не знам, а?

Предвид факта, че той принадлежеше към друг вид същества, наистина бе по-добре да не знае.

— Едва ли някога щяхте да се запознаете. Обаче ще ти кажа, че имах основание. Той ме предаде.

— Значи го е заслужил. — Не прозвуча като въпрос, а по-скоро като одобрително заключение.

Харесваше му начина, по който тя приемаше нещата.

— Да, заслужи си го.

Настъпи мълчание, а после той попита:

— Как се казваш?

Тя се засмя.

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

— Откъде да разбера?

— Имаш право, но ще ти кажа само ако ми обясниш какво си казал на баба. — Тя уви ръце около тялото си, сякаш изпитваше студ. — Знаеш ли, тя те харесва.

— Кой ме харесва?

— Баба ми.

— Откъде изобщо ме познава?

Натрапницата се навъси.

— Нали си идвал по-рано? Каза, че си изглеждал добър човек, и поиска да те поканя на вечеря. — Удивителните тъмни очи се взряха в него. — Не че се застъпих за теб… какво? Хей, ауч.

Асейл не беше осъзнал, че я е сграбчил за ръката, и отпусна хватката си.

— Не съм идвал по-рано. И никога не съм говорил с баба ти.

Натрапницата отвори уста. После я затвори. После пак я отвори.

— Значи не си идвал тази вечер?

— Не.

— Кой, по дяволите, ме е търсил?

В него се надигна закрилническа вълна и той усети как зъбите му се издължиха и горната му устна леко се отдръпна назад, ала успя да се овладее навреме, прикривайки външния израз на вътрешните си емоции.

Внезапно той кимна по посока на кухнята.

— Нека влезем вътре. Веднага. И ще ми разкажеш повече.

— Нямам нужда от помощта ти.

Асейл я изгледа от високо.

— Така или иначе ще я получиш.