Сбъдната любов

Глава 44

Куин се събуди с ерекция.

Лежеше по гръб, бедрата му се движеха сами, клатушкащото движение създаваше триене между пениса му и завивката. За миг, докато беше в това полубудно състояние преди съвсем да се събуди, си представи, че Блей беше този, който създаваше триенето, ръцете на мъжа се плъзгат нагоре и надолу… като прелюдия към устните действия.

Когато се протегна да зарови пръсти в червената коса, осъзна, че е сам: ръцете му намериха само чаршафа.

В пристъп на непрестанни надежди, той протегна ръка, обходи мястото до себе си, очаквайки да докосне топлото мъжко тяло.

Но само още чаршафи. Които бяха студени.

— По дяволите, — каза с въздишка.

Като отвори очи, реалността за местоположението му го удари здраво и ерекцията му изчезна. Въпреки случките, онези два невероятни силни моменти на тласъци, Блей сега, точно в този момент, се събуждаше до Сакстън.

И вероятно правеше секс с него.

О, Боже, щеше да повърне.

Идеята Блей да докосва друг, да яхва друг, да ближе и чука друг — всъщност скапания му братовчед, беше почти непоносима, както и това с Лейла. Всъщност от благоприличие заради всичко, което бе тръгнало надолу, всяко привличание, което Куин изпитваше към него трябваше да изчезне, а не да се увеличи, както бе станало.

Супер. Още една порция добри новини.

С абсолютно никакъв ентусиазъм Куин стана от леглото и се запъти към банята. Не искаше да включва лампите, нямаше интерес да вижда, че изглежда като кучешко лайно, но да се бръсне без да вижда къде не беше най-добрата идея.

Когато натисна ключа на лампата, затвори силно очи, в главата му заудря болка зад очите му. Без съмнение имаше нужда да хапне отново, но за Бога, тези негови неутолими нужди го съсипваха.

Като пусна водата да тече, вдигна гела за бръснене „Едж“ и изстиска в дланта си. Докато втриваше с ръце, за да разпени гела, се замисли за братовчед си. Имаше чувството, макар че не знаеше със сигурност, че Сакстън е от хората, които използват онези старомодни четчици, за да разнесе пяната по челюстта и бузите си. И никакви ножчета „Жилет“. Вероятно имаше бръснач с огромна перлена ръкохватка.

Бащата на Куин имаше такъв. А на брат му му бяха подарили такъв с инициалите му след трансформацията.

Заедно с пръстена с герба.

Е, браво на тях. Освен това, като се има предвид, че и двамата бяха мъртви, нямаше да се бръснат вече така или иначе.

Когато лицето му бе покрито с бяла пяна, точно като пейзажа навън, той взе обикновената си самобръсначка „Мак 3“ с разглобаяема глава за ножчетата…

Без видима причина помисли, че може би трябва да сложи ново ножче.

Да, ново, супер остро и чисто.

Куин сам завъртя очи на себе си. Нямаше по-хубаво от това да се снабдиш със самобръсначка с три ножчета и овлажняваща лента. Наистина напълно шибана логика.

Сам се удари по задника, след което се залови да рови из шкафчетата под мивката, отваряше ги, оглеждаше всичките козметични и разкрасителни глупави принадлежности, които никога не бе ползвал, които никога не бе и поглеждал.

Като отвори последното шкафче, най-близо до пода, се спря.

Смърщи се. Наведе се малко.

Вътре имаше малка черна кадифена кутийка, от онзи тип, в който се слагат бижута. Само че той не притежаваше никакви, особено пък от „Райнхард“*, това елитно място в центъра. Тъй като никой друг не ползваше стаята, той се зачуди дали кутийката не е тук от преди да се нанесе и просто досега не я беше виждал?

Като я извади, той отвори капачето й и…

— Майка му стара.

Вътре, сякаш бяха от значителна стойност, бяха всичките му метални сиви обеци, както и халката, която винаги бе носил на долната си устна.

Сигурно Фриц ги беше събрал, докато беше чистил някоя вечер и ги беше прибрал. Единственото обяснение, тъй като Куин определено не се беше сетил за тях след като ги беше свалил една по една. Просто ги беше метнал в едно от шкафчетата в банята.

Куин опипа металните халкички, спомняйки си кога ги беше купил и сложил. Баща му бе много огорчен; майка му също — до такава степен, че се беше извинила и станала от Последното Хранене, за да се оттегли в личните си покои за цели двадесет и четири часа след като беше влязъл в трапезарията с тези неща върху себе си.

На мястото, където го пробиха, му бяха казали да не слага халките, докато дупките от металните шипчета, с които му ги бяха направили, не позаздравеят малко. Но това беше съвет за хората. След няколко часа всичко бе нормално и бе сменил шипчетата с обеците.

В тоалетната на Блей, ако трябваше да е честен.

Куин се намръщи, спомняйки си момента, в който беше излязъл от спалнята на мъжа. Блей беше на леглото, присръбваше си „Корона“, гледаше телевизия. Главата му се беше извърнала, изражението на лицето му — отворено и спокойно, докато не бе погледнал Куин.

Лицето му се бе напрегнало съвсем леко, както винаги. От онзи тип, който — освен ако не познаваш човека наистина, наистина много добре, — няма да забелжиш. Ала Куин беше забелязал.

Консервативност. Сега обаче като отново си спомняше, се сети нещо друго. Блей отново беше върнал поглед върху плазмата… и случайно беше взел възглавница и я беше сложил в скута си.

Вероятно се беше втвърдил.

Докато Куин си представяше отново цялата сцена наум, самият той получи ерекция.

Само че това беше загуба на време, нали?

Докато гледаше проклетите обеци, се замисли за бунтарските си прояви, за гнева си и за скапаната идея от какво имаше нужда, за да е щастлив в този живот.

Жена. Ако можеше да намери такава, която да го приеме.

Каква… лъжа… беше това.

Странно, страхът се проявяваше в много форми, нали? Не беше нужно да си притиснат в ъгъла, да трепериш като коте и да подсмърчаш. По дяволите, не.

Можеше да си голям, шумен и с поведение на здравеняк, лице с пиърсинги и да ръмжиш срещу света… и все пак да си просто един шибан страхливец. В крайна сметка Сакстън можеше да носи трипластови костюми, вратовръзки и мокасини, но мъжът знаеше кой е и не го беше страх да получи това, което иска.

А и ти да видиш, Блей се будеше в неговото легло.

Куин затвори очи и прибра обеците там, където ги беше намерил. После погледна в огледалото. Какво правеше все пак? помисли си, докато гледаше лицето си.

А, да. Бръснеше се.

Това беше.

След около двадесет минути Куин излезе от стаята си. Вървейки надолу по коридора със статуите, мина покрай затворените врати на кабинета на Рот и продължи да върви.

Докато продължаваше натам, бе трудно да гледа към чакалнята на втория етаж, трудно да остане спокоен, когато диванчето се появи в полезрението му.

Никога вече нямаше да гледа по същия начин на тази мебел.

По дяволите, вероятно всички дивани завинаги бяха съсипани за него.

Пред вратата на Лейла той се наклони и опря ухо върху панела. Когато не чу нищо, се зачуди какво точно щеше да провери и разбере по този начин.

Почука тихо. Когато не получи отговор, за гърлото го сграбчи глупав страх и без съзнателна мисъл отвори рязко вратата.

В тъмнината се изсипа светлина.

Първата му мисъл бе, че беше мъртва; този Хавърс, кучи син, беше излъгал и абортът беше излязъл извън контрол, беше я убил: Лейла бе неподвижна, легнала върху възглавниците, устните й бяха леко отворени, ръцете — върху гърдите й, сякаш бе приготвена за погребение.

Само че… нещо беше различно и му отне минута, за да разбере какво.

Липсваше носещата се миризма на кръв. Всъщност само нежният й канелен аромат се носеше във въздуха, освежаваше го по начин, който караше цялата стая да грее.

Дали абортът най-после бе приключил?

— Лейла? — каза той, макар че й беше обещал, ако я намери заспала, да я остави така.

С облекчение видя как веждите й се мръднаха, когато мозъкът й регистрира изричането на името й, въпреки булото на съня й.

Имаше чувството, че ако го каже пак, ще я събуди.

Беше жестоко да я кара да се събуди. Какво щеше да я посрещне, когато се събуди? Болката, която изпитваше? Усещането за загуба?

Майната му.

Куин тихо излезе, затвори вратата и просто застана там.

Не беше сигурен какво да прави. Рот му беше казал да си остане вкъщи, дори Джон Матю да излезе — предполагаше, че беше нещо като напускане в знак на състрадателност от аструкс нотрум. И го оценяваше. Можеше да направи много малко за Лейла, за да й помогне — поне можеше да остане наоколо в случай, че й потрябва за нещо. Нещо за пиене. Аспирин. Рамо, на което да поплаче.

Ти й причини това.

Като съдеше по тракането, което се носеше от забравената дневна, разбра, че е изпуснал Първото хранене. Девет вечерта. Да, беше го проспал и него. Ако се наложеше да седне на масата и да прекара четиридесет и пет минути в компания на почти две дузини хора, които се опитват да не го зяпат, щеше да откачи.

Звукът от ходенето на някого във фоайето го върна към реалността.

Без определена мисъл или план, той закрачи към парапета и погледна надолу.

Пейн, здравата сестра на Ви, излизаше от трапезарията.

Не познаваше жената особено добре, ала дяволски много я уважаваше. А и нямаше как иначе, като се имаше предвид как се държеше тя на бойното поле… корава, наистина корава. В този момент обаче, шелана на доктор Манело изглеждаше сякаш я бяха пребили в някакъв бар: вървеше бавно, краката й се влачеха по пода с мозайката, тялото й бе прегърбено, захватът за ръката на партньора й изглежда бе единственото, което я крепеше.

Дали не беше ранена в някой двубой?

Не се усещаше кръв.

Доктор Манело й каза нещо, което не успя да се чуе, но след това мъжът кимна по посока на стаята за билярд, сякаш я питаше дали иска да отидат там.

Тръгнаха натам със скоростта на охлюви.

Тъй като самият той не обичаше хората да зяпат, Куин се махна от парапета и почака докато минат. После притича надолу по главното стълбище.

Храна. Тренировка. Пак проверка при Лейла.

Това щеше да запълни вечерта му.

Като се отправи към кухнята, се усети как се чуди къде е Блей. Какво прави. Дали се биеше някъде или беше вътре тази вечер и…

Тъй като не знаеше и къде е Сакстън, спря потока от въпроси дотам.

Ако Куин не се навърташе и не можеше да прекара малко лично време с Блей, знаеше какво щеше да прави той.

А Сакстън, братовчед му, духачът, не беше глупак.