Сбъдната любов

Глава 21

Блей се дематериализира в имението веднага, след като и последния лесър от сечището се върна обратно в царството на Омега. Куин и Зи летяха към дома, и наистина нямаше смисъл да си губи времето и да чака още някоя бригада лесъри да изникне пред него. Въпреки че, едва ли щеше да се намери нещо или някой, който да може да помогне на двамата в небето.

Тъкмо се прегрупираха в двора, и той…

Точно над него, без да издаде нито звук, забравения от бога самолет закри луната. „Мамка му, успяха”… и на всичко отгоре летяха толкова ниско, че можеше да се протегне и да докосне корема на Чесна-та. Ала мъртвешката тишина не беше добър знак…

Първият удар понесоха кипарисите, които ограждаха градината. Самолетът отскочи от заострените върхове на дърветата, за миг се озова във въздуха, а след това изчезна от поглед. Блей се дематериализира пред задната тераса точно в момента, в който Чесната се заби в снега като някой дебелак, скочил по корем в басейна, и наоколо се разпиляха огромни бели вълни от сняг. После самолетът се превърна в най-голямата косачка, виждана някога от човек — страшна комбинация от стоманено тяло и прекалено голяма инерция, която потроши първо плодните дръвчета, мина през лехите с цветя, подготвени за зимата, и по дяволите, успя да събори дори редицата с фонтани за птичките.

Майната му на всичко. Не му пукаше дори и цялото място да се разпадне на съставни части, стига самолета да успееше да спре преди да се удари във високата ограда. За секунда се замисли дали да не се материализира пред чудото и да се опита да го спре с ръце, но това си беше чиста лудост. Ако мраморната статуя, която Чесната помиташе в момента, не представляваше никакъв проблем, то какво оставаше за един жив човек…

Без очевидна причина, купчината скрап, излязла извън контрол, започна да се върти, а обърнатото към Блей крило се люшкаше напред-назад, сякаш Куин се опитваше да го забие в земята. Беше избрал перфектното спиране тип „рибешка опашка” — разбира се, нямаше нужда да се отбелязва, че не разполагаше със спирачки, и ако се предположеше, че крилото се забие здраво, а самолета продължи да се върти спираловидно около него, тогава щяха да имат малко повече време, за да убият инерцията.

Проклятие, приближаваха се твърде много към оградата…

Искрите озариха нощта, а скърцането от удара на метала в камъните ясно заяви, че „твърде близо до оградата” вече е станало „право в нея”. Но благодарение на невъзможния завой, който Куин успя да направи в последния момент, се бяха плъзнали успоредно на заграждението, а не се забиха челно.

Блей хукна по посока на светлинното шоу и към него се присъединиха другите; всички се озоваха на линия. Нямаше как да спрат самолета, ала можеше поне да са под ръка, когато всичко — Господи! — свърши.

Самолетът най-после се блъсна в неподвижен предмет, който оцеля: бараката, която използваха, за да прибират част от косачките и градинските инструменти в края на градината. Блъсна се и спря неподвижно. Наистина беше прекалено тихо. Единственото, което чуваше Блей, бяха тежките стъпки на кубинките в снега и острото му дишане вън на студа, и шумоленето на останалите зад него. Пръв той стигна до самолета и се насочи към вратата, която по някакво чудо гледаше към него, а не към бетонната стена. Като издърпа люка и го отвори, насочи фенерчето си вътре и не знаеше какво да очаква — дим, изпарения, кръв и части от телата?

Зейдист стоеше неподвижен на седалката с гръб, тялото му привързано с коланите, ръцете му вкопчени в облегалките. Братът гледаше право напред и не мигаше.

— Спряхме ли да се движим? — попита той с дрезгав глас.

О, ясно, очевидно дори и някой от Братството можеше да изпадне в шок.

— Да, спряхте. — Блей не искаше да се държи неучтиво, но когато се увери, че единия е жив, искаше да разбере дали Куин…

Другият мъж се препъна в пилотската кабина. На светлината от фенерчето на Блей, изглеждаше като току-що слязъл от увеселително влакче, косата му пригладена назад, откриваща обруленото му от вятъра чело, очите му в синьо и зелено облещени, лицето му покрито с прясна кръв, а крайниците му трепереха.

— Всички ли сте добре? — той извика, може би защото ушите му още звъняха от данданията. — Зи, кажи нещо…

— Тук съм, — отвърна брата, и изкриви лице, когато отлепи една от издраните си ръце от облегалката и я протегна. — Добре съм, синко, добре съм.

Куин сграбчи протегнатата ръка и в същия момент коленете му омекнаха. Просто се свлече, докато още се държаха за ръце, а гласът му се пропука и едва успяваше да говори.

— Просто исках… да си добре… исках… ти да… си добре, о, Господи… заради дъщеря ти… просто исках да си добре…

Зейдист, братът, който никога не докосваше никого, се протегна и сложи ръка на сведената глава на Куин. Погледна нагоре и каза тихо:

— Не пускай никого тук. Дай му минутка, става ли?

Блей кимна и като се обърна, блокира вратата с тялото си.

— Добре са, и двамата са добре…

Докато даваше обяснения пред тълпата, забеляза, че сред лицата, които го зяпаха, не се виждаше Бела. Къде ли беше тя…

— Зейдист! Зеееееееееейдист!

Писъкът се разнесе по цялата искряща в синьо морава, когато горе, на терасата, самотната фигура скочи в снега и хукна през глава. Много от присъстващите подвикваха нещо на Бела, ала той се съмняваше, че тя изобщо ги чува.

— Зееееееееееейдист!

Когато наближи съвсем, Блей се пресегна да я хване, притеснен, че може да се забие право в самолета. Господи, никога нямаше да забрави изражението на лицето ѝ — бе по-ужасяващо от всички зверства, на които някога бе станал свидетел, все едно я бяха одрали жива, бяха откъснали ръцете и краката ѝ и сега отделяха плътта от тялото ѝ парче по парче.

Куин изскочи от самолета.

— Добре е, нищо му няма, уверявам те — наистина е добре.

Бела замръзна, сякаш това бе последното нещо, което очакваше някой да каже.

— Моя нала, влез вътре, — каза Зи със същия тих тон, с който говореше на Куин. — Ела тук.

Жената всъщност погледна към Блей, за да се увери, че чува правилно. В отговор той просто я хвана за лакътя и ѝ помогна да мине през малката врата на самолета. После се извърна и отново блокира вратата с тялото си. Когато отвътре се разнесе женски плач на облекчение, той видя как Куин разтърка очите си с ръце, все едно изтриваше собствените си сълзи.

— Дяволите да го вземат, синко, не знаех, че можеш да пилотираш самолет, — каза някой.

Когато Куин вдигна поглед и се огледа наоколо същото направи и Блей. Сцената изглеждаше пост-апокалиптично: на мястото на траекторията на полета се бе образувало малко дере, все едно Господ бе надраскал с пръста си тънка линия по средата на градината.

— Всъщност… не мога, — измърмори Куин.

Ви пъхна ръчно свитата цигара между устните си и протегна ръка.

— Върна моя брат у дома цял и невредим. Майната му на останалото.

— Даваш ли дума?

— Да, да благодарим на Бога…

— И още как…

— Амин…

Един по един, членовете на Братството се приближиха, и протегнаха ръце, стиснали кинжалите си. Процедурата отне известно време, ала очевидно на никой не му дремеше за студа.

Блей определено не го усещаше. До степен, че изпадна в параноя. Бръкна на топло под коженото си яке, напипа гръдния си кош и се ощипа колкото може по-силно. Ауч.

Затворил очи, той отправи молитва наум, радостен от развоя на събитията, и благодарен, че не се стигна до кошмара, който можеше да се случи.

Цялото внимание изнервяше Куин. Едва ли малкия му фантастичен полет можеше да мине за велико Дзен преживяване. Парещото му лице заради ледения вятър, болките в раменете и гърба, треперещите крака — имаше усещането, че още е там горе, молейки се на същества, в които не вярва, все още на ръба на смъртта. На всичко отгоре се чувстваше адски засрамен — да рухне така пред Зи! Като някакъв абсолютен женчо.

— Може ли да погледна? — попита д-р Джейн, наближавайки тълпата.

Идеята беше добра. Нали целта на полета беше точно защото раниха Зи толкова зле, че не можеше да се дематериализира?

— Куин, — каза жената.

— Извинявай. — Беше застанал на пътя ѝ. — Чакай, сега ще се отместя…

— Не, не искам да преглеждам Зейдист. Ти ми трябваш.

— Ъх?

— Кървиш.

— Така ли?

Докторката обърна ръцете му нагоре.

— Виждаш ли? — Виждаше се, че от ръцете му капе кръв. — Току-що избърса лицето си. Имаш дълбока рана на главата.

— О. Добре. — Може би затова се чувстваше толкова замаян. — Ами Зи…

— Мани вече е при него.

Ха. Сигурно бе пропуснал тази част.

— Искаш да ме преглеждаш тук?

Тя се усмихна леко.

— Какво ще кажеш да те заведем в къщата, ако можеш да вървиш.

— Аз ще се погрижа за него…

— Нека го хвана…

— Аз ще го придържам…

— Хванах го…

Изненадващо много доброволци протегнаха ръце и предложиха да помогнат: буквално го обгърнаха с грамадните си ръце на бойци и го понесоха над тълпата почти като на концерт. Той хвърли поглед назад с надеждата да види Блей, молеше се да срещне погледа му, просто за секунда, макар да беше лудост. Ала Блей бе там. Омайващите сини очи стояха насреща, спокойни и верни, и когато погледите им се пресякоха, той усети, че отново се пречупва. Почерпи от силата на тези очи също като едно време, когато прекарваха цялото си време заедно. Истината бе, че му се искаше Блей да го занесе до имението, но никой не смее да се противопоставя на Братството, когато се организират да помагат. И освен това без съмнение човека щеше да реши, че е проява на прекалена близост.

Куин насочи вниманието си към пътя пред тях. Шибана… работа…

Градината бе напълно опустошена, половината от триметровия жив плет бе повален, много от дърветата лежаха съборени, храстите изглеждаха като окосени, разпилените останки от самолета приличаха на шрапнели от бомба.

Човече, прекалено много от останките изглеждаха като части от самолета.

О, я гледай, стоманена плоча.

— Спрете, — каза той и се освободи. Коленичи и вдигна заострения фрагмент от мястото, където се бе разтопил в снега. Можеше да се закълне, че е още топъл.

— Наистина съжалявам, — каза той, без да насочва думите си към някой определен.

Гласът на краля прогърмя пред него.

— Че спаси живота на брат ми?

Куин погледна нагоре. Рот излезе от библиотеката, от едната му страна стоеше Джордж, а от другата неговата кралица. Мъжът изглеждаше огромен като имението зад него — и също толкова силен: макар и сляп, приличаше на супер-герой със затъмнените си очила.

— Направо ти преебах двора, — измърмори Куин и се приближи към благородника. — Искам да кажа… не ставам за озеленител.

— Поне Фриц ще има с какво да се занимава през пролетта. Знаеш колко много обича да изкоренява плевели.

— Това е най-малкия проблем. Всъщност изглежда като прекопан с багер.

Рот се приближи и го пресрещна по средата на терасата.

— Това е вторият път, синко.

— Да разруша нещо механично през последните 24 часа? Знам, прав си — сигурно следващия път ще взривя някой боен кораб.

Черните като катран вежди на Рот се навъсиха.

— Не за това говоря.

Добре, това трябваше да спре веднага. Наистина мразеше да е център на вниманието. Умишлено игнорира изявлението на краля и каза:

— Ами добрите новини, господарю мой, са, че нямам намерение да отбелязвам хеттрик. Така че според мен засега сме в безопасност.

В отговор всички се съгласиха.

— Сега мога ли да го заведа до клиниката? — прекъсна ги д-р Джейн.

Рот се усмихна, зъбите му проблеснаха на лунната светлина.

— Разбира се.

Слава богу… наистина тази вечер нямаше повече сили.

— Къде е Лейла? — попита лекарката, когато влязоха в топлата библиотека. — Мисля, че имаш нужда от храна.

Проклятие.

Куин мислено завъртя очи, когато облечените в черна кожа кокошки зад него започнаха да кудкудякат в подкрепа на идеята. Като че ли една криза не бе достатъчна. Последното, което искаше да обяснява, бе защо Избраницата не може да бъде използвана като източник на кръв.

— Изглеждаш замаян, — каза някой.

— Мисля, че му дойде в повече…

И това бе последното нещо, което чу, преди да припадне.