Сбъдната любов

Глава 52

До известна степен Асейл не можеше да повярва, че беше влязъл в ресторант. Първо, по правило не преследваше често хора, и второ, нямаше ниакакво намерение да се храни в този вертеп: въздухът вонеше на пържено и бира, и от това, което бе видял върху подносите на сервитьорките, не беше сигурен, че предястията бяха безопасни за консумация от нещо, различно от животни.

О, и погледни. По-надолу имаше подиум, който имаше стена с телена мрежа пред нея.

Изискано.

— Привет, — някой му измърка.

Асейл повдигна вежда и погледна през рамото си. Човешката жена бе облечена в тясна блуза и чифт впити дънки, които очевидно бяха пришити по краката й. Косата й бе руса и права. Гримът й беше тежък, с червило, достатъчно искрящо, че да се определи като външно масло за боя.

По-скоро би извадил очите си с лъжица, отколкото да се занимава с разни модерни влечения като нея.

Със силата на волята си я накара да забрави, че го е виждала и се обърна обратно. Имаше тежка тълпа с повече хора, отколкото имаше маси и столове, така че имаше добро прикритие, докато се запъти към един ъгъл и оглеждаше…

И ето я и нея.

Малката му натрапница.

Проклинайки под носа си, той смътно осъзна каква загуба на време бе всичко това — особено като се има предвид, че братовчедите в този момент сключваха отново сделка с онзи лесър. За съжаление обаче, веднага щом бе получил сигнал, че черното й Ауди е потеглило, той беше принуден да намери нещото и да го проследи.

Не беше подготвен за това.

Какво правеше тя тук? И защо бе облечена така?

Докато тя откри една свободна маса и седна сама на нея, той осъзна, че не одобряваше начина, по който косата се спускаше по рамената й, тъмната тежест, която обрамчваше лицето й. Или прилепващата по тялото блуза, която се откри, докато тя сваляше палтото си. Или… имаше и грим, по дяволите. И то не като жената, която находчиво си бе поправила път до него. Неговата натрапница бе използвала светъл грим, по начин, който подчертаваше чертите на лицето й.

Беше красива.

Прекалено красива.

Всички мъже в ресторанта я оглеждаха. И това го накара да пожелае да убие всеки един от тях, като им изтръгнеше гърлата със зъбите си…

Сякаш съгласни с плана му, зъбите му запулсираха и започнаха да се удължават в устата му, тялото му се изопна.

Все още не, каза на себе си. Трябваше да разбере какво прави тя тук. След като я беше проследил до имението на Бенлоиз, очакваше какви ли не места… но не и това. Какво правеше…

Главата й се извърна и в един момент той си помисли, че някак си го е усетила, въпреки че не беше вампир.

Но после един много висок и добре сложен човешки мъж приближи масата й.

Натрапницата му погледна мъжа. Усмихна му се. Стана на крака и обви ръце около огромните му рамена.

Ръката на Асейл се вмъкна в пълтото му и напипа пистолета.

Действително той видя себе си как отива и вкарва куршум между очите на мъжа.

— Ей, бил ли си тук и преди?

Главата на Асейл се задвижи наоколо. Друг огромен човешки мъж се беше доближил и се взираше в него с очевидна агресия.

— Зададох ти въпрос.

Имаше два отговора, реши Асейл. Можеше да отговори с думи, като по този начин да навлезе в разговор, който щеше да погълне вниманието му — като цяло нелоша идея, като се има предвид, че ръката му оставаше върху оръжието му и инстинктите му не се бяха превключили от тези, клонящи към убийство.

— На теб говоря.

Или можеше да…

Асейл оголи показалите се зъби и изръмжа дълбоко, като насочи гнева си далеч от сцената със своята натрапница и онзи човешки глупак, заради когото се беше издокарала и нагримирала.

Човекът с въпросите вдигна ръце нагоре и отстъпи назад.

— Ей, всичко е окей, все едно. Моя грешка. Все едно.

Мъжът изчезна в тълпата, с което доказа, че при определени обстоятелства и плъховете без опашки също можеха да се дематериализират.

Асейл върна поглед върху масата. „Джентълменът“, който беше седнал срещу неговата натрапница, се навеждаше напред, очите му бяха приковани в лицето й, дори докато тя оглеждаше менюто и зяпаше наоколо.

Трябваше да се направи нещо по въпроса.

Сола затвори менюто и се засмя.

— Никога не съм го казвала.

— Напротив, — усмихна се Марк Санчез. — Каза ми, че имам хубави очи.

Марк беше точно от каквото тя имаше нужда в такава вечер. Беше лесно да бъдеш с него, супер очарователен и докато не я накараше да падне и да направи десет хиляди лицеви опори, нямаше за какво да се тревожи. Като личен треньор? Беше истински демон. Тя знаеше.

— И това да не би да е начин да ме прехвалиш? — той изправи рамене, когато сервитьорката им донесе бири. — Да не се опитваш да ме накараш да не те товаря много във фитнеса?

— Не съм толкова глупава, — Сола отпи от леденостудения ръб на чашата си. — Никаква пощада. Това е политиката.

— Ами, ако трябва да бъда честен, никога не си искала специално внимание.

Последва пауза.

— Не че в твоя случай не бих искал да ти дам повече време… за някои неща.

Сола избегна контакта с очите, който се очертаваше да се случи.

— Значи не излизаш с клиенти, а.

— Не. Обикновено не.

— Конфликт на интереси.

— Може да стане доста объркано, но в определени случаи си заслужава риска.

Сола огледа заведението. Доста хора. Доста разговори. Въздух, който беше горещ и някак плътен.

Тя се намръщи и се напрегна. В далечния ъгъл нещо… някой…

— Добре ли си?

Тя се отърси от параноичното усещане.

— Да, извинявай… о, да, искаме да поръчаме, — каза тя, когато сервитьорката се върна. — За мен един чийзбургер. Стига личният ми треньор да не получи емболия от неодобрение.

Марк се засмя.

— Нека са два. Но без картофки. И на двете порции.

След като сервитьорката тръгна, Сола се опита да не гледа в посоката на онова тъмно ъгълче отзад.

— Е,…

— Не мислех, че някога ще ми отговориш. Поканих те на среща преди колко време?

Докато Марк се усмихваше, тя забеляза, че има чудесни зъби, прави и наистина бели.

— Преди доста време, предполагам. Бях заета.

— С какво се занимаваш?

— С това-онова.

— В каква сфера?

Обикновено доста бързо се ядосваше, когато хората любопитстваха. Но вълнението му за това беше спокойно и леко, така че беше просто разговор на среща.

— Предполагам, че може да се нарече криминално правосъдие.

— О, значи си в сферата на закона.

— Доста съм запозната с него, да.

— Това е готино, — Марк се прокашля. — Е, … изглеждаш наистина добре.

— Благодаря. Мисля, че се дължи на треньора ми.

— О, някак си мисля, че ще се справяш чудесно и без моя помощ.

Докато задълбочаваха лежерния разговор, тя започна да се отпуска — после дойде и поръчката им и си взеха по още една бира. Беше толкова… нормално да е в този бар, да прави нещо с някого, да опознава някого.

Точно обратното на това, на което беше станала свидетел предната вечер.

Сола потрепери, когато в главата й изникнаха образи… светлината от свещите, тъмнокосият мъж, надвесен над полуголата жена сякаш ще я обладае, и двамата като пуснати на свобода диви животни, без никакви задръжки… И после онези блеснали очи, които срещнаха нейните собствени през прозореца, сякаш беше знаел през цялото време, че тя наблюдава.

— Добре ли си?

Сола се насили да се съсредоточи.

— Извинявай, да. Какво казваше?

Докато Марк отново започна да говори за тренировките си за „Железния човек“, тя се почувства сякаш отново е отвън пред къщичката, наблюдавайки мъжа и жената.

По дяволите. Беше устроила тази среща само защото искаше да се отпусне. Не защото особено много я беше грижа за Марк, колкото и да беше мил.

Всъщност може би го беше направила, защото просто личният й треньор беше наистина доста висок, наистина доста добре сложен, с много тъмна коса и светли очи.

Когато вината я подсети, тя си помисли, о, за Бога. Та тя беше възрастен човек. Марк също. Хората правеха секс поради какви ли не причини — това, че не искаше да се омъжи за него, не означаваше, че нарушава някакви кардинални правила… освен, мамка му. Като остави настрани морала на баба си и неговите бляскави, перлено бели зъби и големите му рамене, тя всъщност не беше привлечена от Марк.

Беше привлечена от мъжа, на когото Марк й напомняше.

И това беше онова, което правеше това грешно.