Сбъдната любов

Глава 50

Долу, в стаята за прегледи в клиниката, Куин летеше в небесата. Не, не летеше като с Чесната и ранения брат на задната седалка, точно преди да се разбие.

— Извинявай, може ли да повториш?

Доктор Джейн се усмихна и придърпа една маса до леглото. Той смътно забеляза предметите на масичката, но беше по-фокусиран върху думите на лекарката.

— Още е бременна. Нивата на хормоните ѝ са двойни, както трябва да бъде, кръвното налягане е перфектно, сърдечния ритъм е чудесен. И повече не се е появявало кървене, нали?

Лекарката погледна към Лейла и Избраницата поклати отрицателно глава, с непоклатимо изражение.

— Никакво кървене.

Куин крачеше наоколо, заровил ръка в косата си, докато мозъка му се чудеше какво става.

— Не го разбирам… имам предвид, че искам точно това — че двамата го искаме, — но не разбирам защо тя има…

Веднъж след като минаха по пътя към ада, сега се чувстваха напълно обезоръжени, когато обстоятелствата се обърнаха в тяхна полза и отново ги издигаха към земята. Доктор Джейн поклати глава.

— Вероятно няма да е от полза, но и Елена никога не е виждала нещо подобно. Така че разбирам объркването ти, и най-вече, мога да се поставя на твое място, защото знам колко е жестоко да се надяваш. Трудно е да бъдете оптимисти след всичко, през което преминахте.

Човече, шелана на Ви изобщо не беше идиотка.

Куин насочи вниманието си към Лейла. Избраницата носеше свободна бяла роба, ала не такава, каквато носеше като член на свещената секта от жени на Скрайб Върджин. Беше облечена в ежедневен халат, а под него носеше болнична пижама с розови и червени сърчица на бял фон. А на масичката с колелцата имаше кутия солени крекери, както и шест малки бутилки джинджифилов ейл „Канада Драй”. Като стана дума за „лекарствата” на таблата, Док Джейн отвори крекерите.

— Знам, че последното нещо, за което мислиш, е храна. — Тя подаде едно от ронливите солени квадратчета. — Но ако го изядеш, и ако пийнеш малко сода, може нещата там долу да се поуспокоят.

И кой да предположи, че ще се получи. Лейла почти преполови пакета и изпразни две от малките зелени бутилки.

— Наистина помага, а? — измърмори Куин, когато Избраницата отново си полегна и въздъхна облекчено.

— Нямаш представа колко. — Лейла сложи ръка ниско на корема си. — Каквото се иска, ще го направя, ще ям и ще пия.

— Кофти е, когато ти се гади.

— Не става въпрос за мен. Не ми пука, ако ще да повръщам през следващите осемнадесет месеца, стига малкото да е добре. Страхувам се само, че с наддаването на килограми ще изгубя… е, сещаш се.

Да, всеки, който смяташе, че жените са по-слабия пол, наистина не беше наред с главния мозък.

Той погледна към доктор Джейн.

— Какво ще правим сега?

Лекарката сви рамене.

— Моят съвет? Да се доверяваме на симптомите и на резултатите от изследванията, иначе ще се побъркате. Тялото на Лейла понесе и ще понася всичко. Ако сега няма никакви признаци, че ще направи аборт, и всичко говори, че бременността продължава нормално, ви съветвам да поемете дълбоко дъх и да я карате полека. Ако гледате твърде напред в бъдещето, или ако попаднете в капана на случилото се през изминалите няколко дни, ще се разпаднете, докато всичко приключи.

„Има право”, помисли си Куин.

Телефонът на добричката докторка иззвъня.

— Изчакай секунда — след малко идвам. Трябва да прегледам догена, който си поряза ръката миналата вечер. Лейла, доколкото съм запозната, няма медицинска причина, поради която да те държим тук. Въпреки че не искам да излизаш от имението през следващите няколко вечери. Нека изчакаме малко, става ли?

— Разбира се.

Доктор Джейн излезе след минута, и Куин се зачуди какво да прави. Искаше да помогне на Лейла да се върне в къщата, но, за бога, тя не беше саката. Въпреки това той чувстваше, че иска да я носи на ръце до края на бременността ѝ.

Той се облегна на шкафчетата от неръждаема стомана.

— Осъзнавам, че искам да те питам как си през две секунди.

Лейла се засмя.

— Ето че ставаме двама.

— Искаш ли да се връщаме в къщата?

— Знаеш ли… всъщност не. Чувствам се… — тя се огледа, — по-сигурна тук долу, ако трябва да съм честна.

— Има смисъл. Искаш ли нещо друго?

Тя кимна към малкия поднос, зареден със средства против гадене.

— Докато имам тези под ръка, съм добре. А ти се чувствай свободен да ме оставиш и отивай да водиш битки.

Куин се намръщи.

— Мислех да остана в…

— И да правиш какво? Не ти казвам да се махаш. Но имам усещането, че само аз трябва да седя тук и да ставам на компот. Ако нещо се случи, мога да ти се обадя и ти ще се прибереш веднага.

Куин се замисли за братята и бойците, които трябваше да тръгнат за срещата на Съвета в полунощ. Ако си беше нормална нощ с обичайните сблъсъци на бойното поле, може би щеше да остане. Но когато Рот бе навън, посрещайки задниците от глимерата?

— Добре, — каза бавно той. — Ще нося телефона си постоянно, и ще заявя пред останалите, че обадиш ли се, изчезвам.

Лейла отпи от джинджифиловия ейл и се втренчи в чашата, все едно гледаше как мехурчетата се издигат около леда. Той се замисли къде бяха предната вечер — при Хавърс, извън контрол, ужасени, скърбящи. „Пак може да стане някой гаф”, припомни си той. Беше твърде рано, за да се привързва отново към малкото.

И въпреки това не можеше да се удържи. Застанал в облицованата с плочки стая, изпълнена с миризма на дезинфектант, пронизваща носа му, и ръба на шкафчето, който се забиваше в задника му… той осъзна, че сега бе точния момент да започне да обича малкото. Точно тук, точно сега.

Както мъжа се привързваше към жената си, така и бащата се привързваше към поколението си — и съответно сърцето му се отваряше, за да приеме всичко: обвързването, което идваше с избора да се опита да има деца, ужаса да не ги изгуби, който можеше да се обзаложи, че никога няма да изчезне, радостта, че някой, който носи частица от теб, остава на земята след като вече те няма, отчаяното желание да ги държиш в прегръдките си и да ги гледаш в очите и да им даваш цялата любов, от която се нуждаят.

— Може ли…. Да пипна корема ти? — попита той с тънък глас.

— Разбира се! Не се налага да питаш. — Лейла легна назад с усмивка на уста. — Нали знаеш, че това, което е вътре, е наполовина твое?

Куин разтърка нервно ръцете си, доближавайки масата. Със сигурност бе докосвал Лейла през периода ѝ на нужда, а след това дори грижливо, защото ситуацията го изискваше. Никога не бе мислил, че ще докосне бебето си.

Куин наблюдаваше отдалече как ръката му се приближава. Исусе, пръстите му трепереха като откачени. Но в мига, в който я докосна, престанаха.

— Тук съм, — заговори той. — Татко е тук. Никъде няма да ходя. Само ще изчакам, докато си готово да се появиш на бял свят, и после двамата с майка ти ще се погрижим за теб. Така че се дръж, разбра ли? Върши си твоите работи там, а ние ще чакаме, колкото е необходимо.

Със свободната си ръка взе дланта на Лейла и я сложи върху своята.

— Твоето семейство е тук. Чакаме те… и те обичаме.

Беше супер глупаво да се говори така на купчина клетки. Обаче той не можеше да го потисне. Думите, действията… наистина бяха негово дело, ала всъщност идваха от напълно непознато място. И въпреки това чувстваше, че постъпва правилно. Имаше усещането, че… така трябва да се държи един баща.

Четиридесети калибър за левичари — в наличност.

Пистолет за дясната ръка — в наличност.

Резервни патрони на колана — в наличност.

Два кинжала в кобурите о гърдите — в наличност.

Кожено яке…

На вратата на стаята на Блей се почука и той се наведе навън от гардероба:

— Влез.

Когато Сакстън влезе, той облече якето и се завъртя.

— Хей. Как си?

Нещо не беше наред. Другият мъж огледа „работното облекло” на Блей от глава до пети, както се казва. Безпокойство накара Сакс да вдигне светлите си вежди: така и не свикна да се чувства удобно в присъствието на оръжия.

— Значи си тръгнал към полесражението, — измърмори мъжа.

— Към среща на Съвета, всъщност.

— Не осъзнавах, че изисква толкова много оръжия като аксесоари.

— Нова ера.

— Да, именно.

Настъпи неловко мълчание.

— Как я караш?

Погледа на Сакстън обиколи стаята.

— Исках аз да съм този, който ще ти го съобщи.

Ох, дяволите го взели. Сега пък какво?

Блей преглътна звучно.

— Да ми съобщиш кое?

— Напускам имението за известно време — да речем, за ваканция. — Вдигна ръка, за да спре всякакъв спор. — Не, не е за постоянно. Вкарал съм в ред всичко, свързано с Рот, и се съмнявам да има нужда от нещо през следващите няколко дни. Естествено, ако му притрябвам, ще се върна веднага. Ще отседна при стар приятел. Наистина имам нужда от почивка и разпускане — и преди да се тревожиш, заклевам се, че ще се върна, и честно, заминаването ми няма нищо общо с нас. Работя месеци наред без прекъсване и за известно време искам да не се съобразявам с графици, ако е възможно.

Блей вдиша дълбоко.

— Да, възможно е. Къде ще… — Спря се, припомняйки си, че вече не му влиза в работата. — Кажи ми, ако имаш нужда от нещо.

— Обещавам.

Импулсивно Блей се приближи и прегърна бившия си любовник, и платоничната връзка изглеждаше толкова непринудена и естествена, както и любовта им преди. Докато още бе в прегръдките му, той завъртя лицето му.

— Благодаря, — каза Блей. — Че дойде и ми каза…

В този момент някой тръгна по коридора с колебливи крачки. Беше Куин; Блей усети миризмата му още преди високата, силна фигура да се появи пред очите му. Мъжа се поколеба за миг, преди да продължи, но погледите им се срещнаха над рамото на Сакстън. Куин надяна маска на лицето си мигновено, чертите му замръзнаха, без да издават чувствата му. И после боеца изчезна; дългите му крака го отведоха навън през отворената врата.

Блей се отдръпна и се върна към сбогуването.

— Кога смяташ да се върнеш?

— След няколко дни, не повече от седмица.

— Добре.

Сакстън отново огледа стаята, и от начина, по който го направи, стана ясно, че опитваше да я запомни.

— Бъди здрав и внимавай там навън. Не се прави на герой.

Първата мисъл на Блей бе, че обикновено тази роля се падаше на Куин, така че нямаше да му се наложи да облича костюма на Супермен.

— Обещавам.

Когато Сакстън си замина, Блей остана загледан в пространството. Не виждаше нищо пред себе си, дори не си спомняше миговете, споделени със Сакстън в тази стая. Мислите му бяха по-скоро зад съседната врата с Куин, и нещата на Куин… и спомените от секса с Куин.

Проклятие.

Като хвърли поглед на часовника, той пъхна телефона си в джоба на якето и излезе. Изтича до стълбите и чу гласовете, които отекваха в голямата зала — знак, че Братството се бе събрало и чакаше сигнал за тръгване. Със сигурност всички бяха тук — Зи и Фюри, Ви и Бъч, Рейдж, Тор и Джон Матю.

Докато слизаше надолу осъзна, че му се искаше Куин да дойде с тях, но сигурно мъжа щеше да остане вкъщи, предвид ситуацията с Лейла.

Пейн не се виждаше, което го учуди, но въпреки това застана до Джон Матю. Тор кимна приветствено по посока на Блей.

— Добре, чакаме още един, и след това тръгваме. Първата редица ще отиде на мястото. Когато огледат всичко, ще се дематериализирам с Рот в къщата, с подкрепление от…

Ласитър се плъзна от билярдната зала, и от цялото му същество, като се почне от косата в черно и златисто, през белите очи, та чак до кубинките, от него струеше на паднал ангел. Може би озаряването не беше в природата му, но златото, което настояваше да носи, със сигурност му допадаше. Приличаше на живо, дишащо скъпоценно дърво.

— Тук съм. Къде ми е шофьорската шапка?

— Ето, използвай моята, — каза Бъч, свали шапката на Ред Сокс и я подхвърли. — Поне ще скрие косата ти.

Ангелът хвана шапката, докато летеше и се загледа в червената буква.

— Съжалявам. Не мога.

— Не ми казвай, че си фен на янките, — провлечено избоботи Ви. — Ще трябва да те убия, но честно казано, тази вечер имаме нужда от всички крилати мъже, с които разполагаме.

Ласитър хвърли обратно шапката. Подсвирна си и се опита да изглежда непринудено.

— Ти сериозно ли? — попита Бъч. Сякаш другия мъж доброволно искаше да се подложи на лоботомия. Или на ампутация на крайник. Или на педикюр.

— Няма начин, — отвърна Ви. — Кога и къде стана приятел на враговете ни…

Ангелът вдигна дланите си нагоре.

— Не е моя вината, че не струвате…

Тор пристъпи пред Ласитър, сякаш се тревожеше, че може да се случи нещо много по-сериозно от заядливия разговор. И тъжното в случая бе, че неслучайно бе загрижен. Като изключим техните шелани, Ви и Бъч обичаха най-много Ред Сокс, и дори пренебрегваха здравия разум.

— Добре, добре, — каза Тор, — имаме по-големи проблеми, за които да се тревожим.

— Все ще му се наложи да заспи, — измърмори Бъч към съквартиранта си.

— Да, внимавай, ангеле, — озъби се Ви. — Не харесваме вашия вид.

Ласитър вдигна рамене, сякаш братята бяха просто малки злобни кутрета, скачащи по краката му.

— На мен ли говорите? Или просто чувам гласа на губещит…

Всички започнаха да викат едновременно.

— Само две думи, кучки, — озъби се Ласитър. — Джони. Деймън. О, чакай, Кевин. Юкайлис. Или Уейд. Богс. Роджър. Клемънс. И храната ли не струва в Бостън? Или само бейзбола?

В този момент Бъч се хвърли, готов да подпали ангела като коледна елха…

— Какво, по дяволите, става тук!

Гърмящият глас, идващ отгоре, приключи спора Сокс-срещу-Янките. Тор издърпа ченгето от обхвата на ангела, и всички погледнаха нагоре, докато кралицата съпровождаше краля надолу по стълбите. Присъствието на Рот караше всички да се стегнат и да се държат като професионалисти. Дори и Ласитър.

Е, с изключение на Бъч. Но все пак, той беше „хипер превъзбуден”, както сам се изрази, през последните двадесет и четири часа — и имаше основателна причина да е раздразнителен: неговата шелан щеше да присъства на срещата на Съвета. Което, от гледната точка на брата, беше все едно на срещата щяха да присъстват двама Рот. Бедата се състоеше в това, че Мариса бе най-възрастна от нейната кръвна линия, и след като Ривендж искаше пълно присъствие, тя трябваше да се отзове.

Бедното копеле.

В последвалото затишие ръката на Блей започна да трепери и той изпита почти непреодолимото желание да сграбчи кинжала. Мислеше само, че момента бе идентичен с прелюдията преди стрелбата по Рот през есента — в онази нощ всички се бяха събрали тук, и Рот слезе долу с Бет… и една пушка изстреля куршум, насочен право в гърлото на краля.

Очевидно не само той мислеше за това. Не една ръка се насочи към кобура си и остана в готовност.

— О, Господи, ти си тук, — каза Тор.

Блей се обърна намръщен, и едва успя да преглътне реакцията си. Към тях се присъедини не Пейн, а Куин. И, човече, мъжа изглеждаше повече от готов да срита няколко задника със суровия си поглед и тяло, опънато като тетива в черните кожени дрехи.

За момент съзнанието на Блей се пропука, залято от чисто сексуално излъчване. До такава степен, че започна да си фантазира съвсем неуместни неща: примерно, как той и Куин се промъкват в килера за едно бързо чукане без събличане на дрехите.

Той изстена и пренасочи вниманието си към краля. Това поне беше подходящо. Само Рот имаше значение, не и шибания му любовен живот…

Чувството на безпокойство замени похотта. Дали той и Куин отново щяха да бъдат заедно? Господи, колко странна мисъл. Емоционално секса помежду им изобщо не беше добра идея. Безспорно можеше да се каже, че му влияе зле. Но той искаше още и още. Само Господ можеше да му помогне.

— Добре, да го направим, — заговори Тор. — Всички ли знаят къде отиваме?

Обезпокоително беше да изпита облекчение, осъзнал сериозността на задачата, пред която бяха изправени, ала това прочисти съзнанието му от всичко друго освен задължението да пази живота на Рот… дори и с цената на своя собствен. Беше по-добре да се тревожи за краля, отколкото за глупостите около него и Куин.

Със сигурност.