Сбъдната любов

Глава 3

Звукът от смъркането на кокаин накара мъжа от другата страна на вратата да затегне хватката около ножа си.

Шибаняк. Какъв шибаняк.

Първото правило на всеки успешен дилър беше никога да не употребяваш. Наркоманите, които ти правят бизнеса, употребяват. Посредниците, от които имаш нужда за сделките, употребяват. Кучките, които ти трябват от улицата, употребяват.

Шефът не употребява. Никога.

Логиката беше предостатъчно ясна, беше направо фундаментална и не беше по-различно от, да речем, отиването в казино, голямо 180 милиона квадратни километра, с толкова храна в наличност, способна да изхрани малка държава, и покрито навсякъде със златни повърхности, и след това посещение да се чудиш къде си си изхарчил всичките пари. Ако да се друсаш беше толкова брутално яка идея, защо хората така често умираха от тази тъпотия, унищожаваха си животите заради това, влизаха в затвора заради наркотици?

Тъпак.

Мъжът натисна бравата и бутна вратата. Естествено, тя не беше заключена и докато влизаше в мизерната стая, миризмата на бебешка пудра щеше да го задуши, ако не беше свикнал да я усеща даже върху себе си.

Тази досадна щипеща носа миризма беше единственото, което не му харесваше в промяната. Всичко останало — силата, дългият живот, свободата — страшно му допадаха. Но по дяволите миризмата.

Колкото и парфюм да използваше, пак не можеше да се отърве от нея.

И да, липсваше му да може да прави секс.

Като изключим това, Обществото на лесърите беше билетът му за господство.

Смъркането спря и водачът на лесърите вдигна глава от списанието „Пийпъл“, върху което си чертаеше линиите. Изпод останалия кокаин се виждаше някакъв пич, Чанинг Тейтъм, който гледаше към обектива доста секси.

— Ей! Какво правиш тук?

Докато малките му кръгли и изпъкнали очи се опитваха да фокусират, „шефът“ изглеждаше така, сякаш е духал на напудрена поничка.

— Имам нещо за теб.

— Още? Боже, как разбра? Имам само още 2 грама и …

Конърс, още известен като Си-Райдър, се придвижи бързо три крачки напред, протегна широко ръка и завъртя ножа в голям кръг, който се вряза в главата на водача на лесърите. Стоманеното острие се заби дълбоко, разрязвайки по-крехката част от слепоочието, пробождайки набраздената сива тъкан.

Водачът на лесърите получи гърч — може би не заради раната… а по-скоро защото надбъбречната му жлеза беше изпомпила милиони кубични сантиметри от боклук в кръвта му и сега това не се смесваше добре с кокаина. Докато малкото нищожество падна от стола и се свлече на пода, ножът остана в ръката на Конърс, вече вън от черепа, острието беше оцапано с черна кръв.

Конърс срещна шокирания поглед на вече бившия му началник и се почувства наистина добре от повишаването, което го очакваше. Самият Омега беше дошъл при него и му беше предложил работата, без съмнение осъзнавайки, както всички останали, че пънкар не беше точно онзи, който искаш да е начело на някоя организация, по-сериозна от отбор по покер. Да, вярно, че беше доста полезен в създаването на тези рангове. Но количеството не е качество и не бяха нужни нито армията, нито флотът, нито въздушните сили или пък пехотинците, за да се види, че Обществото на лесърите преливаше от разюздани, страдащи от синдрома на дефицит на вниманието и хиперактивността тийнейджъри.

Беше трудно да свършиш каквито и да било задачи с този тип подчинени — освен ако някой наистина добър професионалист не е начело на целия скапан цирк.

Което беше точно причината Омега да беше задействал нещата по този начин.

— К-к… как-к..

— Уволнен си, копеле.

Финалната част от насилственото уволнение се изрази в още едно набождане, този път прокара острието точно в центъра на гърдите му. С един странен звук и излизащ дим промяната в режима беше осъществена.

И Конърс беше начело на всичко.

Властта го накара да се усмихне за миг — докато очите му не обходиха стаята. Поради някаква причина си помисли за рекламата на „Фибрийз“, онази, в която прецакват здраво някакво място, омазват го като откачени и изписват „истински хора, не актьори“ насред екрана.

Човече, освен остатъците от храна — които липсваха, защото убийците нямаха нужда от храна — всичко съвпадаше: плесента по тавана, мърлявите мебели, мръсотията по мивката… и особено боклуците, които съпътстваха всички пристрастени — спринцовки, лъжици, дори импровизираната лаборатория за метамфетамини в ъгъла.

Това не беше мястото за властта. Това беше обикновена дупка.

Конърс се наведе отгоре му и взе мобилния телефон на нищожеството. Екранът беше пукнат и отзад имаше някаква лепенка. Телефонът не беше защитен с парола и когато отиде на менюто със съобщенията, всичките подмазвачески съобщения се появиха, празните приказки с поздравленията за встъпителната церемония, която щеше да се състои тази вечер.

Но водачът на лесърите не знаеше за нея. Това не беше негово задължение.

Конърс обаче нямаше намерение да отвръща със същото. Тези смъркащи кафяво глупаци просто се опитваха да останат живи и щяха да духат на всеки, за да продължат да дишат: той напълно очакваше същото да му се случи и го искаше. Шпионите си имаха тяхна цел в голямата схема на нещата.

А и имаше да се върши доста работа.

От това, което беше научил по време на собствения си кратък период, прекаран в целуване на задници, Обществото на лесърите имаше няколко предимства, що се отнася до оръжия, амуниции или друга собственост. Без пари в брой, защото това, което имаха от жалките грабежи, се изпаряваше в носа или вените на скапаното нищожество.

Нямаше списък с онези, на които предстоеше въвеждане, нито организация на групата, нито тренировъчно обучение. Доста поправки трябваше да се осъществят бързо…

Студен полъх навлезе в стаята и Конърс се обърна. Омега беше пристигнал от нищото, белите роби на Злото блестяха ярко, черната сянка отдолу изглеждаше като зрителна измама. Погнусата, която премина през Конърс, беше нещо, с което той знаеше, че трябва да свикне. Омега винаги се наслаждаваше на по-специалните отношения с водача на лесърите и може би точно заради това се говореше, че никога не се задържат особено дълго.

И все пак, като се има предвид кого беше избрал…

— Погрижих се за него, — каза Конърс и кимна към обгорялата следа на пода.

— Знам, — отвърна Омега, гласът му се понесе в зловонния хладен въздух.

Навън внезапно усилил се вятър издуха сняг срещу прозорците, дупката в един от тях позволи на няколко снежинки да се вмъкнат. Докато се носеха вътре и падаха на пода с блясък, успяха да се запазят, тъй като температурата беше достатъчно ниска, благодарение на присъствието на господаря.

— Вече си е у дома, — Омега се придвижи като лек полъх, нямаше никакво доказателство, че краката го движеха. — И съм много доволен.

Конърс се постара да се задържи на своите собствени крака. Нямаше накъде да бяга, нямаше начин за бягство — просто трябваше да издържи това, което предстоеше да се случи.

Поне се беше подготвил за това.

— Имам някои нови попълнения за теб.

Омега спря.

— Наистина?

— Дар, ако мога така да се изразя, — или по-скоро ясна точка на тази тъпотия: трябваше скоро да си тръгне, затова и внимателно беше планирал тези две събития да са така близки по време. Омега все пак си имаше свои игрички, но обичаше Обществото си и целта му да елиминира вампирите дори повече.

— Радваш ме безгранично, — прошепна Омега, докато се приближаваше. — Вярвам, че ще се разбираме просто чудесно … Господин Си.