Сбъдната любов

ПРОЛОГ

Куин, син на Лохстронг, влезе в бащиния си дом през главния вход. Още от мига, когато прекрачи прага, ароматът на мястото нахлу в ноздрите му. Препаратът за почистване с мирис на лимон. Свещите от пчелен мед. Свежите цветя от градината, които догенът сменяше всекидневно. Майчиният парфюм. Одеколон — на баща му и на брат му. Дъвката с дъх на канела — сестра му.

Ако някога Глейд* измислиха аерозол от този род, биха му сложили названието „Ливада на Добрите Стари Пари“. Или „Зазоряване над тлъста банкова сметка“.

Или може би, за по-кратко: „Ние сме номер 1“.

Приглушени гласове се дочуха от трапезарията — закръглени като шлифовани диаманти гласни звуци и съгласни, дълги и плавни като сатенени ленти.

— О, Лили, прекрасно е, благодаря — каза майка му на прислужницата. — Но това е твърде много за мен. Също така не слагай пълна порция на Соланж. Напълняла е.

А, да. Манията на майка му по диетите, стоварена върху новото поколение. Жените от глимерата бяха принудени да станат невидими в профил; всяка откроена ключица, всяка куха буза, всяка мършава ръка се носеше като шибан медал за чест.

Понеже ако приличаш на ръжен, се превръщаш в един от най-добрите.

И Скрайб Върджин да ти е на помощ, ако дъщеря ти изглежда в добро здраве.

— А, да, благодаря, Лилит — каза баща му със спокоен глас. — За мен още малко, моля те.

Куин затвори очи и опита да застави тялото си да напредне. Стъпка по стъпка. Не беше толкова трудно.

Под това си внушение, чисто новите му обувки Ед Харди се бунтуваха, като му отправиха среден пръст вместо съгласие. Добре де, от който и ъгъл да погледнеш влизането в тази трапезария бе като да се гмурнеш в бърлогата на звяра.

Куин пусна пътната си чанта на пода. Добре му се бе отразило да прекара няколко дни у най-добрия си приятел Блей — хубава почивка от недостига на кислород, който чувстваше нон-стоп у дома. За нещастие, задушаването се върна още по-тежко, което правеше ползата от краткото му отсъствие почти никаква.

По дяволите, това бе нелепо. Не можеше да си седи тук като неодушевен предмет.

Извърна се към страничната стена и се взря в старото огледало с цял ръст, вдясно от прага.

Как добре го бяха измислили! По този начин гостите можеха да се уверят в благоприличието на тоалета си и косите си, когато икономът взимаше палтата им и шапките им. Отговаряше на постоянната им нужда да се уверят, че изглеждат идеално.

От огледалото го наблюдаваше младо лице преди промяната, със съразмерни черти, със солидна челюст и с уста, която — трябваше да го приеме — бе способна да стори сериозни щети на гола кожа след няколко години. Или може би така си мислеше той. Косата му приличаше на тази на Дракула, остра като колове. Колкото до врата му, велосипедна верига го ограждаше. Ала бе верига от типа, който продаваха Ърбан Аутфитърс**, но истинският модел, онзи, който неотдавна беше на велосипеда му с дванадесет скорости.

Всичко добре замислено, той приличаше на разбойник, който току-що беше нахълтал и се приготвяше да претърси мястото за сребро, бижута и ценна техника, която може да бъде изнесена.

Иронията беше, че не готическата глупост бе най-обидната част за семейството му. Всъщност той би могъл да бяга по първия етаж, докато си пее Хосе Кансеко, да си играе с картините и антиките чисто гол и със закачено светлинно устройство за задника си и това дори нямаше да се доближи минимално до същинския проблем според родителите му.

Проблемът бе в очите му.

Едно синьо. Едно зелено.

Упс. Негова грешка.

Глимерата не тачеше недостатъците. Нито в порцелана, нито в розариумите. Нито в картините, нито в килимите, нито в бара. Нито в коприната на бельото, лена на сакото, шифона на роклите.

И определено не и в децата. Никога.

Сестра му беше добре — е, като изключим „малкия проблем с теглото“, който всъщност не съществуваше и лекото фъфляне, което промяната не беше излекувала… а, и фактът, че притежаваше характера на майка им. А това шибано нещо нямаше поправяне.

Брат му, от друга страна, беше шибана звезда, с идеална физика, първороден син, подготвен да продължи рода чрез съвкупление при благоприлични условия, без нежност, без страст — с женска, която родителите му щяха да изберат.

По дяволите, дори яйцеклетката, която щеше да оплоди със спермата си, вече бе избрана. Щеше да му — или по-скоро „ѝ“ — я даде скоро, щом преминеше преобразяването си.

— Как се чувстваш, сине? — попита баща им с колеблив глас.

— Изморен, сър — отвърна дълбок глас. — Но това ще помогне…

Студени тръпки пробягаха по гърба на Куин. Това не беше гласът на брат му. Беше твърде нисък и гърлен. Твърде мъжки. Твърде…

Майчице, вече бе преминал преобразяването си.

Ботушите Ед Харди, които Куин носеше, най-сетне схванаха нареждането: да го поведат напред, за да зърне какво става в трапезарията. Баща му се беше настанил в креслото си при главното място на масата. Както обикновено. Майка му седеше в подножието на масата, мястото с изглед към кухнята. Както обикновено. Сестра му бе заела мястото срещу вратата — колебаеше се дали да оближе златния кант на чинията си, толкова бе гладна. Както обикновено.

Само мъжът с гръб към Куин се бе отклонил от стандартното ежедневие.

Лукас беше удвоил размерите си от деня, когато един доген се бе приближил до Куин, за да му каже да си стегне багажа и да замине при Блей.

Така, ето мотивът за внезапното му изгонване. Да приемем, че Куин беше повярвал, че баща му най-сетне бе склонил и изпълнил молбата му (заявена на всеослушание преди седмици). Но не, Лохстронг просто беше искал да разкара Куин от къщата, защото промяната щяла да посети Златното момче.

Брат му бе преспал с жена? От чия вена беше пил…

Лохстронг, който не притежаваше нищо от идеала за истински мъжки, протегна ръка и нетактично потупа предмищницата на Лукас.

— Така се гордеем с теб. Ти си… идеален.

— Точно така — с кадифен глас проговори майката на Куин. — Соланж, не намираш ли брат си идеален?

— Да, разбира се. Идеален.

— Имам нещо за теб — добави Лохстронг.

Той мушна ръка във вътрешния джоб на спортното си сако и извади кутия от черен велур с размерите на топка за бейзбол.

Майката на Куин започна да хлипа и попи сълзите с кърпичка.

— Това е за теб, скъпи мой сине.

Кутията се плъзна по бялата дамаска на покривката. Масивната ръка на брат му, цялата трепереща, се протегна, за да я вземе. Повдигна капака.

Куин беше застанал на метри зад брат си, така че зърна отблясък от злато.

На масата всички притихнаха.

Брат му погледна пръстена, очевидно поразен, докато майка им продължаваше да попива лицето си с кърпичка; дори баща им беше навлажнил очи. Сестра му си взе тайно хлебче от панера.

— Благодаря, сър — каза Лукас и надяна пръстена на показалеца си.

— Става ти, нали? — попита Лохстронг.

— Да, сър. Идеално.

— Тогава носим един и същи размер.

Ама разбира се.

В този миг баща им отклони поглед, като се надяваше движението на очните му ябълки да проясни зрението от влагата в очите.

Тогава забеляза Куин, който стоеше и надничаше в трапезарията.

Разпознаването проблесна в очите му. Хич не беше от сорта „хей, как си, приятелче“ или от „о, слава на Скрайб Върджин, другият ми син се прибра у дома“. По-скоро беше поглед като когато се разхождаш по моравата и забележиш, че си настъпил кучешко лайно.

Лохстронг върна вниманието си върху семейството, игнорирайки Куин.

Явно последното нещо, което Лохстронг желаеше, бе така важен за семейната история момент да бъде съсипан. Навярно заради това той се въздържа — за пръв път — да не раздвижи ръце в символа за отблъскване на уроки. Обикновено всеки член на домочадието изпълняваше този ритуал в мига, когато Куин се появеше. Не и тази вечер. Татенцето предпочиташе другите да не научат за проклетата му поява.

Куин се обърна и нарами сака. Започна да изкачва стълбите към стаята си. Обикновено мамен предпочиташе той да го прави по служебното стълбище, но за да стане това, Куин трябваше да мине през цялата „любов“ в трапезарията.

Стаята му бе възможно най-далеч от тези на другите, в дъното, вдясно. Често се беше чудел защо семейството му направо не бяха стигнали до не толкова учудващата крайност, като го изпратят направо в крилото на догените. Е, сигурно щяха да го сторят в случай, че някой от персонала си подаде оставката.

Влезе и заключи вратата. Хвърли сака на голия под и седна на леглото. Загледан в единствения багаж, който притежаваше, осъзна, че трябва да пусне прането възможно най-скоро, тъй като в сака имаше и мокър бански.

Прислужниците отказваха да докоснат вещите му — като че ли злото в него се беше преселило и във фибрите на дънките и тениските му.

Добрата страна беше, че никога не го канеха на официалните събирания, така че церемониалната роба беше само в кошмарите, бейби…

Куин откри, че плаче, когато сведе глава към обувките си Ед Хардис. Две капки вода по средата на връзката на едната му обувка.

Той никога не беше получавал пръстен.

О, по дяволите… това болеше.

Потърка лицето си с длан. Телефонът му звънна и той го извади от джоба на моторното си яке. Трябваше да примига няколко пъти, за да се фокусира.

Прие обаждането, ала не каза нищо.

— Току-що научих — каза Блей от другата страна на линията. — Как си?

Куин отвори уста да отговори, мозъкът му изтърси всички видове отговори: „Направо чудесно, да не повярваш“, „Поне не съм „дебел“ като сестра ми“. „О, не, не знам, че брат ми е чукал някоя“.

Вместо това каза:

— Изгонили са ме от къщата. Не са искали да урочасвам промяната. Явно е проработило, защото той изглежда сякаш е минало много добре.

Блей тихо изруга.

— О, и току-що получи пръстена си. Баща ми му даде… своя.

Пръстенът носеше герба на семейството, беше символ на всеки мъж от добра кръвна линия, за да свидетелства за стойността на неговото потекло.

— Гледах как Лукас го слага на пръста си — продължи Куин, имаше усещането, че остър нож прорязваше ръцете му отвътре. — Стана му перфектно. Изглеждаше чудесно. Ти знаеш обаче… нали… как да не е идеален…

И Куин заплака.

Просто загуби контрол.

Защото шибаната истина беше, че под самохвалния си вид, той копнееше семейството му да го обича. Копнееше да бъде пуйка като сестра си. Копнееше да бъде гръцки учен като брат си. Копнеше да бъде резервиран като родителите си. Защото тогава навярно щяха да го обичат. Той бе виждал любовта между тях четиримата.

Тя ги свързваше. Тя беше невидима нишка, минаваща през сърцата им, символ на привилегировано внимание във всичко — от светските работи до драмите в ежедневието.

И единственото нещо, по-могъщо от тази връзка…. беше желанието им да го изритат от нея.

През всеки шибан ден от живота му.

Гласът на Блей проряза тягостта.

— До теб съм. И, по дяволите, искрено съжалявам… Но съм до теб… Просто не прави нищо глупаво, о’кей? Нека дойда.

Да остави Блей да открие, че си мисли за работи, в които участват въжета и душове…

В действителност свободната му ръка вече бе слязла при импровизирания колан от хубав здрав найлон — защото родителите му не му даваха достатъчно пари за дрехи. Единственият колан, който притежаваше, се беше скъсал преди години.

Издърпа го и хвърли поглед към затворената врата на банята.

Всичко, което трябваше да направи, бе да завърже нещото при главата на душа… Господ знаеше, че водопроводните тръби бяха открити в доброто старо време, когато нещата са били достатъчно силни да задържат дадена тежест. Дори имаше стол, на който можеше да се подпре, а после да го изрита под краката си.

— Трябва да затварям.

— Куин? Не ми затваряй… Не смей да ми затваряш…

— Слушай, човече, трябва да тръгвам.

— Идвам към теб, — дочу се плющене, като че ли Блей се обличаше. — Куин! Не затваряй телефона! Куин!

/*компания за гелове и ароматизатори/

/**Американска компания за дамска, мъжка, детска мода и аксесоари/