Сбъдната любов

Глава 5

Докато Куин стоеше насред пронизващия вятър и гледаше как Блей подкарва Хамъра, ронлив сняг се натрупа върху ботушите му, като леко и меко покриваше стомамените им предници. Свеждайки поглед надолу, имаше смътното усещане, че ако останеше където е достатъчно дълго, щеше да е напълно покрит, от глава до пети. Странна и проклета мисъл да изскочи от мозъка му.

Равното ръмжене на двигателя накара главата му да се вдигне, очите му гледаха будно, докато тегличът започна да влачи съсипаната му кола от пряспата. Блей беше този, който дърпаше лоста, мъжът, който седеше от другата страна, внимателно наставляваше и контролираше скоростта на спускането, макар че натискът беше точно на определените места на автомобилния проклет „дар от добрия самарянин“.

Така внимателно. Така контролирано.

За да изглежда непринудено, Куин мина покрай Тор и се престори, че и той, както братът, наглежда прогреса на процеса.

Не. Всичко беше заради Блей, разбира се. Винаги е било заради Блей.

Опитвайки се да изглежда още по-равнодушен, скръсти ръце пред гърдите си, но трябваше да ги отпусне отново, тъй като натъртеното му рамо се обади.

— Урокът е научен, — каза, за да започне разговор.

Тор измърмори нещо, но проклет да бе, ако го е чул. И проклет да бъде, ако можеше да види нещо друго освен Блей. Не и за миг. А за един удар на сърцето. Докато се взираше през бляскавия сняг, се зачуди как може някой, за когото знаеш абсолютно всичко, който живееше надолу по коридора, който се хранеше с теб и работеше с теб, и спеше по същото време, по което и ти… може да се превърне в непознат.

Обаче, както обикновено, ставаше въпрос за емоционалната дистанция, не за тъпотията, че се намират под един общ покрив. Работата беше там, че Куин се чувстваше така, сякаш желаеше да обясни някои неща. За съжаление, и за разлика от братовчед му курвата, той не беше надарен с думи, и сложните неща в средата на гърдите му правеха мълчанието му по-лошо.

След едно последно усилие, Хамърът излезе от дупката в земята и Блей започна да развива веригата от шасито.

— О'кей, вие тримата ще отнесете този боклук обратно, — каза Тор, докато снежинките отново започнаха да падат.

Блей замръзна и погледна към брата.

— Тръгваме по двойки. Значи ще трябва да си тръгна с теб.

Сякаш беше повече от готов да изхвърчи.

— Ти погледна ли какво имаме тук? Затрудняваща ни купчина боклуци с двама мъртъвци в нея. Да не мислиш, че това е някаква игричка?

— Те могат да се справят, — отвърна Блей задъхано. — И двамата са корави.

— А с теб са дори още по-силни. Аз ще се дематериализирам вкъщи.

В разтеглилата се тишина, която последва, начинът, по който Блей се изправи, беше еквивалентен на среден пръст. Не за брата, разбира се.

Куин отлично знаеше за кого е.

Нещата започнаха да се движат бързо след това, джипът вече беше подсигурен, Тор отпътува, Джон се намести зад задната гума на платформата. Междувременно Куин заобиколи откъм пасажерската страна на автомобила, непохватно отвори вратата и застана встрани, чакайки.

"Като същински джентълмен", предположи той.

Блей се доближи, крачеше наперено през снега. Лицето му беше като пейзажа — студено, умълчано и неприветливо.

— След теб, — промърмори, като извади кутия цигари и елегантна златна запалка.

Куин наклони главата си за кратко кимване, вмъкна се вътре, плъзгайки се върху широката седалка, докато рамото му не се отърка в това на Джон. Блей влезе последен, затръшна вратата и свали прозореца, като изкара запалената цигара — пирона в ковчега му, — за да не мирише прекалено. Двигателят беше главният говорещ през останалите десетина километра.

Седейки между двамата, за които се предполагаше, че бяха неговите най-добри приятели, Куин се втренчи в предното стъкло и броеше секундите между прекъсванията на мърдащите се чистачки — три, две… едно… нагоре-надолу. И… три, две… едно, нагоре-надолу. Едва имаше сняг, който да оправдава усилията на чистачките…

— Съжалявам, — изтърси.

Тишина. Като се изключи ръмженето на двигателя пред тях и тракането на веригата отзад от време на време, когато имаше неравности.

Куин хвърли поглед, и ти да видиш, Блей изглеждаше така сякаш сдъвкваше метал.

— На мен ли говориш? — отговори грубо мъжът.

— Аха. На теб.

— Няма за какво да се извиняваш. — Блей изгаси цигарата си в пепелника отпред. И запали нова. — Ако обичаш, ще престанеш ли да ме зяпаш.

— Аз просто… — Куин прекара ръка през косата си и я опъна назад. — Не знам… Аз… Не знам какво да кажа за Лейла…

Главата на Блей рязко се извърна.

— Какво правиш с живота си няма нищо общо с мен…

— Това не е вярно, — отвърна Куин тихо. — Аз…

— Нима?

— Блей, слушай, Лейла и аз…

— Какво те кара да мислиш, че искам да чуя и една дума за теб и нея?

— Помислих си, че може да имаш нужда от… не знам, обяснение или нещо такова.

За момент Блей просто се втренчи в него.

— И защо точно смяташ, че имам нужда от "обяснение"?

— Защото… Помислих, че може да го намериш за… разстройващо, например. Или нещо такова.

— И защо?

Куин не можеше да повярва, че той искаше да го каже на глас. Още по-малко пред някой друг, дори Джон.

— Е, ами, защото знаеш.

Блей се наклони напред, горната му устна се отдръпна и оголи зъбите му.

— Само да сме наясно, братовчед ти ми дава всичко, от което се нуждая. Цял ден. Всеки ден. Аз и ти? — Той посочи между тях с цигарата си. — Работим заедно. Това е всичко. Затова направи услуга и на двама ни, преди да сметнеш, че имам нужда да знам нещо. Запитай се "Ако правех бургери в МакДоналдс, щях ли да казвам на този, който пържи картофките, за това?" Ако отговорът е не, тогава млъкни, по дяволите.

Куин пренасочи погледа си в предното стъкло. И обмисли дали да не завре лицето си през него.

— Джон, отбий.

Боецът примига насреща. И започна да клати глава.

— Джон, отбий, мамка му. Или ще го направя вместо теб.

Куин беше смътно наясно, че гърдите му се движеха скоростно надолу-нагоре и че ръцете му се бяха свили в юмруци.

— Отбий, мамка му! — изкрещя, като удари таблото достатъчно силно, че да изкара някой от вентилаторите на колата. Джипът се стрелна встрани от пътя и спирачките изсвириха, докато движението не се забави. Но Куин вече беше вън. Дематериализирайки се, избяга през пукнатината на прозореца, заедно с разстроената въздишка на Блей. Почти веднага той прие форма отстрани на пътя, неспособен да продължи да се движи с молекулите си, защото емоциите му бяха прекално силни. Като поставяше сковано крак пред крак със здравите си ботуши, той закрачи през снега, нуждата му да се движи просто струеше от всяка негова част, включително от кънтящата болка в кокалчетата на пръстите му. В тила си усети нещо като звук от раздвижване на пътя, но в главата му имаше толкова много шум, че не можеше да асимилира.

Нямаше представа къде отиваше.

Боже, беше студено.

Докато седеше на платформата на джипа, Блей се фокусира върху запаления край на цигарата си, малкото оранжево пламъче се придвижваше като блясък по китарна струна.

Сигурно ръката му трепереше. Подсвиркването, което се чу близо до него, беше начинът на Джон да привлече вниманието му, ала той го игнорира. Което стана причина за удар по ръката.

— Това е наистина кофти момент за него, — изписа Джон.

— Шегуваш се, нали? — промърмори Блей. — Направо се шегуваш. Винаги е искал уговорен брак и сега Избраница е бременна от него — бих казал, че това е страхотно…

— Не, тук, точно тук — Джон посочи асфалта. — Тук.

Блей насочи поглед към предното стъкло само защото бе прекалено изморен, за да спори. Отпред пред платформата на джипа фаровете осветяваха всичко — покрития със сняг пейзаж, който бе ослепително бял, фигурата, която вървеше от другата страна на пътя като неясна сянка.

Червени капки кръв очертаваха следите от стъпки.

Ръцете на Куин кървяха от удара по-рано…

Внезапно Блей се смръщи. Намести се малко по-нависоко в седалката.

Така, както парченцата в някой пъзел се подреждат по местата си, различните детайли за мястото, на което се намираха — от завоя на пътя, до дърветата, до камъка отстрани, — съвпаднаха и завършиха картинката.

— О, по дяволите, — Блей удари глава назад в облегалката. Затвори за кратко очи, искаше му се да намери друго решение на това, нещо, различно от това сам да излезе там.

Успя да измисли само едно голямо, огромно нищо.

Като отвори вратата, студът нахлу в топлото купе на автомобила. Не промълви и думичка на Джон. Нямаше нужда. Неща като това да излезеш след някого в снега се обясняваха от самосебе си.

Като си дръпна силно от цигарата, той закрачи тежко през натрупалия сняг. Пътят бе изринат от снегорин по-рано, но определено това беше станало доста по-рано. Което означаваше, че вероятно щеше да му се наложи да действа бързо.

Тук, в богатата част на града, където данъците бяха големи като голф игрища, беше логично човек да вярва, че някой от онези жълти снегорини с размерите на къща ще мине точно преди да се зазори.

Нямаше нужда това да се разиграва пред хора. Особено с разлагащи се два трупа в Хамъра.

— Куин, — каза той сурово. — Куин, спри.

Не викаше. Всъщност нямаше силите. Това… нещо, каквото и да беше то между тях, беше станало изморително доста преди сегашната случка насред пътя, която всъщност беше поредният епизод, за който той нямаше необходимата енергия.

— Куин. Сериозно.

Поне малко намали темпото. И ако имаше малко късмет, то той щеше да е прекалено ядосан, че да осъзнае къде се намираха заедно в момента.

Боже Господи, какви бяха шансовете, помисли си Блей, докато се оглеждаше наоколо. Беше точно някъде тук, в близките метри, точно където Бранителите на честта си бяха свършили работата — и Куин едва не бе умрял от побоя.

Боже, Блей си спомни как се въоръжи онази нощ, този път други светлини огряваха тъмната фигура, която тогава кървеше на земята. Като се отърси от това, той отново реши да опита.

— Куин.

Мъжът спря, здравите му ботуши се заровиха в снега и не продължиха напред. Обаче не се и обърна назад.

Блей направи знак на Джон да изключи фаровете и секунда по-късно всичко, на което щеше да разчита, бяха оранжевите светлинки на аварийните на джипа.

Куин скръсти ръце и погледна към небето, главата му се килна назад, дъхът му се появи на облаче над лицето му.

— Върни се обратно в джипа, — Блей отново си дръпна от цигарата и издиша дима. — Трябва да продължаваме да се движим…

— Знам колко много означава Сакстън за теб, — рече Куин грубо. — Разбирам го. Наистина.

Блей се насили да отговори.

— Хубаво.

— Предполагам… да го чуя на глас е все още някакъв шок.

Блей се смръщи, осветен само от леката светлина на цигарата.

— Не разбирам…

— Знам, че не разбираш. И вината е моя. За всичко това… вината е моя.

Куин хвърли поглед през рамо, силното му и безизразно лице остана сурово.

— Просто не искам да мислиш, че съм влюбен в нея. Това е всичко.

Блей понечи да дръпне от цигарата си Дънхил, но се оказа, че няма достатъчно въздух в дробовете си.

— Съжалявам… аз…. не разбирам…. защо…

Е, това беше чудесен отговор.

— Не съм влюбен в нея. Тя не е влюбена в мен. Не спим заедно.

Блей се изсмя остро.

— Глупости.

— Абсолютно съм сериозен. Бях с нея в период на нужда, защото искам бебе, както и тя, и всичко започва и приключва с това.

Блей затвори очи, раната в гърдите му се отвори наново.

— Куин, стига. Беше с нея през изминалата година. Виждал съм ви… всички са ви виждали…

— Отнех девствеността й преди четири нощи. Преди това никой не е бил с нея, включително и аз.

О, точно тази картина му трябваше да си представи.

— Не съм влюбен в нея. Нито тя в мен. И не спим заедно.

Блей вече не го свърташе на едно място, затова започна да крачи наоколо, снегът скърцаше изпод ботушите му. И после от нищото сякаш чу гласа на Дамата от Църквата по Ес Ен Ел в главата си: Е, не е ли това прееееекрасноо?

— Не съм с никого, — рече Куин.

Блей се засмя грубо.

— Имаш предвид нямаш връзка с никого? Разбира се, че нямаш. Но не очаквай да вярвам, че прекарваш свободното си време с тази жена в плетене на една кука или подреждане на подправките по азбучен ред.

— Не съм правил секс почти от година.

Това го накара да замръзне.

Боже, къде, по дяволите, беше отишъл всичкият въздух в тази част на планетата?

— Глупости, — контрира Блей с дрезгав глас. — Бил си с Лейла преди четири нощи. Сам го каза.

В тишината, която се възцари, ужасната истина провеси грозния си задник отново, болката беше такава, че беше невъзможно да скрие това, което така старателно заравяше през последните няколко дни.

— Наистина си бил с нея, — каза той. — Видях как се люлееше полилеят в библиотеката, пада се под стаята ти.

Сега Куин бе този, който затвори очи в опит да забрави.

— Беше с цел.

— Слушай… — Блей поклати глава. — Наистина не ми е ясно защо ми казваш всичко това. Наистина го имах предвид онова, което го казах — не ми е нужно обяснение за това какво правиш с живота си. Аз и ти… израснали сме заедно, това е. Да, имаме доста общи преживявания в миналото и сме си пазели гърбовете, когато е било нужно. Но нито един от нас вече не е същият, какъвто беше преди, а тези наши отношения са си същите. Просто вече не пасват на животите ни. Ние просто… не се вписваме вече. И чуй, не исках да реагирам така нервно в джипа, но мисля, че трябва да си наясно с това. Аз и ти? Имаме минало. Това е. Това е всичко,… което изобщо ще имаме някога.

Куин извърна поглед встрани, лицето му отново се покри в сенките.

Блей се насили да продължи да говори.

— Знам, че тази… ситуация с Лейла… е голяма работа за теб. Или поне предполагам, че е — и как да не е, ако е бременна. За мен? Искрено желая и на двама ви всичко добро. Но не ми дължиш никакви обяснения, още повече не ти ги и искам. Отдавна съм оставил назад детските хлътвания — и точно това имах към теб. Беше просто увлечение, Куин. Така че, грижи се за жена си и не се притеснявай, че може да си прережа вените, защото си намерил някого, когото да обичаш. Както съм направил аз.

— Казах ти. Не съм влюбен в нея.

Само почакай, каза си Блей, защото и това ще стане.

Това беше класическият Куин, точно сега.

Мъжът беше невероятен насред полето. И верен до лудост. И умен. И сексапилен, което разсейваше. И още стотици хиляди други неща, до които Блей трябваше да признае, че никой не може и да се доближи.

Но имаше един-единствен сериозен кусур и не беше цветът на очите му.

Не можеше да удържа емоциите.

Изобщо.

Куин винаги бе бягал от всичко сериозно — дори да не ставаше дума за физическо движение. Можеше да стои точно пред теб, да кима и говори, но когато емоциите станеха прекалено силни, напускаше кожата си. Просто изчезваше. А ако го накараш да се изправи срещу тях?

Е, това беше невъзможно. Никой не караше Куин да прави каквото и да било. И да, определено имаше доста добри причини да е такъв, какъвто е. Семейството му се отнасяше с него отвратително. Глимера го гледаха отвисоко. Цял живот не е имал дом. Но каквито и да бяха стресиращите причини, в крайна сметка той щеше да бяга от всичко, което беше прекалено сложно или изискваше нещо от него. Вероятно единственото, което можеше да промени това, беше бебе.

Така че каквото и да кажеше сега, нямаше съмнение, че беше влюбен в Лейла, но след като беше минал през периода на нужда с нея, а сега чакаше резултатите, умът му се разкъсваше между тревогата и желанието да се отдръпне от нея.

И именно поради тази причина, в това да стои насред пътя и да му бръщолеви разни неща нямаше абсолютно никакъв шибан смисъл.

— Желая и на двама ви всичко най-добро, — каза Блей, сърцето му думкаше в гърдите. — Искрено. И наистина се надявам и за двама ви това да проработи добре.

В напрегнатата тишина Блей успя да излезе от дупката, в която бе попаднал, забивайки здраво крака, докато вървеше обратно, отдалечавайки се от болезнената и пареща агония в душата му.

— Сега може ли да се връщаме в джипа и да си свършим работата? — попита равно.

Ръцете на Куин се стрелнаха към лицето му. Наведе глава, пъхна кървящите си ръце в джобовете на кожените си панталони и се отправи обратно към колата.

— Да. Да приключваме.