Жени

1

Бях на петдесет години, а не бях спал с жена от четири. Нямах приятелки. Оглеждах жените, когато се разминавахме на улицата и прочие, но без копнеж и с чувството за нещо повърхностно. Редовно мастурбирах, но представата за нормални отношения с жена — дори не на сексуална основа — ми се струваше невъзможна. Имах шестгодишна дъщеря, родена като извънбрачно дете. Тя живееше с майка си, а аз плащах издръжка. Преди години, когато бях на трийсет и пет, се ожених. Бракът ми продължи две години и половина. Жена ми се разведе с мен. Бях влюбен само веднъж. Жената, в която бях влюбен, умря от остра форма на алкохолизъм. Тогава беше на четирийсет и осем, а аз — на трийсет и осем. Жена ми беше с дванайсет години по-млада от мен. Мисля, че и тя е умряла, но не съм сигурен. В продължение на шест години след развода на всяка Коледа ми изпращаше дълго писмо. Нито веднъж не й отговорих.

Не знам точно кога за пръв път видях Лидия Ванс. Беше някъде преди шест години и аз току-що бях напуснал пощата, в която работих дванайсет години, и се опитвах да живея като писател. Бях уплашен до смърт от тази перспектива и пиех повече отвсякога. Борех се с първия си роман. Всяка нощ, докато пишех, изпивах бутилка уиски и дванайсет бири. Пушех евтини пури, печатах на машината, пиех и слушах класическа музика по радиото чак до зори. Бях си поставил за цел да пиша по десет страници на вечер, но никога не знаех колко съм написал, докато не се събудя; тогава отивах в хола, за да видя колко страници има на дивана. Винаги преизпълнявах нормата. Понякога имаше по седемнайсет, осемнайсет, двайсет и три, двайсет и пет страници. Разбира се, тази реколта винаги трябваше да се прочисти основно или направо да се изхвърли. В крайна сметка написах първия си роман за двайсет и една нощи.

Собствениците на квартирата, които живееха в същата сграда, ме мислеха за луд. Всяка сутрин, когато се събуждах, на верандата беше оставена голяма хартиена торба от магазина. Съдържанието беше различно, но най-често включваше домати, репички, портокали, чесън, консерви със супа и лук. Всяка втора вечер пиех бира с хазяите до четири-пет сутринта. Накрая дъртият припадаше, а двамата с жената се държахме за ръце и аз току я целувах. На вратата винаги я целувах още веднъж, както си трябва. Жената беше ужасно сбръчкана, но не беше нейна вината за това. Беше католичка и в неделя сутрин, когато си слагаше розовата шапка и отиваше на църква, изглеждаше сладка.

Мисля, че се запознах с Лидия Ванс на първото си четене. Бяха ме поканили да чета поезия в книжарницата на авеню „Кенмор“. Аз пак бях уплашен до смърт. Чувствах и превъзходство, но най-вече бях уплашен до смърт. Когато влязох, всички места бяха заети. Питър, собственикът на книжарницата, който живееше с една негърка, беше натрупал пред себе си сума ти пари.

— Мамка му — прошепна ми той. — Ако винаги събирах по толкова народ, щях да изкарам достатъчно за още едно пътуване до Индия!

Когато влязох, хората започнаха да ръкопляскат. Щях да се пръсна от гордост.

Четох трийсет минути, после обявих почивка. Все още бях трезвен и усещах върху себе си погледите откъм тъмното. Няколко души дойдоха да се запознаят с мен. После настъпи кратка пауза и се появи Лидия Ванс. Аз седях на една маса и пиех бира. Тя сложи и двете си ръце на масата и се наведе, за да ме погледне отблизо. Имаше дълга кафява коса, впечатляващо дълъг нос и беше малко кривогледа. Но излъчваше жизненост — човек веднага усещаше, че е влязла в стаята. Между нас сновяха вибрации. Някои от вибрациите не бяха много ясни, но ги имаше. Двамата се гледахме известно време. Лидия Ванс носеше велурено каубойско яке с широка яка. Имаше хубави цици.

— Иска ми се да ти откъсна яката — казах аз. — Можем да започнем оттам.

Лидия се обърна и си тръгна. Номерът ми не беше минал. Никога не знаех какво да кажа на жените. Но пък имаше хубав задник. Проследих го, докато се отдалечаваше. Джинсите й го очертаваха идеално, а аз не откъсвах очи от него.

Когато приключих с втората половина от четенето, вече бях забравил за Лидия, както забравях за жените, с които се разминавах по улицата. Взех си парите, дадох автографи на няколко салфетки и хвърчащи листа и се прибрах с колата.

Тогава все още всяка вечер пишех първия си роман. Никога не започвах да пиша преди 6:18 вечерта, защото тогава свършваше работното ми време в пощата. И така, една вечер в шест у нас дойдоха Питър и Лидия Ванс. Отворих вратата, а Питър каза:

— Виж кого съм ти довел, Хенри!

Лидия се качи на масичката в хола. Изопваше джинсите като за световно. Дългата й кафява коса се вееше. Беше луда, невероятна жена. За пръв път сериозно се замислих за възможността да правя любов с нея. Тя започна да рецитира поезия. Собствената си поезия. Беше ужасна. Питър се опита да я спре.

— Не! — извика той. — В къщата на Хенри Чинаски не се рецитират рими!

— Остави я, Питър.

Исках да й погледам задника. Тя обикаляше по масичката. После потанцува. Помаха с ръце като крила. Поезията й беше ужасна, но тялото и лудостта си бяха прекрасни.

Накрая Лидия скочи на пода.

— Хареса ли ти, Хенри?

— Кое?

— Поезията ми.

— Не особено.

Лидия стоеше и стискаше листата, на които беше написала стиховете си. Питър я сграбчи.

— Хайде да се шибаме! — предложи той. — Искаш ли да се шибаме?

Тя го отблъсна.

— Добре тогава — каза Питър. — Аз си тръгвам!

— Тръгвай си, аз съм с колата — отвърна Лидия. — Мога да се прибера сама.

Питър се втурна към вратата. Там спря и се обърна:

— Хайде, Чинаски! Не забравяй какво ти донесох!

После затръшна вратата зад гърба си. Лидия седна на дивана, до вратата. Аз седнах на половин метър от нея. Погледах я. Изглеждаше прекрасно. Страхувах се от нея. Протегнах ръка и докоснах дългата й коса. Косата й беше вълшебна. Отдръпнах си ръката и попитах:

— Истинска ли е тази коса?

(Всъщност бях сигурен, че е истинска.)

— Да — отвърна тя. — Истинска е.

Хванах я за брадичката и много несръчно се опитах да извърна лицето й към моето. В такива ситуации никога не знаех какво да правя. Леко я целунах.

Лидия скочи на крака.

— Трябва да си вървя. Плащам на гледачка.

— Остани още малко — казах аз. — Аз ще платя на гледачката. Само остани малко.

— Не, не мога — рече тя. — Трябва да тръгвам.

Тя отиде до вратата. Аз я последвах. Тя отвори вратата, но спря и се обърна. Посегнах към нея за последен път. Тогава тя вдигна лице и ме целуна съвсем лекичко. После се отдръпна и ми даде някакви напечатани листа. Вратата се затвори. Седнах на дивана с нейните листа и се заслушах как пали колата си.

Стихотворенията бяха преснимани на циклостил, хванати с телбод и озаглавени HERRRR. Прочетох някои от тях. Бяха интересни, изпълнени със сексуалност и чувство за хумор, но лошо написани. Авторките им бяха Лидия и трите й сестри — до една весели, дръзки и сексапилни жени. Изхвърлих листата и си отворих бутилката уиски. Навън беше тъмно. По радиото пускаха предимно Моцарт, Брамс и стария Бетовен.