Жени

53

Във вторник вечерта Боби се обади пак.

— Ей, човече, какво правиш?

— Нищо особено.

— Може ли да сляза да изпием няколко бири?

— Ами предпочитам тази вечер да нямам гости.

— Хайде бе, човече, само по няколко бири…

— Не, моля те.

— ДА ТИ ГО НАЧУКАМ ТОГАВА! — изкрещя той. Затворих и отидох в другата стая.

— Кой беше? — попита Тами.

— Някакъв човек, който искаше да дойде на гости.

— Боби, нали?

— Да.

— Не се държиш добре с него. Знаеш, че му става тъжно, когато жена му отиде на работа. Защо се държиш така гадно?

Тами скочи, изтича в спалнята и хвана телефона. Току-що й бях купил бутилка шампанско. Тя не я беше отворила. Взех бутилката и я скрих в килера.

— Боби, обажда се Тами — каза тя по телефона. — Ти ли се обади току-що? Къде е жена ти? Веднага идвам.

Тя затвори телефона и излезе от спалнята.

— Къде е шампанското? — попита.

— Майната ти — отвърнах. — Няма да ходиш да пиеш това шампанско с него.

— Искам си шампанското. Къде е?

— Нека той да си купи собствено.

Тами си взе цигарите от масичката в хола и излезе на бегом.

Извадих шампанското, отворих го и си налях една чаша. Вече не пишех любовни стихотворения. Всъщност вече изобщо не пишех. Не ми се пишеше.

Шампанското се пиеше лесно. Пиех чаша след чаша. После си свалих обувките и слязох до апартамента на Боби. Надникнах през щорите. Двамата седяха много близо един до друг на дивана и си говореха нещо.

Върнах се горе. Довърших шампанското и започнах с бирата.

Тогава телефонът звънна. Беше Боби.

— Виж — каза той. — Защо не слезеш да изпиеш една бира с мен и Тами?

Затворих.

Изпих още няколко бири и изпуших две-три евтини пури. Все повече се напивах. Слязох до апартамента на Боби и почуках. Той отвори.

Тами седеше на дивана и шмъркаше кока с пластмасова лъжичка от „Макдоналдс“. Боби ми подаде една бира.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — попита той. — Не си достатъчно сигурен в себе си. Липсва ти самоувереност.

Започнах да смуча бирата.

— Точно така, Боби е прав — обади се Тами.

— Нещо вътре ме боли.

— Просто си несигурен — каза Боби. — Това е.

Имах два различни телефонни номера на Джоана Доувър. Пробвах на единия, в Галвестън. Тя вдигна телефона.

— Аз съм, Хенри.

— Май си пиян.

— Така е. Искам да дойда да те видя.

— Кога?

— Утре.

— Добре.

— Ще ме чакаш ли на летището?

— Разбира се, сладурче.

— Ще си купя билет и пак ще ти се обадя.

Взех си билет за полет 707, който излиташе от Лос Анджелис в 12:15 на обяд на следващия ден. После пак се обадих на Джоана Доувър, за да й предам тази информация. Тя заяви, че ще ме чака.

Телефонът звънна. Беше Лидия.

— Реших, че трябва да ти кажа — рече. — Продадох къщата. Местя се във Финикс. Утре сутринта заминавам.

— Добре, Лидия. Всичко най-хубаво.

— Направих спонтанен аборт. Беше ужасно, едва не умрях. Изгубих адски много кръв. Не исках да те притеснявам.

— Сега добре ли си?

— Добре съм. Просто искам да се махна от този град, защото ми писна от него.

Казахме си довиждане и затворихме.

Отпуших още една бира. Вратата се отвори и Тами влезе вкъщи. Крачеше напред-назад като луда и ме гледаше.

— Прибра ли се Валери? — попитах. — Излекува ли Боби от самотата?

Тами продължаваше да се върти. Изглеждаше много добре с дългата си рокля, независимо дали беше наебана или не.

— Изчезвай — казах й аз.

Тя направи още едно кръгче, после изхвърча навън и се качи в апартамента си.

Не можех да заспя. За щастие, имах още бира. Продължих да пия и довърших последната бутилка около 4:30 сутринта. Поседях докъм 6, после станах и отидох да си купя още.

Времето вървеше много бавно. Обикалях напред-назад. Не се чувствах много добре, но започнах да си пея. Обикалях и си пеех — от банята в спалнята, оттам в дневната, оттам в кухнята и обратно.

Погледнах часовника. 11:15 сутринта. Летището беше на един час път от вкъщи. Бях облечен. Имах обувки, но без чорапи. Взех си само едни очила за четене, които пъхнах в джоба на ризата си. Излязох на бегом, без никакъв багаж.

Фолксвагенът ме чакаше отпред. Качих се. Слънцето светеше прекалено ярко. За момент отпуснах глава на волана. Чух как някой на двора казва:

— Този как си мисли, че ще кара в това състояние?

Запалих двигателя, включих радиото и подкарах. Не беше лесно да въртя волана. Колата постоянно пресичаше осевата линия и влизаше в насрещното движение. Колите натискаха клаксоните и аз се прибирах в своето платно.

Накрая стигнах до летището. До излитането оставаха 15 минути. По целия път бях минавал на червено, не бях спирал на знак „стоп“ и скандално бях надвишавал ограничението за скоростта. Оставаха четиринайсет минути. Паркингът на летището беше пълен. Не намерих място. После видях пред някакъв асансьор едно място, където моят фолксваген щеше да се побере. Имаше табела: „Паркирането забранено“. Паркирах. Докато заключвах колата, очилата ми за четене паднаха от джоба на ризата и се счупиха на асфалта.

Тичешком пресякох улицата и отидох на гишето за резервации. Беше горещо. От мен се стичаше пот.

— Имам запазен билет на името на Хенри Чинаски…

Служителката на гишето ми написа билета и аз платих в брой.

— Между другото — каза тя, — чела съм вашите книги.

Продължих на бегом към охраната. Алармата се включи, когато се опитах да мина. В джобовете ми имаше прекалено много монети, седем различни ключа и джобното ми ножче. Изсипах ги на подноса и минах за втори път.

Оставаха пет минути. Трябваше да стигна до изход 42.

Всички други пътници вече се бяха качили. Стигнах навреме. Оставаха три минути, когато си намерих мястото и закопчах колана. Капитанът на самолета вече говореше нещо по интеркома.

Засилихме се по пистата и излетяхме. Издигнахме се над океана, после направихме широк завой в обратната посока.