Жени

54

Слязох последен от самолета и видях Джоана Доувър, която ме чакаше.

— Господи! — засмя се тя. — Изглеждаш ужасно!

— Джоана, искаш ли да изпием по едно Блъди Мери, докато чакаме багажа ми? Чакай, всъщност аз нямам никакъв багаж. Нищо, пак можем да изпием по едно Блъди Мери.

Отидохме в бара и седнахме.

— Така никога няма да стигнеш до Париж.

— Аз и без това не харесвам французите. Нали знаеш, че съм роден в Германия?

— Надявам се къщата ми да ти хареса. Съвсем обикновена е. Два етажа и много свободно място.

— Ще ми хареса, стига да сме в едно легло.

— Имам и бои.

— Бои?

— Искам да кажа, че ще можеш да рисуваш, ако искаш.

— Глупости. Все пак благодаря. Прекъснах ли нещо?

— Не. Имаше един автомонтьор. Но той се измъкна. Не издържа на темпото.

— Не ме мъчи, Джоана. Лизането и чукането не са всичко в този живот.

— Точно затова са боите. За моментите, когато си почиваш.

— Голяма жена си ти — казах аз. — Дори ако не броим това, че си висока два метра.

— Все едно не знам — отвърна тя.

У тях ми хареса. На всички прозорци и врати имаше щори. Прозорците бяха големи като врати. На пода нямаше килими. Имаше две бани, стари мебели и много маси, пръснати навсякъде, големи и малки. Просто устроено, удобно място.

— Вземи си душ — каза Джоана.

Засмях се:

— Нямам други дрехи.

— Утре ще ти купим. След като се изкъпеш, ще излезем да хапнем морска храна. Знам един добър ресторант.

— Дават ли и нещо за пиене?

— Идиот.

Не си взех душ. Взех си вана.

После се качихме в колата и се возихме доста дълго. Дотогава не знаех, че Галвестън е остров.

— В днешно време контрабандистите на наркотици отвличат рибарските лодки, с които се ловят скариди. Убиват всички на борда и използват лодките, за да прекарват стоката. Затова цената на скаридите е скочила — защото ловът на скариди стана рискована професия. А твоята професия как върви?

— От известно време не пиша. Май приключих с писането.

— От колко време си така?

— Шест-седем дни.

— Ето го ресторанта.

Джоана спря на паркинга. Караше много бързо, но не така, все едно искаше да нарушава закона. Караше така, все едно по рождение има право да кара толкова бързо, колкото си иска. Между двете имаше разлика и аз я оценявах по достойнство.

Намерихме си маса далеч от навалицата. В ресторанта беше хладно, тихо и тъмно. Хареса ми. Избрах си омар. Джоана си поръча нещо странно. Поръча на френски. Беше образована, интересна жена. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да призная, че от доброто образование все пак има някаква полза, когато човек си поръчва в ресторант или си търси работа — особено когато си поръчва в ресторант. Винаги съм изпитвал чувство за малоценност в присъствието на сервитьори. Бях навлязъл в този живот твърде късно, с твърде малко багаж. Всички сервитьори вече четяха Труман Капоти. Аз четях резултатите от конните състезания.

Вечерята беше отлична, а в залива се виждаха лодките за лов на скариди, патрулките на бреговата охрана и пиратските корабчета. Омарът беше вкусен и аз го поливах с чудесно вино. Юнак. Винаги съм обичал омарите — с розовата им броня, бавни, но коварни.

Когато се върнахме в апартамента на Джоана Доувър, си отворихме бутилка отлично червено вино. Седяхме в тъмното и гледахме колите, които нарядко минаваха по улицата. После Джоана заговори.

— Ханк?

— Да?

— Заради жена ли дойде тук?

— Да.

— Приключи ли с нея?

— Така си мисля. Но ако кажа „не“…

— Значи не си сигурен?

— Не.

— Дали някой изобщо е сигурен за тези неща?

— Не вярвам.

— Точно затова всичко е толкова гадно, нали?

— Гадно е.

— Хайде да се чукаме.

— Много пих.

— Хайде да си лягаме.

— Искам да пия още.

— Няма да можеш да…

— Знам. Надявам се да ме оставиш четири-пет дни.

— Зависи как ще се представиш — каза тя.

— Звучи честно — съгласих се аз.

Когато изпихме виното, едва успях да допълзя до леглото. Заспах още преди Джоана да излезе от банята.