Жени

30

За да успокоя Лидия, се съгласих да отидем в Мюлсхед, щата Юта. Сестра й беше на лагер в гората. Сестрите й всъщност притежаваха голяма част от тази гора. Бяха я наследили от баща си. Глендолайн, една от сестрите, беше опънала палатка в гората. Пишеше роман — „Дивата жена от планината“. Останалите сестри също щяха да пристигнат всеки момент. Двамата с Лидия дойдохме първи. Имахме малка туристическа палатка. На първата вечер едва се побрахме в нея, но комарите влязоха заедно с нас. Беше ужасно.

На следващата сутрин седнахме край лагерния огън. Глендолайн и Лидия приготвяха закуската. Аз бях напазарувал за четирийсет долара в един магазин за хранителни стоки, включително няколко стека бира. Сложих ги да се изстудят в един планински поток. Изядохме си закуската. Помогнах им да измият чиниите, а след това Глендолайн изнесе ръкописа си и започна да ни чете. Всъщност не беше лош, но беше съвсем аматьорски и трябваше да се редактира из основи. Глендолайн пишеше така, все едно на читателя ще му е също толкова интересно да научи за нейния живот, колкото и на самата нея — смъртоносна грешка. Останалите й смъртоносни грешки бяха толкова многобройни, че няма да ги изброявам.

Отидох до потока и се върнах с три бутилки бира. Момичетата казаха, че не искат бира. Бяха настроени много антибирно. После обсъдихме романа на Глендолайн. Лично аз смятах, че всеки, който чете романа си на глас пред други хора, е съмнителен автор. Ако това не е фатална грешка, не знам какво е.

После темата на разговора се измести и момичетата започнаха да си говорят за мъже, купони, танци и секс. Глендолайн имаше писклив, превъзбуден глас и се смееше постоянно и истерично. Беше към средата на четирийсетте, доста дебела и много отпусната. Освен това, точно както и аз, поначало си беше грозна.

Глендолайн говори нонстоп в продължение на един час, само за секс. Зави ми се свят, докато я слушах. Тя размахваше ръце над главата си и викаше:

— АЗ СЪМ ДИВАТА ЖЕНА ОТ ПЛАНИНАТА! О ГДЕ Е, ГДЕ Е ИСТИНСКИЯТ САМЕЦ, КОЙТО ДА МЕ ОБЛАДАЕ?

„Ами определено не е тук“ — помислих си аз.

— Хайде да се разходим — предложих на Лидия.

— Не — отвърна тя. — Искам да си чета.

Четеше някаква книга, която се казваше „Любов й оргазъм: революционно ръководство за сексуално удовлетворение“.

— Добре — отвърнах. — Тогава аз отивам да се разходя.

Отидох до потока. Бръкнах за още една бира, отворих я и седнах да я пия. Бях попаднал в сърцето на планината с две луди жени. Разваляха цялото удоволствие от чукането, като говореха само за чукане през цялото време. Аз също обичах да чукам, но това все пак не ми беше религия. В чукането имаше прекалено много абсурдни и трагични неща. Хората явно не знаеха как да се справят с него и затова го превръщаха в игра. Игра, която ги унищожаваше.

Реших, че най-важното е да намериш подходящата жена. Но как? Носех червен бележник и химикалка. Надрасках едно проникновено стихотворение. После отидох до езерото. Местността се наричаше Ванс Пасчърс. Повечето беше собственост на сестрите. Досра ми се. Свалих си панталона и клекнах в храстите, сред мухите и комарите. При всяко положение предпочитах удобствата на големия град. Наложи се да се избърша с листа. Отидох до езерото и проверих водата с единия си крак. Беше леденостудена.

„Бъди мъж, дядо! Влез във водата!“

Кожата ми беше бяла като слонова кост. Усещах се много стар и много мек. Пристъпих навътре в ледената вода. Влязох до кръста, после дълбоко си поех въздух и скочих вътре. Целият! От дъното се вдигна кал и ми влезе в ушите, в устата и в косата. Стоях в калната вода, а зъбите ми тракаха.

Дълго време чаках водата да се успокои и да се избистри. След това излязох обратно на брега. Облякох се и се върнах покрай езерото. Когато стигнах до края на езерото, чух шум като от водопад. Влязох в една гора, по посока на звука. Наложи се да се изкача покрай някакви скали, за да заобиколя една клисура. Шумът се чуваше все по-близо. Мухите и комарите се тълпяха около мен. Мухите бяха едри, ядосани и гладни, много по-едри от градските мухи, и веднага усетиха откъде минава днешният им обяд.

Пробих си път през някакви гъсталаци и го видях: първия водопад, който виждах в живота си. Водата се изливаше от планината през един скален ръб. Прекрасно. Не спираше да се излива. Цялата тази вода идваше отнякъде. И се изливаше нанякъде. Виждаха се три-четири потока, които сигурно водеха към езерото.

Най-сетне ми писна да го гледам и реших да се връщам. Освен това реших да се върна по друг маршрут, за по-кратко. Слязох до срещуположния край на езерото и поех към нашия лагер. Общо взето, помнех къде е. Червеният бележник все още беше у мен. Спрях, написах още едно стихотворение, което не беше чак толкова проникновено, и продължих. Не спирах. Лагерът не се виждаше никакъв. Повървях още малко. Огледах се за езерото. Езерото също не се виждаше никакво и аз всъщност не знаех къде се намирам. И тогава изведнъж осъзнах какво е станало: бях ИЗГУБЕН. Побърканите сексуални кучки ми бяха изпили ума и сега бях ИЗГУБЕН. Огледах се. В далечината се виждаха планини, а по-наблизо — дървета и храсти. Нямаше никакъв видим център, начална точка, връзка между нещата. Почувствах страх — истински страх. Защо им бях позволил да ме отведат от моя град, от моя Лос Анджелис?! Там човек можеше да си повика такси, да се обади по телефона. Там за всеки разумен проблем имаше разумно решение.

Ванс Пасчърс се простираше около мен на километри във всички посоки. Захвърлих червения си бележник. Каква смърт за един писател! Представих си некролога във вестника:

Продължих да вървя. Скоро попаднах в някаква заблатена местност. На всеки няколко крачки единият или другият ми крак затъваше и трябваше да се отскубвам.

После стигнах до някаква ограда от бодлива тел. Веднага се досетих, че не бива да я прескачам. Бях абсолютно сигурен, че не бива да го правя, но нямах избор. Прескочих оградата, застанах от другата страна, сложих ръце на устата си като фуния и изкрещях:

— ЛИДИЯ!

Никой не отговори.

Пробвах пак:

— ЛИДИЯ!

Гласът ми звучеше много печално. Глас на страхливец.

Продължих. Помислих си, че ще бъде хубаво да се върна при сестрите и да ги слушам как си говорят за секс, мъже, танци и купони. Щеше да бъде толкова хубаво отново да чуя гласа на Глендолайн! Да погаля дългата коса на Лидия. Щях да я водя на всички купони в града, заклех се. Дори щях да танцувам с жените и да пускам блестящи, остроумни шеги. Щях да понасям всички кретенски разговори с усмивка. Представях си как казвам: „Ей, това парче е страхотно! Кой иска да се пуснем на дансинга? Хайде, ръцете горе!“

Продължих да вървя през блатото. Най-сетне стигнах до твърда земя. Пред мен имаше път. Беше стар, селски път, но изглеждаше обнадеждаващо. По него се виждаха дири от гуми и отпечатъци от копита. Над пътя дори висяха жици, които пренасяха електричество нанякъде. Трябваше просто да ги следвам. Тръгнах по пътя. Слънцето беше високо в небето, значи сигурно беше пладне. Вървях и си мислех колко съм глупав.

След малко стигнах до някаква порта, която преграждаше пътя и беше заключена. Това пък какво беше? От едната страна на портата имаше малко разстояние, откъдето можеше да се мине. Явно портата беше за говеда. Но къде бяха говедата? Къде беше собственикът на стадото? Сигурно идваше веднъж на шест месеца.

Главата започна да ме боли. Опипах мястото — там ме бяха ударили с палка в един бар във Филаделфия, преди трийсет години. Беше ми останал белег. А сега белегът се беше напекъл от слънцето и се беше подул. Приличаше на рогче. Отчупих едно парченце кожа и го хвърлих на пътя.

Походих още час, после реших да тръгна в обратната посока. Така щеше да се наложи да извървя отново целия път, но май нямаше друг начин. Съблякох си ризата и си я сложих на главата. Веднъж-дваж спирах и крещях „ЛИДИЯ!“, но никой не отговаряше.

След известно време пак стигнах до портата. Трябваше пак да я заобиколя, но нещо беше застанало на пътя. Стоеше пред портата, на пет метра от мен. Беше малка сърна, сръндак или нещо подобно.

Бавно тръгнах към животното. То не помръдна. Дали щеше да ме пусне да мина? Май не се боеше от мен. Сигурно усещаше колко съм объркан и страхлив. Приближавах го все повече. Не искаше да се махне от пътя. Имаше големи, красиви кафяви очи — по-красиви от очите на всички жени, които познавах. Не можех да повярвам. Стигнах на един метър от него, готов да отстъпя, когато то изведнъж хукна. Скочи от пътя и се скри в гората. Изглеждаше в отлична форма.

Докато вървях по пътя, чух отнякъде течаща вода. Имах нужда от вода. Човек не може да живее много дълго без вода. Слязох от пътя и тръгнах към шума от течащата вода. Намерих едно хълмче, покрито с трева, и когато стигнах до върха, видях водата: изливаше се от няколко циментови тръби в малък язовир, преграден със стена. Седнах на ръба на язовира, свалих си обувките и чорапите, навих си крачолите и потопих крака във водата. После полях главата си с вода. Накрая пих — но не твърде много или твърде бързо, а както бях виждал, че се прави по филмите.

След като се възстанових донякъде, забелязах кей, който прекосяваше язовира. Минах по него и намерих в другия му край голяма метална кутия. Беше заключена с катинар. Сигурно вътре имаше телефон! Можех да се обадя за помощ!

Намерих голям камък и започнах да удрям по катинара. Нищо не стана. Добре де, какво щеше да направи Джек Лондон на мое място, по дяволите? Какво щеше да направи Хемингуей? Или Жан Жьоне?

Продължих да блъскам с камъка по катинара. Понякога не улучвах и удрях ръката си в катинара или направо в металната кутия. Кожата ми се обели и потече кръв. Накрая се стегнах и фраснах катинара като за последно. Той се счупи. Махнах го и отворих металната кутия. Нямаше телефон. Само редица от шалтери и дебели жици. Бръкнах вътре, докоснах една жица и ме удари страшен ток. Дръпнах един шалтер. Отнякъде се чу рев на вода. Погледнах към язовирната стена и видях, че в нея са се отворили три-четири дупки и от тях хвърчат огромни струи вода. Дръпнах още един шалтер. Отвориха се още три-четири дупки, от които също потекоха тонове вода. Дръпнах трети шалтер и цялата язовирна стена се отвори. Седях и гледах как се излива водата. Може би щях да направя наводнение и каубоите да дойдат на коне или с очуканите си малки пикапи и да ме спасят. Вече виждах заглавието във вестниците:

Отказах се от тази идея. Върнах шалтерите в предишното им положение, затворих металната кутия и окачих обратно счупения катинар.

Отдалечих се от язовира, намерих някакъв друг път и тръгнах по него. Този поне изглеждаше по-често използван от предишния. Вървях по него. Бях ужасно уморен. Едва гледах. Изведнъж видях едно момиченце на около пет години, което крачеше към мен. Беше със синя рокличка и бели обувки. Когато ме видя, май се изплаши. Опитах се да си придам мило и приятелско изражение, докато се приближавах към нея.

— Момиченце, не бягай. Нищо няма да ти направя. ИЗГУБИХ СЕ! Къде са вашите? Момиченце, заведи ме при вашите!

Момиченцето посочи с пръст. В далечината беше паркирана кола с каравана.

— ЕЙ, ИЗГУБИХ СЕ! — извиках аз. — ТОЛКОВА СЕ РАДВАМ ДА ВИ ВИДЯ!

Иззад ъгъла на караваната се показа Лидия. Косата й беше навита на червени ролки.

— Ей, гражданче — каза ми тя. — Ела с мен, ще те заведа вкъщи.

— Ох, миличка, толкова се радвам да те видя! Целуни ме!

— Не. Върви след мен.

Лидия се затича на десетина метра пред мен. Едва успявах да я следвам.

— Попитах тези хора дали не са виждали някое гражданче наоколо — подхвърли тя през рамо. — Но те казаха „не“.

— Лидия, обичам те!

— Хайде! Много си бавен!

— Почакай, Лидия, почакай!

Тя прескочи една ограда от бодлива тел. Аз не успях. Заплетох се в телта. Не можех да помръдна. Бях като крава, попаднала в капан.

— ЛИДИЯ!

Тя се върна с червените си ролки и се зае да ми помогне да се освободя от бодливата тел.

— Проследих те — каза тя. — Намерих червения ти бележник. Ти си се изгубил нарочно, защото беше ядосан.

— Не, изгубих се от глупост и страх. Аз не съм пълноценен човек — аз съм градски инвалид. Аз съм неудачник, лайно, което не става за нищо.

— Господи — каза тя. — Мислиш ли, че точно аз не съм наясно по въпроса?

Лидия ме освободи от бодливата тел и аз се повлякох след нея. Пак бяхме заедно.