Жени

96

Докато Айрис беше при мен, не се случи нищо особено. Пиехме, хранехме се, чукахме се. Не се карахме за нищо. Ходехме на дълги разходки с колата по брега и обядвахме в капанчета с морски дарове.

Не се занимавах да пиша. Има моменти, когато е най-добре да не пипваш пишещата машина. Добрият писател знае кога да не пише. Всеки може да трака по клавишите. Не че умеех да печатам много бързо на пишеща машина; освен това не владеех нито правописа, нито граматиката. Но поне знаех кога да не пиша. То беше като чукането. Налага се от време на време да дадеш почивка на старата глава.

Имах един стар приятел, който от време на време ми пишеше писма — казваше се Джими Шанън. Той пишеше по шест романа на година, всичките за кръвосмешението. Нищо чудно, че умираше от глад. Моят проблем беше, че не можех да наредя на куровата си глава да си почине така, както го правех с писателската. Жените винаги идват само на серии, така че човек трябва да се възползва максимално от серията, преди да се появи някой друг с неговата си глава. Мисля, че когато спрях да пиша за десет години, беше един от най-хубавите периоди в живота ми. (Предполагам, че според някои критици е бил и един от най-хубавите периоди в живота на читателите.) Десет години почивка, и за двете страни. Какво ли щеше да стане, ако бях спрял да пия за десет години?

Стана време да кача Айрис Дуарте обратно на самолета. Тя си тръгваше със сутрешен полет, което малко усложняваше нещата. Аз бях свикнал да ставам на обяд — това беше отлично средство срещу махмурлука и щеше да добави пет години към живота ми. Докато я карах към международното летище в Лос Анджелис, не чувствах тъга. Сексът беше чудесен; имаше и смях. Почти не си спомнях по-цивилизован период от живота си — никой от двама ни не предяви някакви изисквания, но имаше топлота, имаше чувства, а не просто мъртво месо, което се съвкупява с друго мъртво месо. Ненавиждах свободния секс, какъвто се прави в Лос Анджелис, в Холивуд, Бел Еър, Малибу, Лагуна Бийч. Непознати, които си остават непознати и след това — като в гимнастически салон, пълен с безименни тела, които мастурбират едно с друго. Хората без морал често се смятаха за по-свободни, но най-често просто бяха лишени от способността да чувстват и да обичат. Така прегръщаха свободния секс. Мъртви, които чукат други мъртви. В тяхната игра нямаше риск или хумор — бяха трупове, които чукат трупове. Моралът ограничава, но той все пак се основава на някакъв човешки опит, който се предава през вековете. Някои от моралните закони са поробвали хората във фабриките, в църквите и държавата. Но други закони просто са проява на здрав разум. Животът е като градина, пълна с отровни плодове и ядивни плодове. Човек трябва да се научи кои да бере и да яде и кои да не пипа.

Преживяването с Айрис беше чудесно и задоволяващо, но нито аз бях влюбен в нея, нито тя в мен. От друга страна, на мен ми беше по-лесно да чувствам, отколкото да не чувствам. Така че чувствах нещо. Седяхме във фолксвагена на паркинга на летището. Имаше още време до полета. Бях включил радиото. Брамс.

— Ще те видя ли пак? — попитах.

— Не мисля.

— Искаш ли да пием по нещо в бара?

— Покрай теб се пропих, Ханк. Нямам сили да ходя.

— Дали е само от пиенето?

— Не.

— Тогава да отидем да пием нещо.

— Да пием, да пием, да пием! Само за това ли можеш да мислиш?

— Не, но пиенето е добър начин за запълване на времето, например в момента.

— Не можеш ли да застанеш пред живота, без да си пиян?

— Мога, но предпочитам да не го правя.

— Това е бягство.

— Всичко е бягство: да играеш голф, да спиш, да ядеш, да ходиш, да спориш, да бягаш за здраве, да дишаш, да се чукаш…

— Да се чукаш?

— Слушай, държим се като гимназисти. Хайде да те изпратя до самолета.

Не вървеше добре. Искаше ми се да я целуна, но усещах някаква стена. Предположих, че на Айрис просто й е чоглаво. И на мен ми беше чоглаво.

— Добре де — каза тя. — Ще отида да се чекирам и после ще отидем да изпием по нещо. А после ще отлетя завинаги — гладко, леко и безболезнено.

— Супер! — казах аз.

И точно така стана.

Дотам и обратно: булевард „Сенчъри“, надолу до „Креншоу“, нагоре по Осмо авеню, а после по „Арлингтън“ до „Уилтън“. Реших да си прибера прането и завих надясно по булевард „Бевърли“, влязох в паркинга зад пералня „Силвърет“ и оставих там фолксвагена. През това време край колата мина чернокожо момиче с червена рокля. Въртеше си задника по някакъв невероятен начин — с великолепно, невиждано движение. После се скри зад сградата. Движеше се точно както трябва; все едно животът беше дал на няколко жени нещо специално, а на останалите — не. Момичето притежаваше точно това неописуемо специално нещо.

Слязох от колата, направих крачка встрани и отново я загледах. Видях как спря и се обърна. Момичето не продължи — застана неподвижно и ме загледа през рамо. Влязох в пералнята. Когато излязох с нещата си, тя ме чакаше до фолксвагена. Оставих нещата си на предната седалка. После заобиколих колата до мястото на шофьора. Тя застана пред мен. Беше някъде на двайсет и седем, с много кръгло и безизразно лице. Застанахме много близо един до друг.

— Видях, че ме гледаш. Защо ме гледаше?

— Извинявам се. Не исках да те обидя.

— Искам да знам защо ме гледаше. Гледаше ме адски втренчено.

— Виж, ти си красива жена. Имаш прекрасно тяло. Забелязах те и се загледах в теб. Без да искам.

— Искаш ли да се видим тази вечер?

— Ами това би било страхотно. Но вече имам среща с друга жена. Точно тази вечер.

Заобиколих я, отворих вратата и седнах в колата. Тя се отдалечи. Чух как си прошепна:

— Тъпо бяло копеле.

Отворих пощата — нищо. Трябваше да събера сили. Нещо важно ми липсваше. Погледнах и в хладилника — нищо. Излязох навън, качих се във фолксвагена и отидох до магазина за алкохол Blue Elephant. Купих си бутилка Смирноф и малко 7-UP. Докато карах обратно към къщи, по средата на пътя се сетих, че съм забравил да си купя цигари.

Завих на юг по авеню „Уестърн“, наляво по булевард „Холивуд“ и надясно по „Серано“. Исках да намеря някой магазин за цигари. Но на ъгъла на „Серано“ и „Сънсет“ стоеше друго чернокожо момиче — с черни обувки на високи токчета и жълта минипола. Под жълтата минипола се виждаха сини бикини. Тя тръгна по тротоара, а аз подкарах край нея. Тя се преструваше, че не ме забелязва.

— Ей, бейби!

Тя спря. Отбих до бордюра. Тя се приближи до колата.

— Как си? — попитах.

— Добре.

— Да не си агент? — попитах.

— Какво?

— Как да разбера дали не си ченге? — поясних.

— А аз как да разбера дали ти не си ченге?

— Погледни ми лицето. Приличам ли ти на ченге?

— Добре де — каза тя. — Завий до ъгъла и паркирай. Там ще се кача.

Завих зад ъгъла, покрай закусвалнята Mr. Famous. Тя настигна колата, отвори вратата и се качи.

— Какво искаш? — попита.

Беше към средата на трийсетте, а точно по средата на усмивката й блестеше един голям златен зъб. Никога нямаше да остане без работа.

— Свирка — отвърнах аз.

— Двайсет долара.

— Добре, да тръгваме.

— Карай по „Уестърн“ до „Франклин“, завий наляво и после надясно по „Харвард“.

Когато стигнах до „Харвард“, там нямаше къде да паркирам. Накрая паркирах на забранено място и двамата слязохме.

— След мен — каза ми тя.

Стигнахме до висок блок, който се разпадаше. Точно преди входа тя сви надясно и аз я последвах по циментирано стълбище, без да откъсвам очи от задника й. Странна работа — всички си имат гъз. Този факт почти ме натъжи. Но аз не исках гъза й. Последвах я по един коридор и по още едни стълби. Вместо с асансьора се качвахме по някакво аварийно стълбище. Нямах представа защо го правим. Но пък трябваше да спортувам — особено ако възнамерявах да пиша големи дебели романи, когато остарея, както Кнут Хамсун.

Най-сетне стигнахме до нейния апартамент и тя извади ключа. Хванах я за ръката.

— Чакай малко — казах.

— Какво?

— Нали вътре няма две чернилки, които да ме пребият и да ме оберат?

— Не, няма никой. Живея с една приятелка, а тя не си е вкъщи. На работа е, в супермаркета на „Бродуей“.

— Дай ми ключа.

Бавно отворих вратата, а после я изритах, така че да се отвори широко. Погледнах вътре. Носех си желязото, но не го извадих. Тя затвори вратата.

— Ела в спалнята — рече.

— Чакай малко…

Рязко отворих вратата на един гардероб, протегнах ръка и разрових дрехите. Нищо.

— На какви лайна си бе, човече?

— Не съм на никакви лайна!

— О, Боже…

Изтичах в банята и дръпнах завесата на душа. Нищо. Отидох в кухнята и дръпнах найлоновата завеска под умивалника. Там имаше само мръсна, препълнена пластмасова кофа за боклук. Проверих и другата спалня, в която също имаше гардероб. Надзърнах дори под леглото: имаше една празна бутилка от безалкохолно. Накрая пак излязох в коридора.

Спалнята беше миниатюрна, по-скоро като бокс. Тясно легло с мръсни чаршафи. Завивката беше хвърлена на пода. Свалих си ципа и го извадих.

— Двайсет долара — каза тя.

— Почвай да го лапаш! Смучи до дъно!

— Двайсет долара.

— Знам колко струва. Искам да си ги изкараш. Изсмучи ми топките.

— Първо двайсет долара.

— А, така ли? Ако ти дам двайсетачка, откъде да знам, че няма да извикаш ченгетата? Откъде да знам, че няма да се появи брат ти, който е баскетболист, висок два и десет и въоръжен с нож? А?

— Първо двайсет долара. И не се притеснявай. Ще ти го смуча. Ще ти го смуча точно както трябва.

— Не ти вярвам, курво.

Вдигнах си ципа и по най-бързия начин изчезнах оттам, като тичах надолу по циментовото стълбище. Накрая стигнах до улицата, скочих в моя фолксваген и подкарах към къщи.

Започнах да пия. Съдбата се беше обърнала срещу мен. Телефонът звънна. Беше Боби.

— Качи ли Айрис на самолета?

— Да, Боби, и искам да ти благодаря, че този път за разнообразие не се опита да я сваляш.

— Виж, Ханк, ти само си измисляш. Ти си стар, а постоянно водиш млади мацки, така че се изнервяш, когато се появи и някой млад котарак. Просто се стягаш, това е.

— Липсва ми самоувереност, нали така беше?

— Ами…

— Добре де, Боби.

— Както и да е. Валери пита дали не искаш да слезеш да изпием по нещо.

— Защо не?

Боби имаше някаква адски убийствена трева. Започнахме да си я подаваме. Освен това си беше купил много нови албуми за уредбата си. Беше си купил и албум на любимия ми изпълнител, Ранди Нюман, така че го пусна — не много силно, както го помолих.

Така че започнахме да слушаме Ранди и да пушим трева, а после Валери ни направи ревю. Беше си купила десетина секси дрешки от Frederick’s. Отвътре на вратата на банята бяха наредени и трийсет чифта обувки.

Валери се появи от банята на двайсетсантиметрови токчета. Едва ходеше. Започна да подскача из стаята, като се олюляваше на кокилите си. Задникът й стърчеше, а миниатюрните й зърна бяха остри и твърди и мушкаха полупрозрачната й блузка отвътре. На глезена си имаше тънка златна верижка. Тя се завъртя с лице към нас и направи няколко леки еротични движения.

— Боже Господи — каза Боби.

— Боже Господи, Исусе Христе и всички ангели! — казах аз.

Когато Валери мина покрай нас, се протегнах и я хванах за гъза. Пак бях жив. Беше страхотно. Валери се скри в кенефа, за да се преоблече.

Всеки път, когато излизаше оттам, изглеждаше все по-добре, все по-лудо и по-диво. Целият процес явно отиваше към някакъв неизвестен връх.

Пиехме и пушехме, а Валери вадеше нови и нови дрешки. Страхотно шоу.

После тя седна в скута ми и Боби направи няколко снимки.

Вечерта продължаваше. По едно време се огледах и установих, че Валери и Боби ги няма. Отидох в спалнята и видях Валери на леглото — беше гола, е изключение на обувките си с високи токчета. Тялото й беше слабо и стегнато.

Боби си стоеше облечен, но смучеше гърдите на Валери — първо едната, после другата. Зърната й бяха щръкнали.

Боби вдигна поглед към мен:

— Ей, старче! Чувал съм как се фукаш колко те бива да лижеш. Как ти се струва това?

Боби се наведе и разтвори краката на Валери, после се спусна там и започна да лиже клитора. Биваше го, но му липсваше вдъхновение.

— Чакай малко, Боби, не го правиш както трябва. Чакай да ти покажа.

И аз се спуснах долу. Започнах отдалеч и постепенно стигнах до клитора. Валери реагира. Даже прекалено бурно. Стисна бедра от двете страни на главата ми с такава сила, че не можех да дишам. Ушите ми бяха притиснати към черепа. Едва се измъкнах.

— Видя ли как, Боби?

Боби не отговори. Обърна се и отиде в банята. Аз бях свалил обувките и панталоните си. Когато пия, обичам да си показвам краката. Валери се протегна и ме дръпна на леглото. После се наведе над кура ми и го пое в устата си. В сравнение с много други жени не беше чак толкова добра. Започна да ми духа, но не правеше почти нищо друго. Продължи дълго и аз усетих, че няма да свърша така. Затова й дръпнах главата, положих я на възглавницата и я целунах. После се качих върху нея. Бях направил осем-десет тласъка, когато чух Боби зад гърба си.

— Искам да си тръгваш, човече.

— Какво става бе, Боби?

— Искам да се прибираш у вас.

Измъкнах се от нея, станах, отидох в дневната и се облякох.

— Ей, пич — казах на Боби. — Какво ти стана?

— Просто искам да си ходиш.

— Добре де, добре…

Върнах се вкъщи. Струваше ми се, че съм качил Айрис Дуарте на онзи самолет много, много отдавна. Сигурно вече се беше прибрала във Ванкувър. Мамка му. Лека нощ, Айрис Дуарте.