Жени

22

Анджела, сестрата на Лидия, дойде от Юта, за да види новото й жилище. Лидия го беше купила на изплащане и месечните вноски излизаха много изгодно. Много добра покупка. Човекът, който й беше продал къщата, очакваше да умре скоро и затова я беше продал прекалено евтино. На втория етаж имаше спалня за децата, а зад къщата — огромен заден двор с дървета и бамбук.

Анджела беше най-голямата сестра, най-разумната, с най-хубавото тяло и най-много ум в главата. Занимаваше се с продажби на недвижими имоти. Но възникна проблем къде да я настаним. Нямаше място. Лидия предложи Анджела да отседне при Марвин.

— При Марвин? — попитах.

— Да, при Марвин — отвърна Лидия.

— Ами добре, да тръгваме — казах аз.

Всички се качихме в оранжевото Нещо на Лидия. Нещото. Така наричахме колата й. Приличаше на много стар и грозен танк. Беше късно вечерта. Вече се бяхме обадили по телефона на Марвин. Той ни беше съобщил, че ще си бъде вкъщи цяла вечер.

Отидохме до брега и спряхме до къщичката му с изглед към океана.

— О, каква хубава къща — каза Анджела.

— Той е богат — заяви Лидия.

— И пише добра поезия — добавих аз.

Слязохме. Марвин си беше вкъщи и се занимаваше с аквариумите си за соленоводни риби и с картините си. Рисуваше доста сносно. Като за издънка на богато семейство се справяше достойно с живота. Запознах ги. Анджела разгледа картините на Марвин и каза:

— О, много са хубави.

Анджела също рисуваше, но не много добре.

Бях донесъл бира, а освен това криех в джоба си една бутилка уиски, от която тайно отпивах от време на време. Марвин извади още бира и подхвана лек флирт с Анджела. Той явно имаше желание, но Анджела сякаш беше склонна да му се присмива. Харесваше го, но не чак толкова, че веднага да го изчука. Пиехме и разговаряхме. Марвин имаше бонго-тъпани, пиано и малко марихуана. Къщата му беше приятна и уютна. Помислих си, че в такава къща и аз ще пиша по-добре и ще се чувствам по-добре. Отвън се чуваха вълните, а и нямаше съседи, които да се оплакват от тракането на пишещата машина.

Продължих да си отпивам от уискито. Останахме два-три часа, после си тръгнахме. На връщане Лидия шофираше по магистралата.

— Лидия — обърнах се към нея. — Ти изчука Марвин, нали?

— Какво говориш?

— Онзи път, когато отиде при него късно вечерта сама.

— По дяволите, не искам да слушам такива работи!

— Е, какво, да не би да е лъжа?

— Слушай, ако продължаваш така, няма да ти го простя!

— Изчукала си го.

Анджела изглеждаше стресната. Лидия отби в аварийната лента на магистралата, спря и отвори вратата от моята страна:

— Слизай!

Слязох. Колата потегли. Тръгнах по банкета. Извадих си бутилката и отпих. Повървях около пет минути, после Нещото спря до мен. Лидия отвори вратата:

— Качвай се.

Качих се.

— Нито дума — каза тя.

— Изчукала си го. Сигурен съм.

— Господи!

Лидия пак отби до банкета и отвори вратата:

— Слизай!

Слязох. Тръгнах по банкета. После стигнах до една отбивка, която излизаше на някаква пуста улица. Тръгнах по улицата. Беше много тъмно. Поглеждах в прозорците на някои от къщите, покрай които минавах. Явно бях попаднал в квартал на чернокожи. На едно кръстовище напред видях светлина. Имаше щанд за хотдог. Приближих се. Зад щанда стоеше чернокож. Наоколо не се виждаха други хора. Поръчах си кафе.

— Проклети жени — казах му. — Изобщо не мога да ги разбера. Приятелката ми ме заряза на магистралата. Искаш ли да пийнеш?

— Естествено.

Той отпи здрава глътка от бутилката и ми я върна.

— Имаш ли телефон? — попитах го. — Ще ти платя.

— Градски разговор?

— Да.

— Няма да ми плащаш.

Той извади изпод щанда телефон и ми го подаде. Отпих от бутилката и му я подадох. Той също отпи.

Обадих се на жълтите таксита и си поръчах едно. Новият ми приятел имаше добро, интелигентно лице. Понякога можеш да намериш доброта на дъното на ада. Подавахме си бутилката, докато чаках таксито. Когато пристигна, седнах отзад и казах на шофьора адреса на Никол.