Жени

37

Водех жените или на боксови мачове, или на хиподрума. В четвъртък вечерта заведох Катрин на боксовите мачове в зала „Олимпия“. Тя никога не беше ходила на боксов мач. Пристигнахме преди първата среща и седнахме близо до ринга. Аз пиех бира, пушех и чаках.

— Странна работа — отбелязах. — Хората седят тук и чакат двама мъже да се качат горе и да се опитат да се ударят толкова силно, че да загубят съзнание.

— Наистина звучи ужасно.

— Това място е построено много отдавна — разказах й аз, докато тя разглеждаше древната зала. — Има само две тоалетни, една за мъже и една за жени, и са малки. Гледай да отидеш преди или след почивката.

— Добре.

Публиката в зала „Олимпия“ беше съставена предимно от латиноамериканци и бели от работническата класа, сред които бяха пръснати няколко кинозвезди и други известни личности. Имаше много добри мексикански боксьори, които се биеха от сърце. Лошите мачове се получаваха само когато се боксират бели или чернокожи, особено от тежката категория.

Беше странно да съм тук с Катрин. Човешките отношения по принцип са странно нещо. Значи човек е с някого — хранят се, спят и живеят заедно, обичат се, говорят си, ходят на разни места заедно — и после всичко това се прекратява. После има кратък период, в който не си с никого, а сетне се появява друга жена и човек започва да яде с нея и да я чука, и всичко изглежда толкова нормално, все едно точно нея си чакал, а тя е чакала теб. Никога не ми се е струвало правилно да бъда сам; понякога ми е приятно, но пак не ми се струва правилно.

Първият мач беше добър — с много кръв и смелост. Човек можеше да научи нещо за писането, като гледа боксови мачове или ходи на хиподрума. Посланието не беше много ясно, но все пак ми помагаше. Всъщност точно това беше най-важното: че посланието не е ясно. Беше без думи, все едно гледаш как гори къща, или има земетресение, или наводнение, или жена слиза от кола, като си показва краката. Не знам от какво се вдъхновяваха другите писатели; не ме и интересуваше, защото и бездруго не можех да ги чета. Аз бях в плен на своите собствени навици и предразсъдъци. Няма нищо лошо в това да си тъп, ако невежеството ти е твоето собствено невежество. Знаех, че някой ден ще трябва да напиша за Катрин и ще ми бъде трудно. Всеки може да пише за курви, но да пишеш за свястна жена е много по-трудно.

Вторият мач също беше добър. Публиката крещеше, ревеше и си разливаше бирата. За малко бяха успели да избягат от фабриките, складовете, кланиците и автомивките — на следващия ден пак щяха да бъдат в плен, но точно сега бяха навън и бяха полудели от чувството за свобода. Точно сега не мислеха за робството на беднотията. Нито за робството на социалните служби и купоните за храна. Всички други можеха да живеят спокойно — поне докато бедните не се научеха да правят атомни бомби в мазетата си.

Всички мачове бяха добри. Станах и отидох до тоалетната. Когато се върнах, Катрин седеше съвсем неподвижно. Приличаше по-скоро на жена, която присъства на балет или на симфоничен концерт. Изглеждаше толкова крехка — и все пак беше толкова страхотна за чукане.

Аз продължих да пия, а Катрин ме сграбчваше за ръката, когато някой мач ставаше изключително брутален. Тълпата обожаваше нокаутите. Започваха да крещят, когато някой от боксьорите беше на път да падне. Сякаш те нанасяха ударите. Може би си представяха, че удрят шефовете си или жените си. Кой знае? На кого му пука? Още бира.

Предложих на Катрин да си тръгнем преди последния мач. Стигаше ми толкова.

— Добре — съгласи се тя.

Тръгнахме нагоре по тясната пътека между седалките. Въздухът беше посинял от цигарен дим. Никой не подсвиркваше и не правеше неприлични жестове. В някои случаи белязаното ми, очукано лице помага.

Върнахме се до малкия паркинг под магистралата. Синият ми фолксваген, модел 1967-а, го нямаше. Моделът от 1967-а беше последният свестен модел на фолксваген — и младите хора го знаеха.

— Хепбърн, трябва да ти кажа нещо. Откраднали са ни шибаната кола.

— О, Ханк, това е невъзможно!

— Няма я. Беше там — посочих. — А сега я няма.

— Какво ще правим, Ханк?

— Ще вземем такси. Много ми е кофти.

— Защо хората правят такива неща?

— Налага се. Нямат друг избор.

Отидохме до едно кафене и аз повиках такси по телефона. Поръчахме си кафе и понички. Докато сме били вътре и сме гледали мачовете, крадците бяха направили стария номер с отварянето със закачалка и запалването с жиците. Имах си девиз: „Вземи ми жената, но не ми пипай колата.“ Никога нямаше да убия човек, който ми взема жената, но като нищо можех да убия човек, който ми е взел колата.

Таксито пристигна. За щастие, вкъщи имаше още бира и водка. Вече напълно се бях отказал от идеята да не се напивам толкова, че да не мога да правя любов с Катрин. Тя също го разбираше. Вървях напред-назад и не спирах да говоря за моя син фолксваген, модел 1967-а. Последният добър модел. Дори не можех да се обадя в полицията. Бях прекалено пиян. Трябваше да чакам до сутринта, до обяд на следващия ден.

— Хепбърн — казах й аз. — Ти не си виновна! Ти не си откраднала колата ми!

— Иска ми се да бях аз — отвърна тя. — Сега можех да ти я върна.

Представих си как двама-трима хлапаци карат синьото ми бебче по крайбрежната магистрала, пушат трева, смеят се и дават газ. После си представих автоморгите по авеню „Санта Фе“. Цели планини от брони, предни стъкла, дръжки на врати, чистачки, части от двигателя, гуми, колела, капаци, крикове, резервоари, шасита, спирачни накладки, радиостанции, бутала, клапи, карбуратори, акумулатори, скоростни кутии и колянови валове — скоро моята кола също щеше да бъде разглобена на съставните си части.

Тази нощ спах притиснат до Катрин, но сърцето ми беше тъжно и студено.