Жени

62

Вечерта на четенето, което трябваше да се проведе в църквата „Свети Марк“, беше много горещо. Двамата с Тами отидохме в помещението, което бяха определили за гримьорна. Тами намери голямо огледало и започна да се реше. Маршал ме заведе навън, зад църквата. Там имаше гробище. По земята бяха наредени малки бетонни надгробни плочи, а на тях имаше надписи. Маршал ме разведе наоколо и ми показа някои от надписите. Преди четене всякога ми става много нервно, напрегнато и тъжно. Почти винаги повръщам. Така че повърнах. Повърнах право върху един от гробовете.

— Току-що повърна върху Питър Стайвесънт — осведоми ме Маршал.

Върнах се в гримьорната. Тами продължаваше да се оглежда. Изучаваше лицето и тялото си, но най-вече се притесняваше за косата. Вдигна я на тила, огледа я и пак я пусна.

Маршал подаде глава в стаята:

— Хайде, вече чакат.

— Тами не е готова — казах му аз.

Тами пак вдигна косата си и се огледа. После пак я пусна. След това застана по-близо до огледалото, за да види как са й очите.

Маршал почука и влезе:

— Хайде, Чинаски!

— Хайде, Тами, да тръгваме.

— Добре.

Излязох на сцената. Тами ме държеше под ръка. Хората заръкопляскаха. Старите номера на Чинаски все още вършеха работа. Тами слезе при публиката, а аз започнах да чета. Бяха ми приготвили много бира в кофа с лед. Имах и стари, и нови стихотворения. Нямаше къде да сбъркам. Бях хванал „Свети Марк“ за рогата.