Жени

2

След един-два дни получих по пощата ново стихотворение от Лидия. Беше дълга поема, която започваше така:

И тъй нататък. В поемата се разказваше колко ще ми е готино да танцувам на полето с женските фавни, които ще ми донесат радост и истинско познание. Прибрах писмото в едно чекмедже.

На следващата сутрин се събудих от почукване по стъклото на входната врата. Беше 10:30.

— Махай се — казах аз.

— Аз съм, Лидия.

— А, добре. Чакай малко.

Облякох си риза и панталони и отворих вратата. После изтичах до банята, за да повърна. Опитах се да си измия зъбите, но вместо това пак повърнах заради сладостта на пастата за зъби. Накрая излязох.

— Ти си болен — каза Лидия. — Искаш ли да те оставя да си почиваш?

— А, не, нищо ми няма. Аз винаги така се събуждам.

Лидия изглеждаше добре. Слънчевата светлина проникваше през завесите и я осветяваше. Тя държеше портокал и си го подхвърляше. Портокалът се въртеше на слънцето.

— Не мога да остана — каза тя, — но искам да те помоля за нещо.

— Давай.

— Аз съм скулпторка. Искам да ми бъдеш модел за бюст.

— Добре.

— Ще трябва да дойдеш вкъщи. Нямам ателие. Ще трябва да стане вкъщи. Това нали не те притеснява?

— Не.

Записах си адреса и указанията как се стига дотам.

— Гледай да се появиш до единайсет. Следобед децата се прибират от училище и ме разсейват.

— Ще дойда в единайсет — обещах.

Седях срещу Лидия в кухненския бокс. Между нас имаше голяма буца глина. Тя започна да ме разпитва.

— Живи ли са вашите?

— Не.

— Харесва ли ти в Лос Анджелис?

— Това ми е любимият град.

— Защо пишеш така за жените?

— Как?

— Ами нали се сещаш?

— Не се сещам.

— Просто мисля, че е срамота човек като теб, който пише толкова добре, да не знае нищо за жените.

Не отговорих.

— По дяволите! — каза тя. — Какво е направила Лиза със… Тя започна да търси нещо наоколо, като си мърмореше:

— Най не обичам малки момиченца, които вземат инструментите на майките си.

Накрая Лидия намери някакъв друг инструмент и каза:

— И с това ще стане. Сега стой неподвижно — не се напрягай, но стой неподвижно.

Застанах с лице към нея. Тя започна да работи по буцата глина с някакъв дървен инструмент с телена примка на върха. Размахваше го към мен и към буцата глина. Аз я гледах. Очите й не се откъсваха от мен. Бяха големи, тъмнокафяви очи. Дори онова око, което беше малко кривогледо, беше хубаво. Не откъсвах поглед от тях. Лидия действаше с глината. Времето минаваше. Бях като омагьосан. После тя каза:

— Искаш ли да направим почивка? Искаш ли бира?

— Добре. Да.

Когато отиде до хладилника, аз я последвах. Тя извади бутилката и затвори вратата. Когато се обърна, я хванах през кръста и я придърпах към себе си. Притиснах устата и тялото й към своите. Тя държеше бутилката бира встрани. Целунах я. Пак я целунах. Лидия ме бутна назад.

— Добре, стига толкова — каза тя. — Имаме работа.

Пак седнахме и аз се заех да си пия бирата, докато Лидия пушеше цигара от другата страна на буцата глина. После на вратата се позвъни. Лидия стана да отвори. Беше някаква дебела жена с тревожни, умоляващи очи.

— Това е сестра ми, Глендолайн.

— Здрасти.

Глендолайн придърпа един стол и започна да говори. Много я биваше в това. Щеше да говори дори ако беше каменен сфинкс. Започнах да се чудя кога ще се умори и ще млъкне. Дори след като спрях да я слушам, сякаш ме обстрелваше с мънички топки за тенис на маса. Глендолайн явно нямаше усещане за време или за това, че може би ни пречи. Продължаваше да говори, без да спира.

— Слушай — казах накрая. — Ти кога ще си тръгваш?

Тогава започна шоуто на сестрите. Първо се скараха. И двете скочиха на крака и започнаха да размахват ръце една срещу друга. Гласовете им се извисяваха все повече и повече. Заплашваха се с физическо насилие. Накрая — някъде към края на света — Глендолайн изпълни едно гигантско салто и изхвърча навън през вратата — но продължаваше да се чува как гневно се оплаква откъм апартамента си в дъното на вътрешния двор.

Двамата с Лидия се върнахме в кухненския бокс и седнахме. Тя взе инструмента си. Очите й отново погледнаха в моите.