Жени

99

Сара приготвяше пълнежа за пуйката, а аз седях в кухнята и си говорех с нея. И двамата пиехме бяло вино.

После телефонът звънна. Отидох да вдигна. Беше Дебра.

— Само исках да ти пожелая весела Коледа, мокро макаронче.

— Благодаря ти, Дебра. Весел Дядо Коледа и на теб.

Поговорихме си малко, после аз се върнах в кухнята.

— Кой беше?

— Дебра.

— Как е тя?

— Предполагам, че е добре.

— Какво искаше?

— Да ме поздрави за Коледа.

— Екологично чистата пуйка ще ти хареса. Пълнежът също е хубав. Хората ядат отрова — чиста отрова. Америка е една от страните в света, където има най-много рак на дебелото черво.

— Аха, и моят гъз често ме сърби, но това е от хемороидите. Веднъж ходих да ми ги изрежат. Преди да те оперират, ти вкарват в гъза нещо като змия с фенерче, за да проверят дали нямаш рак. Доста е дълга тази змия. И я пъхат цялата!

Телефонът пак звънна. Отидох да вдигна. Беше Каси.

— Как си?

— Двамата със Сара си правим пуйка.

— Липсваш ми.

— Весела Коледа и на теб. Как върви работата?

— Добре. До втори януари съм в отпуска.

— Честита Нова година, Каси!

— Какво ти става, по дяволите?

— Малко съм замаян. Не съм свикнал да пия бяло вино толкова рано през деня.

— Обади ми се някой път.

— Естествено.

Пак се върнах в кухнята:

— Сега пък беше Каси. По Коледа всички се обаждат. Може да звънне и Дрейър Баба.

— Няма.

— Защо?

— Защото той никога не е говорил на глас. Никога не е говорил и не е докосвал пари.

— Това е готино. Дай да опитам от пълнежа, както е суров.

— Добре.

— Брей, хич не е зле!

После телефонът пак звънна. Така функционираше това нещо. Започне ли да звъни веднъж, не спира. Отидох в спалнята и вдигнах.

— Ало? — казах. — Кой се обажда?

— Кучи син! Не ме ли позна?

— Всъщност не.

Беше някаква пияна жена.

— Познай де.

— Чакай. Сетих се! Айрис!

— Да, Айрис. И съм бременна!

— Знаеш ли кой е бащата?

— Какво значение има?

— Май си права. Как е във Ванкувър?

— Добре. Чао.

— Чао.

Пак се върнах в кухнята.

— Този път беше канадската кючекчийка — съобщих на Сара.

— Как е тя?

— Изпълнена с коледна радост.

Сара сложи пуйката във фурната и двамата отидохме в дневната. Поговорихме си малко за глупости. После пак звънна телефонът.

— Ало? — отговорих аз.

— Ти ли си Хенри Чинаски? — попита млад мъжки глас.

— Да.

— Хенри Чинаски, писателят?

— Аха.

— Честно?

— Аха.

— Ей, ние сме едни момчета от Бел Еър и адски се кефим на нещата ти, човече! Толкова ти се кефим, че ще те възнаградим, човече!

— Така ли?

— Да, ще ти дойдем на гости с малко бира!

— Заврете си бирата в гъза.

— Какво?

— Казах да си заврете бирата в гъза! — повторих.

Затворих телефона и се върнах при Сара.

— Кой беше? — попита тя.

— Току-що загубих трима-четирима читатели от Бел Еър. Но си струваше.

Когато пуйката се опече, аз я извадих от фурната, сложих я на един поднос, махнах пишещата машина и всичките си листа от масата в кухнята и преместих пуйката на нея. Започнах да я режа, докато Сара сипваше зеленчуците. Седнахме да вечеряме. Напълних си чинията, а Сара напълни своята. Храната изглеждаше добре.

— Надявам се онази с циците да не дойде пак — каза внезапно Сара.

Изглеждаше много притеснена от тази мисъл.

— Ако дойде, ще й дам парчето.

— Какво?

— Парчето — повторих и посочих към пуйката. — Нейното парче от пуйката. Може да гледаш, ако искаш.

Сара изпищя и скочи на крака. Цялата трепереше. После избяга в спалнята. Погледнах към чинията си. Не ми се ядеше. Пак бях натиснал някакво погрешно копче. Отидох и седнах в дневната с чашата си. Почаках петнайсет минути и прибрах пуйката и зеленчуците в хладилника.

На следващия ден Сара се прибра у тях, а към три следобед аз си направих сандвич със студена пуйка. Към пет на вратата ми започна да се тропа неистово. Отворих. Бяха Тами и Арлийн. И двете бяха надрусани с амфетамини. Влязоха вкъщи и започнаха да подскачат, като говореха едновременно.

— Имаш ли нещо за пиене?

— Мамка му, Ханк, нямаш ли нищо за пиене?

— Как изкара шибаната Коледа?

— Да, човече, как изкара шибаната Коледа?!

— В хладилника има бира и вино — казах аз.

Двете отидоха с танцова стъпка в кухнята и отвориха хладилника.

— Виж, има и пуйка!

— Гладни сме, Ханк! Може ли малко пуйка?

— Естествено.

Тами излезе от кухнята с едно бутче и го захапа.

— Ей, тази пуйка е ужасна! Има нужда от подправки!

Арлийн също излезе от кухнята, като държеше по едно парче бяло месо във всяка ръка.

— Да, има нужда от подправки. Няма никакъв вкус! Имаш ли подправки?

— В шкафа — отвърнах.

Те се втурнаха обратно в кухнята и се заеха да ръсят пуйката с подправки.

— Да! Така е по-добре!

— Да, така вече има някакъв вкус!

— Това е екологично чиста пуйка, мамка му!

— Да, много е гадна!

— Искам още!

— И аз! Но трябва да й сложим подправки.

Тами се върна при мен и седна. Почти беше свършила с бутчето. След това хвана кокала, захапа го, строши го на две и започна да го дъвче. Смаях се. Тами дъвчеше кокала от бутчето, а навсякъде по килима хвърчаха костици.

— Ей! — извиках. — Дъвчеш кокала!

— Да, много е вкусен!

Тами изтича обратно в кухнята, за да си вземе още.

След малко и двете излязоха от кухнята, като държаха по една бутилка бира.

— Благодаря, Ханк.

— Да, човече, благодаря.

Седнаха и започнаха да пият бира.

— Е — обади се Тами след малко. — Ние ще тръгваме.

— Да, отиваме да изнасилим едни гимназисти!

— Да, вярно!

Двете скочиха и изхвърчаха навън. Отидох в кухнята и погледнах в хладилника. Пуйката сякаш беше разкъсана от тигър. Стана ми жал за нея.

На следващата вечер Сара се върна.

— Как е пуйката? — попита.

— Добре.

Тя отиде в кухнята и отвори вратата на хладилника. После изпищя и избяга обратно в хола.

— Господи, какво е станало?

— Минаха Тами и Арлийн. Според мен не бяха яли нищо от цяла седмица.

— Много е гадно! Направо ми е мъчно!

— Съжалявам. Трябваше да се опитам да ги спра. Но бяха на амфетамини.

— Е, все пак мога да направя нещо от нея.

— Какво?

— Хубава супа от пуйка. Ще отида да купя зеленчуци.

— Става — казах и извадих една двайсетачка.

Когато се върна, Сара приготви супата. Беше много вкусна. Преди да си тръгне на сутринта, тя ми обясни и как да я претопля.

Към четири следобед на вратата почука Тами. Пуснах я да влезе и тя отиде направо в кухнята. Чух как отвори вратата на хладилника.

— Ей, тук има супа!

— Аха.

— Готина ли е?

— Аха.

— Може ли да опитам?

— Добре.

Чух как сложи супата на котлона. После реши да я опита.

— Господи! Няма никакъв вкус! Трябват още подправки!

Чух как сипва подправките с лъжицата. После пак я опита.

— Така е по-добре! Но трябват още подправки! Аз съм от италиански род, нали разбираш… ето… така е по-добре! Сега ще я оставя да се стопли. Може ли една бира?

— Добре.

Тами се върна с бутилката и седна при мен.

— Липсвам ли ти? — попита.

— Никога няма да разбереш.

— Май ще се връщам на работа в Play Pen.

— Супер.

— Там дават добри бакшиши. Имаше един тип, който всяка вечер ми даваше по пет долара. Беше влюбен в мен. Но нито веднъж не ме покани на среща. Само ме зяпаше. Беше много странен. Беше ректален хирург и понякога мастурбираше, докато ме гледаше как работя. Подушвах спермата под дрехите му, нали се сещаш.

— Е, поне му е било приятно.

— Мисля, че супата е готова. Ти искаш ли?

— Не, благодаря.

Тами отиде в кухнята и започна да яде с лъжицата направо от тенджерата. Забави се доста дълго. Накрая излезе.

— Можеш ли да ми дадеш назаем пет долара до петък?

— Не.

— Тогава ми дай два.

— Не.

— Дай ми един.

Дадох на Тами всички монети, които имах в джоба си. Бяха общо долар и трийсет и седем цента.

— Благодаря — каза тя.

— Моля.

След това Тами изхвърча навън.

На следващата вечер Сара пак дойде. Рядко идваше толкова често — сигурно го правеше заради празниците, когато всички се чувстват изгубени, полудели и изплашени. Бях изстудил бялото вино и налях по една чаша.

— Как върви работата? — попитах.

— Едва-едва. Почти няма смисъл да отварям.

— Къде са ти клиентите?

— До един напуснаха града и отидоха да живеят на други места.

— Всичките ни планове се провалят.

— Не всички. Някои хора успяват всеки път.

— И това е вярно.

— Как е супата?

— Почти свърши.

— Хареса ли ти?

— Аз почти не съм ял от нея.

Сара отиде в кухнята и отвори хладилника.

— Какво е станало със супата? Изглежда странно.

Чух как я опита. После изтича до мивката и я изплю.

— Господи, супата ми е отровена! Какво стана? Да не би да са идвали Тами и Арлийн, за да ядат и от супата?

— Само Тами.

Сара не изпищя. Просто изля остатъка от супата в умивалника и пусна мелачката за боклук. Чух как хлипа, но се опитваше да не издава никакъв звук. Горката екологично чиста пуйка беше изкарала доста тежка Коледа.