Жени

18

На сутринта Ди Ди ме заведе на булевард „Сънсет“ да закусим. Черният й мерцедес блестеше на слънцето. Карахме покрай рекламните билбордове, нощните клубове и модерните ресторанти. Смъкнах се на седалката и се закашлях от цигарата си. Помислих си, че можеше да е много по-зле, нали така? Спомних си една-две случки. Една зима в Атланта щях да умра от студ, беше късно през нощта и нямах нито пари, нито квартира, така че се качих по стъпалата пред една църква, като се надявах да вляза и да се стопля. Вратата на църквата беше заключена. При друг случай бях в Ел Пасо и пак нямах къде да спя, така че пренощувах на една пейка в парка, а на сутринта се събудих от болка, защото някакво ченге беше започнало да ме удря по петите с палката си. Но най-вече мислех за Лидия. Хубавите спомени от връзката ни бяха като плъх, който шаваше отвътре в стомаха ми и го гризеше неуморно.

Ди Ди паркира пред модно заведение. Имаше тераса със столове и маси, на които хората се хранеха, разговаряха и пиеха кафе. Минахме покрай един чернокож с ботуши, джинси и дебела сребърна верига на врата. Рокерското му снаряжение беше на масата: каска, очила, ръкавици. Беше със слабо русо момиче, облечено в ментовозелен гащеризон, което седеше и си смучеше пръста. Вътре беше пълно. Всички изглеждаха млади, изрядни и безлични. Никой не ни погледна. Продължиха да разговарят тихо помежду си.

Когато влязохме, едно бледо слабо момче с миниатюрен задник, стегнат в сребрист панталон, дебел колан с капси и лъскава златиста блуза ни придружи до масата ни. Ушите му бяха пробити и на двете носеше мънички сини обеци. Имаше мустачки, тънки като нарисувани с молив, които май бяха виолетови.

— Ди Ди! — възкликна той. — Какво мога да направя за теб?

— Закуска, Дони.

— Нещо за пиене, Дони — обадих се аз.

— Знам точно какво му трябва, Дони. Донеси му „Златно цвете“, двойно.

Поръчахме си закуска и Ди Ди обясни:

— Ще отнеме известно време. Тук приготвят всичко след като се поръча.

— Не се охарчвай за мен, Ди Ди.

— Няма проблеми, ще го пиша като служебен разход.

Тя извади малък черен бележник и го отвори:

— Да видим сега. Кого съм завела на закуска? Елтън Джон?

— Той не е ли в Африка?

— А, да, вярно. Добре, какво ще кажеш за Кат Стивънс?

— Кой е този?

— Не знаеш ли?

— Не.

— Е, той е мое откритие. Значи днес ще бъдеш Кат Стивънс.

Дони ми донесе питието и двамата с Ди Ди си поговориха малко. Изглежда, имаха общи познати. Аз не ги познавах. По принцип трудно се впечатлявам. От нищо не ми пука. Не обичам Ню Йорк. Нито Холивуд. Нито рокмузиката. Нито нищо. А сигурно просто ме беше страх. Точно така — страхувах се от всичко. Исках да си седя сам в някоя стая, на спуснати щори. Започнах да се самосъжалявам. Бях истински изрод. Луд за връзване. И Лидия ме беше напуснала.

Питието ми свърши и Ди Ди ми поръча друго. Започнах да се усещам като жиголо и това ми се стори страхотно. Чувството разсея мъката ми. Защото все пак няма нищо по-лошо от това жена ти да те остави, когато си беден. Тогава няма нищо за пиене и нищо за правене — само голи стени, които да гледаш вторачено и да мислиш. Такова е отмъщението на жените, но тях също ги боли. Или поне така ми се иска.

Закуската беше добра. Яйца, гарнирани с различни плодове — ананас, праскови, круши, — настъргани ядки и подправки. Хубава закуска. Изядохме си всичко и Ди Ди ми поръча още едно питие. Мисълта за Лидия продължаваше да ме гризе отвътре, но с Ди Ди беше приятно. Водеше интелигентен, забавен разговор. Успяваше да ме накара да се засмея, а аз имах нужда от това. Целият ми смях се беше насъбрал в мен и чакаше да излезе с рев: ХАХАХАХАХА, Господи, не мога повече, ХАХАХАХАХА. Беше приятно чувство, когато го пусках навън. Ди Ди знаеше нещо за живота. Знаеше, че ако нещо се случва на един от нас, то сигурно се случва на повечето хора. Защото животът ни не е толкова различен — колкото и да сме убедени в противното.

Болката е странно нещо. Котка убива птица, блъскат се коли, запалва се къща… Болката пристига изведнъж, БАМ, и вече не можеш да се отървеш от нея. Болката е истинска. А в очите на останалите ти си глупак. Все едно изведнъж си се превърнал в идиот. Болката не се лекува, освен ако не познаваш някой, който знае как се чувстваш и как да ти помогне.

Върнахме се в колата и Ди Ди каза:

— Знам едно място, където ще се разведриш.

Не отговорих. Тя се грижеше за мен, сякаш бях инвалид. Което си беше точно така.

Накарах Ди Ди да спре в един бар. От нейните. Барманът я познаваше. Докато влизахме, тя ми обясни:

— Тук идват повечето сценаристи. И театралите от ъндърграунда.

Веднага ги намразих до един, защото само седяха и се правеха на много умни и важни. Взаимно се унищожаваха. Най-лошото нещо за един писател е да познава някой друг писател, а когато познава голям брой други писатели, става ужасно. Все едно много мухи са кацнали на едно и също лайно.

— Да си намерим маса — предложих.

Седнах сред тях — писател за 65 долара на седмица сред другите писатели за по 1000 долара на седмица.

„И аз ще стигна дотам, Лидия — помислих си аз. — Ще съжаляваш. Един ден и аз ще ходя в модните заведения и всички ще ме познават. Ще ми пазят маса на специално място, в дъното до кухнята.“

Донесоха ни напитките и Ди Ди се обърна към мен:

— Добре лижеш. Никой не ме е лизал по-добре.

— Лидия ме научи. А после и аз усъвършенствах техниката си.

Едно тъмнокожо момче изведнъж скочи и дойде на нашата маса. Ди Ди ни запозна. Момчето беше от Ню Йорк, пишеше за Village Voice и други тамошни вестници. Двамата с Ди Ди известно време се замеряха с имена на общи познати, а после момчето я попита:

— А мъжът ти с какво се занимава?

— Имам школа — отвърнах. — За боксьори. Четири добри мексикански момчета. И едно негърче, истински танцьор. Колко тежиш?

— Седемдесет и два. И ти ли си бил боксьор? Изглеждаш така, все едно си отнесъл няколко.

— Отнесъл съм доста. Можем да те свалим в категория до шейсет и два. Имам нужда от обратен гард лека категория.

— Откъде разбра, че съм обратен гард?

— Държиш цигарата с лявата ръка. Ела в клуба на главната. В понеделник сутринта. Веднага ще започнем тренировките. И ще трябва да спреш да пушиш. Веднага я загаси тази цигара!

— Слушай, приятел, аз съм писател. Работя на пишеща машина. Не си ли чел нещо от мен?

— Чета само жълтата преса — убийства, изнасилвания, боксови резултати, измами, самолетни катастрофи и Ан Ландърс.

— Ди Ди? — каза той. — Имам интервю с Род Стюърт след трийсет минути. Трябва да тръгвам.

И си тръгна. Ди Ди поръча по още едно питие.

— Защо не се държиш добре с хората? — попита ме тя.

— От страх — отвърнах.

— Ето, пристигнахме — каза тя и вкара колата си в гробището на Холивуд.

— Супер — рекох. — Отлична идея. Съвсем бях забравил за смъртта.

Обиколихме с колата. Повечето гробници бяха над земята. Приличаха на малки къщички, с колони и стълбища. Всяка гробница имаше желязна вратичка, която беше заключена. Ди Ди паркира и двамата слязохме. Тя пробва да отвори една от вратичките. Гледах как върти задник, докато натиска бравата. Сетих се за Ницше. Точно така: аз бях германски жребец, а тя — еврейска кобила. В Отечеството щях да бъда герой.

Върнахме се в мерцедеса и този път Ди Ди паркира пред по-голяма постройка. Тук мъртвите бяха натикани в стените, в дълги редици. При някои бяха оставили цветя в малки вази, но цветовете бяха увехнали. В повечето ниши изобщо нямаше цветя. В някои един до друг спретнато бяха строени съпруг и съпруга. В някои случаи до един от двамата имаше празна ниша, която чакаше. В тези случаи неизменно съпругът беше починал пръв.

Ди Ди ме хвана за ръката и ме заведе зад ъгъла. А там, ниско долу, беше Рудолф Валентино. Починал през 1926-а. Не беше живял дълго. Аз бях решил, че искам да доживея до осемдесет. Представи си какво е да си на осемдесет и да чукаш осемнайсетгодишно момиче. Ако изобщо има някакъв начин да измамиш смъртта в собствената й игра, според мен е това.

Ди Ди взе една от вазите и я пусна в чантата си. Обичайната процедура. Крадеше всичко, което не беше закрепено достатъчно здраво. За нея всичко беше общо. После излязохме и тя каза:

— Искам да поседя на пейката на Тайрън Пауър. Бях най-голямата му почитателка!

Отидохме до гроба на Тайрън и седнахме на пейката в съседство. После оттам и се разходихме до гроба на Дъглас Феърбанкс-старши. Гробницата му си я биваше. Имаше си собствен малък басейн отпред. Басейнът беше пълен с водни лилии. Заобиколихме гробницата, изкачихме се по някакви стъпала и намерихме къде да седнем. Седнахме. Забелязах, че на стената на гробницата има пукнатина и от нея влизат и излизат мънички червени мравки. Погледах ги малко, после прегърнах Ди Ди и я целунах — дълга, истинска целувка. Щяхме да бъдем добри приятели.