Жени

97

Получих писмо по пощата. Беше пуснато от Холивуд.

Беше ми написала два телефонни номера — в работата и вкъщи. Когато прочетох писмото, беше към 2:30 следобед. Позвъних на служебния.

— Да? — отговори женски глас.

— Може ли Валенсия?

— Аз съм.

— Аз съм Чинаски. Получих писмото.

— Знаех си, че ще се обадиш.

— Имаш секси глас — казах.

— И ти — отвърна тя.

— Кога мога да те видя? — попитах.

— Ами за довечера нямам планове.

— Хубаво. Искаш ли да се видим довечера?

— Добре — рече тя. — Ще се видим след работа. Да се чакаме в един бар на авеню „Кахуенга“, казва се The Foxhole. Нали го знаеш?

— Да.

— Нека се срещнем там към шест…

Отидох с колата и паркирах пред The Foxhole. Запалих си цигара и поседях в колата. После излязох и отидох в бара. Коя беше Валенсия? Застанах на прага, а никой не се обърна към мен. Тогава отидох до бара и си поръчах водка с тоник. Едва тогава чух името си:

— Хенри?

Обърнах се и видях блондинка, която седеше сама в едно сепаре. Взех си питието и отидох да се настаня при нея. Беше на около трийсет и осем години и хич не я биваше. Беше отпусната и доста дебела. Гърдите й бяха много големи и уморено висяха. Имаше късо подстригана руса коса. Носеше много грим и изглеждаше изтощена. Беше с панталони, блуза и ботуши. Бледосини очи. И на двете ръце имаше по много гривни. Лицето й не разкриваше нищо, макар че може би някога е било красиво.

— Беше адски тъп ден — каза ми тя. — Окапаха ми пръстите от печатане.

— Ако искаш, да го отложим за друга вечер, когато се чувстваш по-добре — предложих аз.

— Не, мамка му, нищо ми няма. Ще пийна още едно и ще живна — рече Валенсия и махна на сервитьорката. — Още една чаша вино!

Пиеше бяло вино.

— Как върви писането? — попита после. — Имаш ли нови книги?

— Не, но работя по един роман.

— Как ще се казва?

— Още няма заглавие.

— Ще бъде ли хубав?

— Не знам.

Известно време и двамата мълчахме. Аз си допих водката с тоник и си поръчах още една. Валенсия просто не беше мой тип — във всякакъв смисъл. Просто не ми беше приятна. Има и такива хора — намразваш ги в момента, в който ги видиш.

— В службата има една японка. Прави всичко възможно, за да ме уволнят. Аз съм гъста с шефа, но тази кучка адски ми трови живота. Някой ден ще я изритам право по гъза.

— Откъде си?

— От Чикаго.

— Не обичам Чикаго — казах аз.

— Аз обичам Чикаго — заяви тя.

Довърших си питието и тя довърши нейното. После побутна сметката към мен:

— Ще платиш ли? Ядох и салата от скариди.

Извадих си ключа, за да отворя колата.

— Това ли ти е колата?

— Да.

— И смяташ, че ще се возя в такава стара кола?

— Виж, ако не ти се качва, недей.

Валенсия се качи. Когато подкарах, извади огледало и започна да си оправя грима. До вкъщи не беше далеч. Паркирах.

Когато влязохме, тя каза:

— Тук е мръсно. Трябва да накараш някой да го оправи малко.

Извадих водката и бутилка тоник и налях две питиета. Валенсия си свали ботушите.

— Къде ти е пишещата машина?

— На масата в кухнята.

— Нямаш ли бюро? Мислех, че писателите имат бюра.

— Някои дори си нямат и маса в кухнята.

— Бил ли си женен? — попита Валенсия.

— Веднъж.

— Какво се обърка?

— Намразихме се.

— Аз съм била женена четири пъти. Но още се виждам с бившите ми съпрузи. Сега сме приятели.

— Пий де.

— Нещо си нервен — отбеляза Валенсия.

— Нищо ми няма.

Валенсия си довърши питието и се изтегна на дивана. Сложи главата си в скута ми. Аз започнах да я галя по косата. Налях й още едно, после продължих да я галя по косата. Виждах циците й в деколтето. Наведох се и я целунах продължително. Езикът й се стрелна навън-навътре в устата ми. Мразех тази жена. Курът ми започна да се надига. Пак се целунахме и аз пъхнах ръка под блузата й.

— Знаех си, че някой ден ще се срещнем — каза тя.

Отново я целунах, този път малко грубо. Тя усети кура ми, който се притисна в главата й.

— Ей! — възкликна.

— Нищо работа — казах аз.

— Да бе — рече тя. — Какво искаш да правим?

— Не знам.

— Аз знам.

Валенсия стана и отиде в банята. Когато излезе, беше гола. Легна под завивките. Аз изпих още едно. После се съблякох и легнах при нея. Дръпнах завивките. Егати огромните цици. Половината от нея беше цици. Хванах едната с ръка, доколкото успях, и засмуках зърното. То не се втвърди. Тогава хванах другата и направих същото. Никаква реакция. Поиграх си с циците й, после си пъхнах кура между двете. Зърната й останаха меки. Побутнах кура си към устата й, но тя извърна глава. Помислих си дали да не й изгоря гъза с цигара. Колко много месо имаше тази жена! Беше си истинска дърта, отпусната курва. От курвите обикновено се надървям страшно. Курът ми и сега беше твърд, но просто не ми се занимаваше.

— Да не си еврейка? — попитах.

— Не.

— Приличаш на еврейка.

— Не съм.

— Но живееш във Феърфакс, нали?

— Да.

— Да не би родителите ти да са евреи?

— Какво започна сега за тези евреи?

— Не се притеснявай. Имам много добри приятели евреи.

Пак се хванах за циците й.

— Май те е страх — отбеляза Валенсия. — И ти е нервно.

Размахах кура си към лицето й.

— Това уплашено ли е?

— Не, ужасно е. Защо има толкова големи вени?

— На мен ми харесва.

Сграбчих я за косата, притиснах главата й в стената и засмуках зъбите й, като я гледах в очите. После започнах да си играя с путката й. Беше много бавна. Най-сетне започна да се отваря и аз си пъхнах пръста. След известно време стигнах до клитора и започнах да го обработвам. После се качих върху нея. Курът ми най-сетне беше в нея и започнахме да се чукаме. Но не изпитвах никаква нужда да я задоволя. Валенсия беше доста тясна. Бях проникнал добре в нея, но тя сякаш не реагираше. Изобщо не ми пукаше. Продължих да я помпам. Просто още едно чукане. Част от проучването. В действията ми нямаше елемент на насилие. Просто се подчинявах на природен закон. Бяхме като две животни в гората и аз бях хищникът. Беше моя. Най-сетне започваше да усеща нещо. Целунах я и този път устните й се разтвориха. Набих го по-навътре. Сините стени на спалнята ни гледаха. Валенсия започна да издава тихи звуци. Това допълнително ме насърчи.

Когато тя излезе от банята, аз вече се бях облякъл. На масата имаше две питиета. Започнахме да си ги пием.

— Как така живееш във Феърфакс? — попитах.

— Харесва ми там.

— Искаш ли да те закарам до вкъщи?

— Ако нямаш нищо против.

Валенсия живееше на две пресечки от булеварда.

— Ето там — посочи тя. — С мрежата на вратата.

— Изглежда приятно.

— Приятно е. Искаш ли да влезеш за малко?

— Имаш ли нещо за пиене?

— Пиеш ли шери?

— Естествено.

Влязохме. На пода имаше някакви хавлии. Тя ги ритна под дивана. После донесе шерито. Беше от най-евтиното.

— Къде е банята? — попитах.

Влязох вътре, пуснах водата, за да заглуша шума, и повърнах шерито. После пак пуснах водата и излязох.

— Искаш ли още едно? — попита тя.

— Естествено.

— Идваха децата — каза тя. — Затова е толкова разхвърляно.

— Имаш деца, така ли?

— Да, но Сам се грижи за тях.

Довърших си питието.

— Ами добре, благодаря за шерито. Трябва да тръгвам.

— Добре, знаеш ми телефона.

— Добре.

Валенсия ме изпрати до вратата с мрежата. Целунахме се. После си отидох при фолксвагена. Качих се и потеглих. Завих зад ъгъла, паркирах накриво, отворих вратата и повърнах и второто шери.