Жени

104

Следващия следобед закарах Таня на летището. Пихме по едно в същия бар. Негърката със светлата кожа не се виждаше никъде; дългите й крака бяха с някой друг.

— Ще ти пиша — каза Таня.

— Добре.

— Мислиш ли, че съм курва?

— Не. Просто обичаш секса, а в това няма нищо лошо.

— И ти много се кефиш на секса.

— Аз имам много пуритански черти. Пуританите сигурно най-силно се наслаждават на секса от всички хора.

— Наистина се държиш по-невинно отколкото всички останали мъже, които познавам.

— В някакъв смисъл аз си останах девствен.

— Де да можех и аз да го кажа.

— Искаш ли още едно питие?

— Естествено.

Седяхме и пиехме мълчаливо. След това стана време тя да се качи на самолета. Целунах я за довиждане, после слязох с асансьора до паркинга. По пътя към къщи не се случи нищо особено. Помислих си: „И какво, пак съм сам.“ Трябваше или да се хвана да напиша нещо, или пак да стана нощен пазач. В пощата нямаше да ме вземат на работа за втори път. Както се казва, камъкът трябва да си тежи на мястото, иначе не става.

Пристигнах вкъщи. В пощенската кутия нямаше нищо. Седнах и набрах номера на Сара. Тя беше на работа в ресторанта.

— Как върви? — попитах.

— Тръгна ли си онази кучка?

— Тръгна си.

— Кога?

— Току-що я качих на самолета.

— Хареса ли ти?

— Имаше някои добри качества.

— Обичаш ли я?

— Не. Виж, искам да те видя.

— Не знам. Беше ми ужасно трудно. Откъде да знам, че няма пак да постъпиш така?

— Никой не може да бъде сигурен как ще постъпи. Ти също.

— Аз знам какво чувствам.

— Виж, аз дори не те питам какво си правила междувременно, Сара.

— Благодаря ти, много си мил.

— Искам да те видя. Тази вечер. Ела тук.

— Не знам, Ханк…

— Ела. Само ще си поговорим.

— Адски съм разстроена. Ужасно ме нарани.

— Виж, нека ти го кажа така: в моя живот ти си на първо място и дори няма второ място.

— Добре, ще дойда към седем. Чакай, че влязоха двама клиенти…

— Добре. Ще те чакам в седем.

Затворих телефона. Сара беше добра жена. Беше абсурдно дори да си помисля, че трябва да я загубя заради Таня. И все пак Таня също ми беше дала нещо от себе си. Сара заслужаваше да се отнасям по-добре с нея. Хората си дължат известна вярност, дори когато не са женени. В някакъв смисъл трябва да си имаме дори повече доверие, защото доверието ни не е утвърдено от закона.

И така, имахме нужда от вино — хубаво бяло вино.

Излязох, качих се във фолксвагена и отидох до един магазин за алкохол до супермаркета. Обичам често да сменям магазините за алкохол, от които пазарувам, защото ако ходиш в един и същ магазин всеки ден и всяка нощ и купуваш огромни количества алкохол, продавачите започват да си задават въпроси. Усещам как се чудят защо още не съм умрял и от това ми става неудобно. Разбира се, продавачите сигурно изобщо не си мислят такива неща, но когато човек има триста махмурлука в годината, започва да става параноик.

Взех от новия магазин четири бутилки хубаво бяло вино и излязох с тях. Навън ме чакаха четири малки мексиканчета.

— Ей, мистър! Дай ни пари! Дай ни пари, човече!

— За какво?

— Трябват ни, човече, трябват ни, нали се сещаш?

— За кока?

— За пепси, човече!

Дадох им петдесет цента.

Момчетата побягнаха с парите. Отворих вратата на фолксвагена и сложих виното вътре. През това време един микробус рязко спря на паркинга и вратата му се отвори с трясък. Някой грубо избута навън една жена. Беше млада мексиканка, някъде на двайсет и две, без бюст, облечена със сиви спортни панталони. Черната й коса беше мръсна и разрошена. Мъжът от микробуса изкрещя:

— ПРОКЛЕТА КУЧКА! ГАДНА ШИБАНА КУРВА! ТРЯБВАШЕ ДА ТИ НАРИТАМ ТЪПИЯ ЗАДНИК!

— ТЪП ГЪЗ! — изкрещя тя в отговор. — ВОНИШ НА ЛАЙНА!

Мъжът изскочи от микробуса и се втурна към нея. Тя избяга към магазина за алкохол. Мъжът ме забеляза, отказа се от преследването, качи се в микробуса, с рев прекоси паркинга и зави по булевард „Холивуд“.

Отидох при жената.

— Добре ли си?

— Да.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Да, закарай ме до „Ван Нес“. На ъгъла на „Ван Нес“ и „Франклин“.

— Добре.

Тя се качи във фолксвагена и двамата потеглихме през Холивуд. Завих надясно, после наляво и излязохме на „Франклин“.

— Купил си доста вино, а? — отбеляза тя.

— Аха.

— Май имам нужда от една чашка.

— Почти всички имат нужда от една чашка, но повечето не го осъзнават.

— Аз го осъзнавам.

— Можем да отидем у нас.

— Добре.

Направих обратен завой.

— Имам пари — казах й аз.

— Двайсет долара — отвърна тя.

— Правиш ли свирки?

— Най-добрите.

Когато пристигнахме вкъщи, аз й налях чаша вино. Виното беше топло. Тя нямаше нищо против. Аз също изпих една чаша топло вино. После си свалих панталоните и се изтегнах на леглото. Тя дойде след мен в спалнята. Извадих отпуснатата си пишка от боксерките. Тя веднага се хвана за работа. Действаше ужасно, без никакво въображение.

„Ебати глупостите“ — помислих си аз.

Вдигнах глава от възглавницата:

— Ей, бейби, какво правиш? Действай, по дяволите!

Не можех да се надървя. Тя го смучеше и ме гледаше в очите. Това беше най-тъпата свирка, която ми бяха правили. Тя поработи около две минути, после се дръпна. Извади си носната кърпичка и се изплю в нея, все едно устата й беше пълна със сперма.

— Ей — казах аз. — Какво се опитваш да ми пробуташ, по дяволите? Не съм свършил.

— Свърши, свърши.

— Аз ли не знам дали съм свършил?!

— Свърши ми в устата.

— Я стига! Продължавай!

Тя започна отново, но беше все толкова зле. Оставих я да действа, като се надявах на най-доброто. И това ми било курва. Смучеше ли, смучеше. Все едно само се преструваше, че го прави, както впрочем и аз. Курът ми омекна. Тя продължи да го смуче.

— Добре де, добре — рекох аз. — Престани. Забрави.

Бръкнах в джоба на панталоните си и извадих портфейла.

— Ето ти двайсет долара. Можеш да си ходиш.

— Няма ли да ме закараш?

— Ти вече ме извози.

— Искам да отида до ъгъла на „Франклин“ и „Ван Нес“.

— Добре де.

Качихме се в колата и аз я закарах до „Ван Нес“. Докато се отдалечавах, видях как тя вдигна палец. Искаше да хване кола на стоп.

Когато се прибрах, пак позвъних на Сара.

— Как върви? — попитах.

— Днес не върви особено.

— Нали ще дойдеш тази вечер?

— Нали ти казах, че ще дойда.

— Купих хубаво бяло вино. Ще бъде като преди.

— Ще се срещаш ли пак с Таня?

— Не.

— Не пий нищо, докато не дойда.

— Добре.

— Трябва да затварям… пристигна един клиент.

— Добре. Ще се видим довечера.

Сара беше добра жена. Трябваше да се поправя. Един мъж има нужда от много жени, само ако нито една от тях не става. Ако чука прекалено много жени човек може да забрави кой е. Сара заслужаваше много повече от това, което й давах. Сега всичко зависеше от мен. Изтегнах се на леглото и скоро заспах.

Събуди ме телефонът.

— Да? — казах.

— Хенри Чинаски?

— Да.

— Винаги съм те обожавала. Според мен никой друг не пише като теб!

Беше млада жена и звучеше секси.

— Е, написал съм някои сносни неща — съгласих се аз.

— Знам. Знам. Наистина ли си имал толкова много връзки с жени?

— Да.

— Слушай, и аз пиша. Живея в Лос Анджелис и бих искала да се запознаем. Искам да ти покажа някои от моите стихотворения.

— Аз не съм редактор, нито издател.

— Знам. Виж, аз съм на деветнайсет. Просто искам да дойда и да се запознаем.

— Тази вечер не мога.

— Когато кажеш!

— Не, не мога.

— Ти наистина ли си писателят Хенри Чинаски?

— Наистина.

— Аз съм готина мацка — каза тя.

— Сигурно.

— Казвам се Рошел.

— Довиждане, Рошел — рекох и затворих.

Ето, готово. Успях да го направя — поне този път.

Отидох в кухнята, отворих една опаковка витамин Е и изпих няколко таблетки с половин чаша минерална вода „Перие“. Тази вечер Чинаски трябваше да се представи добре. Слънчевите лъчи пронизваха венецианските щори и рисуваха по пода познатите шарки, а бялото вино се изстудяваше в хладилника.

Отворих вратата и излязох на верандата. Навън стоеше котка, която не бях виждал по-рано. Беше огромен котарак с блестяща черна козина и светещи жълти очи. Не се уплаши от мен. Дойде и се отърка в крака ми, като не спираше да мърка. Аз бях добър човек и той го знаеше. Животните познават такива неща. Имат инстинкти. Влязох в апартамента и той ме последва.

Намерих една консерва риба тон от най-добро качество. Отворих я и го нахраних.